Първи път и последни мисли за годината

"Бързам, нямам време" както се пееше в една песен не може да бъде никакво оправдание да не напиша нещо следколедно и предