сряда, 29 декември 2010 г.

Първи път и последни мисли за годината

"Бързам, нямам време" както се пееше в една песен не може да бъде никакво оправдание да не напиша нещо следколедно и предновогодишно. И ето че през последните дни се насъбраха идеи и накрая се оформиха в нещо като равносметка, която обикновено си правим в този период на годината и при наближаването на рождените дни.
Миналата седмица беше седмицата на нещата, които правех за първи път и ме изпълниха с огромно удовлетворение, надежда и смисъл за бъдещето. Накараха ме да се почувствам едновременно като зрял човек и  малко дете.
Може би ще изненадам онези, които вършат от години нещата, които са за мен първооткривателство, но съм убедена, че всяко нещо идва с времето си и наистина е въпрос на дни и дори часове дали ще се решим на въпросното действие.
Така например за първи път купувам истинска елха за моя дом. Не си мислете, че досега никога не съм се занимавала с коледни украси. Напротив, аз  украсявах елхата  докато живеех при родителите ми, после преминах към изкуствените елхи, когато заживях сама, а също и като се преместих да живея с Любимия. Но ето че  тази година реших да скъсам с изкуствените елхи след като една приятелка написа убедително обяснение защо едното е пъти по-екологично от другото. Пък и самата идея да купуваш всяка година елха е много по-вълнуваща от това винаги да ползваш една и съща...Все едно да подаряваш едни и същи подаръци. Изобщо не върви! Не можах да устоя, още наум си бях избрала да бъде малка и чаровна, и я открих с трепет в душата. Разбирате ли, ставаше въпрос за това сама да  си я  избера, купя и занеса собственоръчно до домашното огнище за изненада и нажежаване на коледното настроение. Прибрах се озарена, държейки в едната ръка торба с подаръци, а в другата новата дребосъчка, на която прошепнах по пътя, че вече много я обичам....Няма по-хубава от нея и ми се ще да я нацелувам по всяка игличка, толкова е жива и вълшебна...Това е израз на любовта ми към вечното и зеленото!!!
На следващия ден аз, която винаги съм отказвала да прекарвам време в кухнята и живеех в страх, че няма да я заобичам никога, се вдъхнових за приготвяне на коледни сладки...Особено ме поблазни идеята да ги превърна в подарък, удоволствието да подаря нещо, което е излязло изпод ръцете ми. Държах Любимия до късно буден, само и само да усети с мен аромата на прясно изпечени сладки, от които се носи дъх на канела, карамфил, и на вкус меки и сочни като мед. Уводолствието беше неописуемо! Недочакала утрото продължих да се изявявам като коледен сладкар, но предприех и други кулинарни преживявания. Вечерта си подарих ароматно греяно вино без да предполагам, че толкова ще се доближи до вкуса на чудното вино, което пиех преди години в Елзас. Оказах се много добра в тези си изяви и по-странното е че това  не ме изненадваше. Най-вече защото вярвах, че всяко нещо, направено с любов и любознание ще бъде доведено непременно до успешен край.
Прекарах и една вълшебна вечер в правенето на коледни картички в забавна женска компания. Тогава усетих какво е да забравиш всичко и да мислиш само за това, което вършат ръцете. Изглеждахме точно като децата, които, изплезили език съсредоточено работят над нещо. Чувството за смисленост и удовлетворение се разливаха  в сладостна тръпка из цялото тяло.
И така, през дните, прекарани в празнична еуфория си мислех за изминалата година и за това, че понякога за много кратко време може да се осмисли много дълъг период от време, загубен в гняв и отчаяние. Осъзнах с какво бих могла да се занимавам в следващите месеци и години, за да запълня екзистенциалните празнини. Открих как можем да се преоткрием и съживим ежедневието си.
2010 беше годината на рухване на илюзиите, изградени от мен и за мен самата, оказали се сериозна спънка за много мои начинания. Открих куп неща, с които не искам да се занимавам, но и какво мога да правя добре и кое заслужава вниманието ми. Преоткрих освобождаващата сила на думите, потребност, която нося от дълго в себе си и която бях захвърлила незаслужено и нацупено в миналото. Разбрах, че мога да бъда и друга, по-оптимистична, по-истинска пред самата мен, че трябва да се браня по-силно от грубостта и празнотата на останалите, за да не ме заразят и отровят. Продължих да намирам щастието в малките неща, които правя, наблюдавам и получавам. Преоткрих и изградих нови приятелства, които няма как да са случайни, защото изпълниха със смисъл времето, което иначе прекарвах объркана и обидена от разнообразни разочарования.
Всъщност подобно на много други хора направих равносметка на изминалото време.
Сега ще встъпим в годината на уравновесения, спокоен и духовен заек според китайския календар и се надявам, че ще бъда по-добра, мъдра и изненадваща. Весело посрещане на новата година и много, много здраве, вяра в доброто и промените, и смелост за нови начинания!!!!

сряда, 15 декември 2010 г.

Ако в джобчето ми подрънкваха две-три монети!!!

Със сигурност темата за парите няма как да е табу, защото навсякъде се говори за тях и ако не директно, то е осезаемо, че в това, което четем, виждаме и слушаме всъщност доста често е втъкана една нишка, тази на парите.
От друга страна да говоря за това така откровено ми се стори може би прекалено поверително, и дори отвратително, все едно едно искам да ви кажа, че тази тема ме вълнува много, на което хората категорично биха ме обявили за непоправимо материалистична. Но пък да си кривя душата и да твърдя, че съм духовна до степен да изключа напълно значението на парите, ми е противно и не отговаря на същността ми.
Мислех си за това до преди малко, докато заради кисели и нездрави сънища бях изпаднала в едно от тези временни утрешни сътояния на неувереност, разочароваие и безсилен гняв, че не съм свободна, а съм в плен на неизпълнени и неизпълними желания, за което основната причина както и да го въртях се оказваха парите. Разбира се знам, че и в мен е причината, че усещането за свобода е твърде субективно изживяване и парите не са ми виновни за вътрешното огорчение. Водех един такъв диалог между самообвинение и самосъжаление.
Тогава си казах, че точно в този момент нещата ще изглеждат коренно различни, ако разполагам с някаква сума пари, за да се зарадвам за през деня. Самата идея за подаръците, които ще ми създадат усещането, че нещо ново и различно се е случило, че като се прибера ще мога да им се порадвам, да се харесам и заобичам повече, вярвайки, че новото ме е направило по-свежа и уверена, че нещата оттук натък ще се случват само по най-добрия начин, ме разведряваше.
Да, припомних си това чувство, което изпитвам, когато мога  да се поглезя дори само с десерт в някоя приятна и уютна сладкарница и ставам по-мека и милостива и към себе си, и ми стана странно, че може парите да си позволяват такава власт над мен.
И докато си мислех, че това е слабост, че не мога да съм така податлива, научих, че съм станала собственик на малка сума пари. Да, ще бъде временно, нито парите са толкова много, нито ще се повтори достатъчно на брой пъти, че да скачам продължително от радост и все пак, изражението ми се промени. Да, изведнъж ме обзе успокоение и веселост, която се опитвах да прикрия с онази усмивка на неудобство, когато нещо хубаво ви се е случило, че уж нищо, ама все пак се радвате и ви е страх да не би другите да ви вземат за наивен и смешен.
И ето че денят ми се озари и видях нещата по-различен начин. Разбрах, че ще имам въможността да направя онези планирани приятни неща и ще съм свободна да не мисля за хомота на безпаричието. Да, не съм заблестяла от онази вътрешна светлина, която е присъща на духовното веселие, но все пак, казвам ви, изражението ми ме издаде. Дали ако някое духовно лице чете това няма да реши, че съм подвластна на парите прекомерно и ще ми препоръча незабавна изповед. Наистина може би не всеки би говорил за това така открито, но така се случва сигурна съм и с много от вас.
Да, и за да не мислете, че ще отида и ще похарча всичко само за преходни материални блага, ще ви докажа обратното, като ви споделя, че смятам да вложа малко пари, в това да се запиша в библиотека и да си набавя изненадващи четива за коледните празници... Да, парите в случая са средство да достигнете свободата да попътувате в непознати светове благодарение на книгите. Мисля също така да отида на опера, изобщо да направя нещо, което не само мен ще направи щастлива, но ще донесе удволствие и на хората, които са се погрижили да ми го доставят. Кажете ми сега, че искам много!
Парите са разменна монета, нещо, което давате, за да получите в замяна друго и понякога просто трябва да се възприеме като награда за труда на другите и съответно и за вашия. Парите са своебразен код на размяна, на купуване и продаване на свобода. За мен това е ценност дотолкова, доколкото ви позволява да се промените в посока, която би ви направила по-пълноценен и богат човек, да опознаете света под друг ъгъл. Естествено всеки един момент можете да ги загубите или спечелите, затова нито едното, нито другото състояние не трябва да се вземат насериозно. В такива моменти човек трябва да вижда, че той е притегателният център, че той е този, който чрез погледа си прави нещата значими или не. Което не пречи все пак да се радваме, когато получавайки и правейки подаръци благодарение на някоя друга сума пари, се чувстваме доволни, а не да твърдим обратното от криворазбрана скромност и страх от всевишния. Човек трябва да живее според момента и да използва всяко имане или липса като път към себепознанието.

четвъртък, 9 декември 2010 г.

"Черната овца" на Аугусто Монтеросо

Ето един писател, за когото не бях чувала докато не разбрах, че на български излизат неговите микроразкази. В статията в "Light", която го представяше, го наричат баша на микроразказа и бяха публикували няколко. Избрах да публикувам за вас "Черната овца", който е и част от заглавието на книгата "Черната овца и още басни" (издание на "Жанет 45"), защото е изключително забавно-циничен и тъжен. Самият Монтеросо споделя: "Животът е тъжен. При това положение, ако е истина, че в един добър разказ се помества целият живот, то един добър разказ е винаги тъжен..."
Мисля да си направя подарък с тази книга. Няма нищо по-добро от един разказ, макар или особено ако е тъжен.

Приятен размисъл!

Черната овца

Някога, много отдавна, в една далечна страна имало една черна овца.
Разстреляли я.
Век по-късно разкаяното стадо й издигнало конен паметник, който паснал удивително добре на местния парк.
Затова по-нататък всеки път, щом отнякъде се появели черни овце, гледали бързо да ги отстрелят, за да могат идните поколения редови овце също да си опитат сили в скулптурата.

Аугусто Монтеросо

сряда, 1 декември 2010 г.

Вечното изкуство

Съвсем случайно миналата седмица попаднах на филма "Вечната Калас". Има филми за известни личности, които избягвам съзнателно, особено когато намирам за тъжна историята на живота им, знам, че те вече не са сред нас и всичко е необратимо, и сякаш не искам да изживявам нечие мрачно минало отново, защото после няма да се изтръгне от съзнанието ми и ще ме боли за героите. Дори да знам, че филмът често съдържа много авторски измислици, лесно се поддавам на внушението му и дълго ме терзае мисълта, че са отразили изключително достоверно живота на Героя.
Онова, което ме задържа онзи ден през екрана, при все че наближаваше краят на филма, беше участието на Фани Ардан и Джереми Айрънс, едни от колосите на европейското и световно кино. По-смело мога да твърдя за последния, когото съм гледала в незапомнени брой филми. Фани Ардан свързвам с период от ранните юношески години, когато за мен беше божествено красивата и недостъпна жена богиня и без спомен за конкретен филм, я пазя неизлечимо в ума си с това звучно и толкова по френски драматично име. Последният е може би "8 жени" на Франсоа Озон, мюзикъл, събрал фаталните жени на френското кино. Препоръчвам горещо. Невероятна наслада за сетивата, много красив и чувствен, разкошен и пъстър.
Трябва да видите Ардан и Айрънс и във филма за Калас, за да усетите, че киното е нещо много повече от изкуство, то е като втора и дори единствена кожа за тези актьори, сякаш играят самите себе си и за момент не си помисляме че могат да имат различен живот извън сцената.
Фани Ардан се беше сляла напълно с образа на Калас, въплъщавайки в едно невероятното присъствие на Артиста. Потрепването на всяка една част от лицето й  - сбръчкване на вежди, разтреперана устна и ноздри от вълнение, онази особена светлина в очите, докато премигват неуверено или се разголват напълно - камерата следеше отблизо в продължение на минути изражението й, създаваха траен образ на вечната Дива. Същото важеше и за изражението на героя на Джереми Айрънс, съпричастен до болка на нейните чувства. Нямаше грим, който да прикрива и най-малкия трепет, пора по лицето, която да не разкрива емоция и да не е в едно цяло с това, което е човекът, когато размишлява в дълбочина за същестуваването си, за смисъла, на онова, което ще остави след себе си, човекът в цялата голота на душата си.

Насладата беше върховна, от тази силна, но леко болезнена наслада, каквато носят красивите и тъжни филм, съдържащи истината за нас хората и за вечното изкуство.
В епилога се казваше, че Мария Калас е починала на 16 септември 1977, деня след моето раждане. Сега няма как да забравя за това. Досега помнех рождените дати, другите не колекционирах в паметта си. Обзе ме странно чувство. Нямало е как да знам, че на тази дата си е отишла жена, оставила името си в световната история завинаги, че 33 години по-късно ще пиша за нея, развълнувана от филм, в който дори не съм гледала истинската Калас, а друг Артист, който я претворява и също толкова силно ме разчувства. Как хората се разминават в годините, но могат да развият много силна връзка помежду си благодарение на изкуството, да изградят усещане за преходното, но и за вечното, красивото, за ролите, които са взаимно заменяеми благодарение на емоциите и преживяното.

Киното и музиката са едни от тях.

Ето и ненадминатата ария "Casta diva" в изпълнение на вечната Калас. Може да ви разтопи и предизвика сътресение. Кара те да плачеш от красота, истински пречистваща.

понеделник, 29 ноември 2010 г.

За обърканите интервюта за работа

Чудех се дали тук е мястото да ви занимавам с явления и лица, с които се сблъскваме в ежедневието, елементи от мястото и времето, в които живеем. Не искам да съм целенасочено и агресивно черногледа като тези, които твърдят, че в България се развива най-благоприятната почва за абсурдни и с-бъркани и о-бъркани ситуации. Напротив, боря се с такива възгледи и с отровата на крайно потискащия им песимизъм. Но има неща, които трябва да се документират, защото са все пак част от заобикалящия ни свят, защото разкриват нагласи, поколенчески разлики, поведения, защото са част от нашия житейски опит тук и сега и могат да бъдат обект на любопитни изследвания от хората, които ще дойдат след нас.

Става въпрос за хората и компаниите като цяло у нас, на които потресаващо им липсват уменията и желанието да намерят път към потенциалните съвестни служители, да ги оценят и привлекат. Темата може да бъде илюстрирана с многобройни примери от моя собствен опит, истории, разказани ми от близки, дочути и т.н. Нямам за цел да систематизирам всички и да правя генерални заключения, макар че засегнатите лица (работодателите или техни представители) със сигурност заслужават да получат като подарък едно огромно помагало за това как да говорят и се държат докато интервюират, да извършват ръкостискане, да се обличат и т.н, същото, което важи и за нас кандидатите, точно толкова и не по-малко. Много са били ситуациите, предизвикали в мен реакция на възмущение и неистова ярост. Най-вече, защото хората от "другата" страна са показвали колко те са неуместни и некомпетентни в ролята си, но са ме карали аз да се чувствам слабата страна в словесния двубой.
Примерът от тези дни е следният: явявам се на интервю в институция с обществени функции и изграждаща националния ни образ пред чуждестранна аудитория, което би трябвало само по себе си да е синоним на престиж. Знам, че каузата е предварително предрешена, от моя страна, защото съм дочула от не толкова тайни източници, че заплащането там е меко казано несериозно и съм взела своето решение още преди да чуя тяхното. По телефона ми бе съобщено, че ми предстои "леко" събеседване. С кого и как ще се проведе това "леко" събеседване ме изгаря отвътре.
Интервюиращият ми направи приятно външно впечатление. Направи презентация на своята организация. Дотук добре. Има ли нещо, което да добадя към написаното в CV-то (съвсем съзнателно употреби чуждицата), беше първият му въпрос. Според мен въпросът беше по-скоро достоен за последен. Прозвуча ми все едно видяното в автобиографията ми не му се е сторило достатъчно завладяващо и до края на разговора ни потенциалният ми работодател не успя да ми зададе въпрос, свързан с моя професионален и житейски опит.
За сметка на това въпроси като : "Откъде (от кой град) сте?", "Семейна ли сте?" - тук отговорих, че се самоопределям като такава, макар да се нъм омъжена и последва снизходително "Аха, според новото разбиране за семеен живот"- и "В какво жилище живеете? Наем ли плащате или е ваша собственост?" - като че ми правиха тест за отпускане на кредит. И аз като възпитан човек отговорих, макар и с огромна неохота. Мога да разкажа и за друго подобно преживяване, при което влязох в открито пререкание с интервюиращия работодател, обяснявайки му, че няма да го удостоя с отговори на въпроси, които не го засягат пряко, но в сегашния случай не го направих и затова се упреквам.
Как да си обясня любопитството към такъв род информация? Та ние отдавна не живеем във времената на отминалата младост на господина, за да има значение дали съм от столицата или не, дали живея в гарсониера (според етимологията на думата, за мъжете над определена вързаст това се е приемало за нормално), дали съм стара еманципирана мома мъжемразка или богата капризна наследница. Господине, може да сте шеф на която си искате дирекция в която си искате национална институция, но това не ви прави автоматично професионалист и отличният работодател, поне не в моите очи. Не бих приела работа при вас преди всичко поради неспособността ви да покажете дори прикрит интерес към събеседника си, да се опитате да разберете защо изобщо се явява пред вас. Като толкова много искате да вкарате свежа кръв във вашата организация, поинтересувайте се  защо събеседникът ви се е явил на конкурса, какво го е привлякло, защо мисли, че ще е добър в предложената работа, вижда ли се там дългосрочно (самият интервюиращ призна, че има немалко текучество). Другите въпроси са просто излишни. Дали плащам наем или не показва до каква степен съм зависима всеки месец от големината на доходите си, но не съдържа отговор на въпроса дали съм добра и подходяща за тази работа. Освен ако въпросният господин не си води някаква своя статистика за това как живеят хората на моята възраст??!!!.
Имаше обаче и друг въпрос, който ме постави "натясно". В някакъв момент от разговора ни споменах думата спорт. Говорех за това, че мога да преведа новина на спортна тематика на чужд език, защото съм слушала и чела безброй пъти такива новини на съответния език. Нито повече нито по-малко, без никаква заявка за професионален или по-дълбок личен интерес.
Явно интервюиращият бе изтълкувал това по свой начин, защото поде с глас, който като че ли целеше да ме спипа някъде по тънкия параграф. "Я, сега ми кажете, какъв е този ваш интерес към спорта?" В първия момент дори не схванах намека. Усетил явно недоумението ми, последна доуточняване - "Тук говорите нещо за спорт". Аха, разбрах най-после аз. Ставаше въпрос за този последен ред в автобиографията ми, озаглавен свободно време или хоби, в който споменавам, че спортувам.
Интересът на господина беше нескрит, обаче съдържаше в себе си предварителна осъдителна оценка. Сякаш очакваше да спомена спортно занимание, което нямаше да бъде по негов вкус и това вече му даваше правото да ме погледне снизходително и омаловажително. Споменах два вида спорт, единият от които като че ли не ме постави в благоприятна позиция в очите му, а другият по-скоро предизвика скептично удивление. Това го казвам с дистанцията на времето, и наистина съжалявам отново, че не отвърнах на удара подобаващо с язвителен глас и контра въпроси като: "Какъв беше правилният отговор на този въпрос?" или "Сега харесвате ли ме повече от началото на разговора ни?". Няма лошо да ме питат какъв спорт практикувам, но от цялата ми автобиография да се заинтересуваш и едва ли не да прецениш кандидата само според тази информация, ми се струва повече от неадекватно. Останах с впечатлението, че интервюиращияг търсеше отговори на въпроси, воден от чисто любопитство, а не от позицията на човек, който иска да си създаде най-пълна представа за уместността на една кандидатура.

Тръгнах си отново с онова чувство на раздразнение от Другия, но и от самата мен, че съм позволила да ме вкарват в псевдо капани, и да карам преценяващата страна да си мисли, че е по-значима и държи последната дума. Всъщност до някаква степен им дадох да разберат, че не приемам тяхното предложение за единствено и безценно, но със сигурност трябваше да изразя по-ясна и твърда позиция, че трябва да се замислят за в бъдеще не само как изглеждат в собствените си очи, но и в тези на кандидатите, защото един работодател не може да оцелее и да се пребори с текучеството без добри кандидати. А за да преценят дали е добър, да се замислят дали не мерят с морално остарял аршин.

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

За или против промените в правописа и ...правилата

Аз, която съм завършила испанска филология онзи ден прочетох с изумление, че този месец предстои да бъде утвърдено реформирано издание на Правописа на испанския език.
Мястото беше Light на в. Капитал (http://www.capital.bg/light/mesta/2010/11/11/991873_nivo_za_naprednali/), изненадващо по себе си, за което съм му особено благодарна, защото така не само ме информира за нещо, за което иначе щях да съм в неведение продължително време, но и защото събуди у мен интереса към един от Моите езици. Испанският, който съм изучавала в продължение на 10 години и понякога заради липсата на практика искам да приспя незаслужено от срам, но който все пак познавам и усещам прекалено дълбоко, за да отхвърля съвместното ни съществуване.
И така от днес отново чета и искам да се инфомирам за това, което хората мислят и творят на испански, независимо дали е техен роден език или не, защото не мога да си позволя лукса да зазидам пред себе си цял един хоризонт - езикът не само като средство за изразяване, но и като мисъл, умствено и естетическо съзидание, светоглед, човешки истории. Това е една цяла малка вселена и какво по-хубаво от това да можеш да опознаеш нови, да притежаваш дарбата да държиш и жонглираш с много и различни вселени блаодарение изцяло на езиците.

И ето че през моето "отсъствие" La Real Academia Española e стигнала до извода, че е нужно да опрости езика или най-малкото да отрази промените, които хората са предизвикали със самия факт, че са неговите носители и потребители.

Няма да навлизам подробно в направените предложения. Предлагам при интерес да се запознаете с това, което намерих тук:

Ще спомена само по-важните промени:  азбуката от 29 преминава на 27 графеми. "Ll"  и "ch" вeче ще могат да бъдат открити в речника под буквата  "l" и "c". Наречието "solo" вече ще се пише без ударение, а също и местоименията este, esta  и т.н.,  "y griega" вече ще се нарича "ye".

И така на 28 ноември в Гуадалахара (Мексико) всички 22 Академии на испанския език (защото освен в Испания по въпроса работят и колегите им от Латинска Америка) ще трябва да подложат на окончателен дебат и ратифициране направените предложения, за да могат всички испано-говорящи да се сдобият с нов Правопис по коледните празници. Чудесен подарък и повод за празнуване!

Не мога да кажа дали това е една малка победа за реформаторите езиковеди и тъжна новина за консервативно настроените, но със сигурност за мен е символ на това, че от една страна, Академиите на езика не "спят", а следят отблизо какво се случва и търсят начин да отговорят на съществуващите недоразумения и неясноти, тоест да намалят нашите колебания и грешки като потребители, но и също, че езикът е твърде динамично явление, за да бъде прието като нещо заковано и неоспорвана даденост.

Защото ако наистина езикът не отразяваше промените, които претърпява непрестанно, днес щяхме да разполагаме с нещо тромаво и архаично, което да не ни кореспондира. Свикнали сме с факта, че тези промени са настъпвали много преди нас, понякога векове назад и едва ли не в наше време езикът вече е еволюирал до предел, в който независимо дали ни харесва или не, трябва да се съобразяваме с установените норми. А всъщност е доста погрешно да се смята така, защото всяко едно поколение би могло да бъде свидетел на такива промени и не само свидетел, но и техен причинител.
Днес например езиците толкова тясно и динамично си взамодействат, че непрекъснато се сблъскваме с разни чуждици, превърнали се в част от ежедневието ни, но за която съществуват различни варианти на произношение и писане. Тук е мястото да се намесят академичните тела и да внесат предложение, което първо да признае, че проблемът съществува, и второ, за да прекратят безсмислени спорове, да въведат норма. Едва тогава  хората ще знаят с яснота на какво да се позоват и ще могат основателно да се считат за грамотни или да се упрекват в обратното.
Естествено не може за всеки появил се случай да се взема изолирано решение. Затова ролята на институциите е да наблюдават в продължение на десетилетия промените, да решат до каква степен могат да бъдат систематизирани и да представят пред обществеността заключенията си. В крайна сметка в това се състои техният труд и отговорност. Дали промените ще бъдат възприети и приложени е вече друг проблем. Първо трябва да има предложения, а после идва и дебатът, който да определи силата на аргументите за и против.
За мен такъв е начинът да се случват промените по принцип в името на обществения интерес. Наблюдаваш, съветваш се, изслушваш, предлагаш и вземаш информирано решение.

Новината за реформите в испанския правопис ме накара също да се замисля за това как на практика ще бъдат въведени промените.
Първо, какво става ако един преподавател не е в течение, че има нови правила. Без съмнение това показва колко важно е един учител да следи непрекъснато какво се случва с развитието на предмета му. Обратното би било ненормално. Какво става и с учащите се, които днес учат едно, а утре друго. Разбира се, ако нещата вървят към опростяване, те ще излязат победители, тъй като ще им се налага да помнят по-малко нелогични правила. За вече знаещите напротив ще означава да допускат някои грешки от гледна точка на старите правила. Тогава известно време и двете норми трябва да бъдат считани за правилни. Но за какъв период от време или промените влизат в сила веднага?
После се замислих за опростяването на правилата като цяло. Очевидно това би означавало за хората по-лесен начин да запаметяват, разбират и прилагат дадено правило, което би трябвало да ме радва. В мен обаче има някаква строгост и консерватизъм, които ме карат да протестирам понякога в полза на статуквото. Аргументът ми е следният: Защо ако аз съм успяла да науча и прилагам в съответните случая някакво правило, останалите да не могат? Защо трябва да правим така, че нещата да се опростяват до степен, неизискваща полагането на никакви усилия, само защото на някого така му е по-изгодно. Трябва ли наистина да променяме всичко, защото масата не може да следва правилата? Може нещата да не са лесни, логични и разбираеми за всички, но мисля, че полагането на усилия е нещо позитивно. В тази връзка съм за поддържането на известна доза дисциплина, защото правилата са направени за това. Без тях не би имало усещането за цялост и последователност в нашия човешки свят.

Та, това бяха разнопосочните мисли, които ми навя сама по себе си новината за промяната в испанския правопис. Признавам, че усещането е странно, имайки предвид че това пряко засяга образа на Моя испански, такъв какъвто съм го познавала досега. Няма нищо страшно естествено, но ме изненадва, защото е промяна, а всяка промяна винаги носи сладко-тръпчив вкус.

петък, 12 ноември 2010 г.

Как най-точният хороскоп ме намери

"Словото е ваше, държите думите в ръката си - правилните думи, които да внесат мир и разбирателство в средата ви и да я подредят така, както само вие я виждате в съвършеното й проявление. Имате нужда да общувате, да поучавате, да осветлявате. Хубавото е, че го правите не от висотата на авторитета, а заставайки на равна нога с отсрещния, пращайки му от своята обич. Това се усеща и със със сигурност ще бъде оценено. Ако сте пишещи хора, които използват словото за себеизразяване и канал за реализация на творческата си енергия, възползвайте се от креативната вълна , която ви поема и напишете най-красивите си стихове и най-проникновените си есета. Те ще стигнат до адресата си."

Не, не цитирам пасажи от нечия проповед!!! Бързам да поясня, че това е хороскопът за месец ноември за зодия Дева в брой 25 на сп. "Прическа&Стил". Направо не е за вярване! Аз бях в такъв сладък потрес докато го четях, че трябваше набързо да го споделя с любимия и да му покажа черно на бяло, за да види как Съдбата ме е открила чрез това послание.
Вярвайте ми, това е последното място, на което съм подозирала наличието на хороскоп в стил, различен от твърде общото и простовато-посредствено звучене. Обкиновено се разграничавам от жените, които следят треторазрядни хороскопи и се опитват напразно да ги впишат във всекидневието си. Не искам с това да обидя списанието, което имам навика да разгръщам най-вече в салоните за красота, но просто реших да прочета рубриката непреднамерено и като забавление. Не по-малко случайна и спонтанна беше и покупката на списанието. Явно всички пътища са ме водили натам ;))
Не съм си представяла и за миг, че ще бъда открита и разкрита публично чрез един невинен хороскоп. Настина съвпадението ми се стори изключително приятно и зареждащо. Сякаш изцяло фактите от последните дни: желанието ми да създам свой блог, интродукцията ми  за анонимността и особено разсъжденията ми от последната публикация върху случайността и несъзнателното насочване на енергията ни към нещата, които искаме да привлечем върху себе си, сякаш астрологът автор на хороскопа е уловил честотата на моите вълни.
Чудно ми е до каква степен другите представители на моята зодия биха се отъждествили с тази месечна прогоноза  - дали ще се разпознаят в нея или ще я игнорират тотално. Но нека оставя тези размишления изцяло на тяхното внимание.
Егото ми нашепва само, че вибрациите за творческа енергия, които споменава хороскопът, се вписват изцяло в моя Път и те са най-важното за мен на този етап. А мисълта, че тези вълни биха могли дори да стигнат по-далече и биха имали благотворен ефект и върху други хора само може да ме направи още по-щастлива!! Значи всяка моя дума и намерение ще са си стрували!


Невероятно е как един хороскоп в едно лайф-стайл списание може да се превърне в истинско вдъхновение и споделена наслада! Благодаря ти "Прическа&Стил"!!!! И за да засвидетелствам искрената си благодарност мисля да променя прическата си в най-близко време ;))

вторник, 9 ноември 2010 г.

Рецепта за из-пълнени желания

Тази тема отново ме връхлетя след като прекарах неделната вечер в задушевен разговор с приятелка за това какви действия да предприемаме, така че нещата да се случват според нашите желания. Тема, позната на всички ни, а на мен особено близка в последните месеци до степен че ми се е превърнала  в перманентно състояние на духа и тялото и кара всички околни да ми отправят пожелания, свързани със: запълването на тази празнина, която ме е обзела, изпълнила и която накрая просто започва да тежи заради растящия си обем и незнанието ми как да я редуцирам или запълня с нещо по-леко, защо не и с баварски крем. (Не подозирах, че докато пиша може да излязат наяве толкова съставки, които са по-скоро типични за приготвянето на нещо вкусно, а не за разсъждения над житейски въпроси, но явно самото заглавие, което се появи уж само на шега започна да влече след себе си кулинарни находки:)).
И така, за да спра да говоря иносказателно за нещо толкова прозаично, искам само да кажа, че в себе си нося една огромна кухина, свързана с това че се чувствам непълноценна в професионално отношение. Не намирам работата, която ме мотивира, развива и кара да съм полезна на себе си и околните. Обобщавам, защото не самата работа е темата в случая. Тя е пример за това какво на мен ми липсва и как се опитвам да се справя с това състояние на безтегловност, но и на парадоксална тежест. Тоест явно тежа само на себе си, но не и на мястото си ;))

И ето аз търся работа, някой нещо друго, и всеки докато търси и се стреми да преодолее липсата, се опитва да разбере какво не е наред в самия него, какво не прави както трябва и как да действа, за да промени нещата в своя полза.

Та, разговорът тръгна за това каква е рецептата или ако щете съветът, който човек би дал в такива случаи и се оказа, че май съм се изчерпала откъм идеи. Аз, която, не мога да си представя да мълча и да не се опитвам да съветвам, но не за да се чувствам значима, а защото търся да помогна чрез опита си, вярвайки че той е приложим в някаква степен и за останалите. Но след като аз самата се оказвам един недобър пример за това как да постигна своите желания, се разколебах вече в даването на препоръки.

Да, бива ме все още в общите приказки за това как човек трябва да бъде търпелив, защото всяко нещо с времето си, че ако нещо не си случва, то е защото не сме готови за него или наистина не го искаме достатъчно, че трябва да пожелаем нещо с цялото си същество, и чрез духа и действията си да вървим в желаната посока. Все неща, в които наистина вярвам, защото са свързани с пренасочването на енергията ни. Разбирам също и принципа на визуализацията, според който до такава степен даваш реални измерения на желанието си наум, че накрая се радваш на конкретни резултати.
Ала все пак нещата просто не се случват, тоест по-скоро не се случват във времевите рамки, които сме поставили за тяхната реализация. И когато излизат от зададения план това е способно да ни съкруши, защото не само променя нашия средносрочен хоризонт и обрича и останалите ни намерения на провал, но и защото превръща нашето настояще в кълбо от нерви и всъщност сме на косъм от омагьосания кръг на негативните преживявания.
В такива ситуации даваме съвет, който според любимата ми приказка гласи, че ако планината не идва при Мохамед, то Мохамед трябва да отиде при планината. Чувала съм хора, които цитират приказката в обратен ред, мислейки, че ако нещата не се случват, то е нужно да стане чудо и планината ще дойде при Мохамед. Но всъщност хубавото в тази мъдрост е че нещата зависят от човека и неговата воля и той е този, който определя дали ще се остави в ръцете на съдбата си или сам ще я вземе в ръце.
Да, и аз самата знам от опит, че тази мъдрост помага. Понякога осъзнаваш, че просто трябва да пренасочиш мисленето си и да се приспособиш към ситуацията и да не се инатиш, а да потърсиш друго решение, дори да противоречи на моментните ти разбирания. Да, но с цената на какво се стига до тук? И как разбираш дали настина си стигнал до дъното и е дошъл моментът на промяна? Има ли праг за това колко дискомфорт да понесеш, колко неуспешни опита да направиш, колко нерви да скъсаш?
Казват, че промяната винаги идвала и те удряла в най-неочаквания момент. Добре, ама ако пък съвсем нищо не правиш и си седиш вкъщи и с никого не се срещаш, тази промяна пак ли ще ти се случи!? То, каквото е речено да става, ще става, твърдят старите хора. Човек сам си кове нещата, не вярвам в обратното, обаче без да съм фаталист знам, че има някаква част, която не контролираме, или поне не изцяло и за нея говоря.

Човекът оптимист принципно знае, че все пак нещата ще се оправят, но не знае кога и как и дотогава все пак живее със съмнение. Ами, ако все пак НЕ? Ако просто животът те подлага на изпитание и накрая всъщност не получаваш това, което търсиш, а само междувременно си се научил на повече мъдрост и неуязвимост към провалите. Ама на кой му се живее само с тази утеха и му се плаща такава цена? Защото ти я плащаш в настоящето, а то е реалното и неговият вкус е важният.

И така, въпроси с някакви частични отговори мога да измислям докрай, докато на мен и на вас ви втръсне и накрая разбера, че това не води до никъде, а само боли глава и накрая просто ви напушва смях, защото то само така с подобни разсъждения не се живее.

Тогава, какъв извод да направя? Ще ми се да ви убедя всички и себе си, че ще намерим това, което търсим, защото това е въпрос на вяра. Вярата в това, че сме направени и се стремим към неща, които всъщност вече сме постигнали, защото в себе си знаем кое ни прави щастливи, но ни трябва време и малко изпитания докато ги намерим. То е като да си осъзнал, че искаш да се занимаваш с рисуване, но не знаеш къде е твоят учител и твоето ателие. И важното е че докато ги търсиш срещаш други хора, други учители, други ученици като теб и други ателиета или места за мечтаене. Нещата са просто в самите нас, и всъщност май, за да ги намерим във външния свят, трябва да ги открием първо в себе си. Е, това на първо време няма да ми носи пари (казвам го в моя случай, защото все пак трябва да се храня и живея, докато търся работата мечта). Но пък знае ли човек?! Може пък и парите да са в мен :)) Нали самата аз съм едно малко съкровище, хихихи

И ето за накрая едно кулинарно възклицание, за да си кореспондира добре със заглавието:))
Ако можеше само желанията да се изпълняват както се приготвят пълнени чушки!!!
Всъщност удоволствието трябва да идва от самото приготвяне. (Това го знам от приятелка кулинарка :))


Това е предложение за малко музика за щастието, типично по френски разбрано.

сряда, 3 ноември 2010 г.

В метрото

Това е малка история за "лудостта" на една непозната в метрото.
Пренаписах я в ума си по хиляди възможни начини, за да не я забравя и въпреки че се разви преди няколко седмици не можа да ме остави на мира, защото е човешка и казва много за нормалността и размитостта на нейните граници в нашите възприятия. И затова реших да я споделя.
В метрото пътуват всякакви хора. Софийското метро не ме притеснява, обичам го по-скоро. Има някак си човешки облик, не ме кара да изпитвам стрес и тревожност, каквато силно ме е обземала докато съм се возила в парижкото или брюкселското метро (това са личните ми примери).
Обичам да сядам по средата на някоя от дългите седалки. Не съм от тези, които избират най-крайните места, за да си спестят риска да се озоват до неудобни непознати от двете страни. Понякога все пак така правя и аз, в нежеланието си да понеса повече от едно присъствие. Смисълът обаче на настаняването по средата ми дава възможност да съм в много изгодна позиция, за да оглеждам на спокойствие всички седящи срещу мен. Не мога да кажа дали го правя нахално, втренчено или привидно равнодушно, но е факт, че не мога да се въздържа, и така от дълги години, да не кажа от ранно детство.
Обожавах да наблюдавам хората в автобуса на път за училище или да гледам през прозореца минаващите коли и да си представям истории за пътниците в тях. Това винаги ме е забавлявало, карало е въображението ми да работи, може би на празен ход биха казали някои, но може би хора като мен просто имат нужда да пофантазират, да си измислят истории и да ги разказват. Признавам, че за някои човешки съдби съм била и съм готова да се обзаложа, че не греша. Вълнуващото е все пак, че човек няма как да знае всичко и че може да се излъже по отношение на много хора, които му се струват на пръв поглед прозрачни, но това вече е друга тема...
Онази вечер се прибирах изморена в час, когато в нашето вагонче хората можеха да се преброят набързо. Празните места бяха в изобилие и пътниците изглеждаха така все едно са сами и не им пука за присъствието на околните. Всеки мислено пътуваше към дома, като започнем от мен самата. Бях притворила очи и се унасях, като се опитвах да си почина. Рядко ми се случва, но като че ли това сънливо състояние беше обзело и останалите. Личеше, че всички мечтаят да стоят в ненарушавана тишина, а влакчето да следва скоростта на мислите им.
И в този момент в тишината изригна женски глас, силен и яден. Веднага се ококорих и опитах да разбера окъде идва гласът. Първата ми реакция бе на гняв. Просто нямам късмет тази вечер и ще трябва да изтърпя това присъствие. Реших, че разговаря с някого и почти се възмутих. Но после се поогледах. Не успях да я видя директно, но отстрани разпознах физиономията на жена, която съвсем наскоро бях засякла на автобусната спирка със същото режещо ломотене. Тогава разбрах, че споделяше на глас живота си.
Така беше и първият път, когато я видях. Не говореше през цялото време, а само на моменти се провикваше като хората, които се бунтуват срещу всичко и вече не са способни да обичат.
Вечерта в метрото гласът не можеше да бъде заобиколен и прекъснат. Той редеше тъжно:
"Онази сутрин си счупих чашата за кафе...Ами в коя чаша да си направя  кафе сега!!??.. Но вечерта все пак успях си направих кафе."
Зарадвах се вътрешно, че е намерила решение на проблема си, който острани звучи ужасно прозаичен, но който със сигурност ако ни сполетеше бихме споделили на първия срещнат сутринта, твърдейки, че денят ни е започнал ужасно. Така беше станало явно и с тази жена.

"Няма нищо по-ужасно от.." - продължи напосоки излиянието. Тук затаих дъх, любопитна да чуя продължението. Ами оказа се, че "..няма нищо по-ужасно от бели ширити, бели ширити около ципа на дънките"...Няма как да ви заинтригувам и с тази споделена мисъл, твърде субективна, за да има ефект върухи болшинството от хората ;))

И така гневът ми към този глас премина в друг гняв, гняв срещу самотата на тази жена. Тя не приличаше на онези луди, които не знаят в кой свят се намират и говорят несвързани и неразбираеми за никого неща. Беше жена 40-50 годишна, свита и пресъхнала като изпушена цигара. Убедена бях, че крие някаква драма. Реших за себе си, че няма пред кого да споделя вечер, когато се прибере у дома, че живее сама, че е разочарована от хората, но не може без тях и търси слушатели, макар и мълчаливи слушатели.
Чувствам се дори виновна сега, че говоря за нея, а тя със сигурност не знае за това и може би не ми би дала правото да се намесвам в света й. Но не можех да не си задам някои въпроси в онзи момент. Кое ни кара да мислим, че едни сме нормални, а други не. Това че едни говорят на глас прави ли ги автоматично по-нещастни или ненормални? По-добри ли бяха тези, които я гледаха осъдително и се възмущаваха, само защото тя се натрапваше в тишината на вагона?!

Ясно беше, че жената просто изпитваше необходимост да мисли в този момент на глас. И това отново го потвърди поредното извисяване, което звучеше по следния начин: "Обаче никой не ми купи шоколад от Била!"

Не мога да ви опиша ефектът върху мен, освен че присвих устни, за не избухна в неудържим кикот. Погледнах младежа пред мен, който също бе осъзнал смисъла на казаното и леко се усмихваше. Да, не ми е целта както се досещате да правя реклама на въпросната верига магазини, но и аз се бях зазяпала в рекламата им пред очите ми, а най-вероятно така беше направила и жената-цигара, която с тази нейна фраза беше изразила като че ли смисъла на цялата й участ. В самотата си и като малко дете, а всъщност и всеки нормален човек, е чакала някой да й купи шоколад, не нещо друго, а нещо което може да подслади деня й, ОБАЧЕ никой не го е направил и тъгата крещеше ясно в интонацията й.

Най-вероятно целият вагон щеше да избухне в смях ако това беше гласът на малко дете, което моли да получи поредното лакомство. Но възрастта на тази жена и нейният дрезгав глас правеха това невъзможно. Нормалността не позволява да се усмихнеш на това, а по-скоро да я погледнеш тъжно и съжалително. Това вече е много тъжно, помислих си.

Дойде последната спирка на метрото. Всички станахме и малко преди да слезем жената-цигара се обърна към нас и от своята трибуна се извини на всички, че е говорила на глас, но искала да даде пример на младите. Точно това каза и аз реших, че тя само иска да предупреди младите, че животът не е така прозрачен и предвидим както изглежда. Сигурно и тя не е предполагала на техните години, че един ден ще говори на глас и ще дразни мълчаливите минувачи, но животът й се е стекъл така и вече не може да се бори срещу желанието си да изкрещи своите неща вечер в полупразния вагон на метрото.

Това е краят на реалната случка от онази вечер в метрото. Тя ме изпълни с тъга и мисъл за  хората, които се нуждаят само от малко шоколад. Обаче и ме накара да осмисля хубавото, което имам. Хубавото, което ми позволи да получа своята доза шоколад още същата вечер. Защото се прибрах и имах на кого да разкажа за това, което разказах и на вас сега.

неделя, 31 октомври 2010 г.

За първи път пред такава публика!

Divanetta е жена, която харесва да бъде разпозната като такава в името й на латиница с нарочно и леко наблягане на "т"-то, защото без него знае, че на родния й език диванетата са две и имената им са слели отдавна в едно...Дотук с обяснението за играта на думи :))
Колебанието ми да издам Дивата Дева в Мен бе огромно (препратка към английската игра на думи). Ами ако ме от- и раз-крият?! Имаше дни, в които параноята ставаше непреодолима и си припомнях за всички филми и действителни случаи, в които се разказва за това как всеки редови жител на Земята може много бързо да  загуби анонимността си и вкусовете му (от предпочитания към марки храна или козметика, през любими автори и политически пристрастия, до интимни преживявания, несъзнателно споделени) да бъдат внезапно изложени публично, вътрешният му свят оголен необратимо. И в тези дни мислите ми се свеждаха до пълно изоставяне и отрицание на поетата задача...Но това състояние не траеше дълго. Онази страна в мен, която напира да говоря и споделям, потребността от вербално осовобождение ме караше да преразгледам страховете си. Ще поема риска да бъда четена, а може би и нечетена (Е, все ще помоля един двама роднини или приятели да ме прочетат ;)), но ще уважа желанието си да мисля в публичното пространство.
Питах се какво ли щях да правя преди, когато блоговете не съществуваха и нямаше подобен начин за споделяне на безразборна поредица от авторски текстове. Щях  да полагам много повече творчески усилия, за да придам завъшена форма и жанр на писанията си, които чак когато бъдат спазени ще ми позволят морално да ги споделя с близките си. Щеше наистина да ми е трудно да споделям неоформени късове мисли и впечатления, написани в някакъв текстови формат, които да препращам по имейла, като преди това се чудя как и с какво придружаващо ги съобщение до съответните адресати, и всичко това без да се натрапвам и задължавам към прочитане...А сега просто не е необходимо да нагърбвам себе си и другите с такъв товар. Веднъж научили къде мога да намерят извора на моите излияния, сами ще решават дали и колко често да го посещават и аз няма да се питам дали съм създала поредния очерк, есе или съм направила просто коментар по някаква тема, а ще пускам своите Публикации (звучи твърде претециозно спрямо по-скоро непретенциозните съдържания на много блогове).
Да, блогът доста улесни моята мисия да дам изява на онова лице, което невинаги всички виждат и предугаждат в мен, а понякога чисто и просто няма как да знаят, защото ни дели разстояние или време, и не подозират с какви мисли съм се събудила, как се развили през деня и какво ще ми щукне да напиша на следващия ден.

Ето така много от вас могат да бъдат с мен, а аз ще си пожелая чрез моето споделено пространство да провокирам у вас подобна потребност и да създам може би нови познанства!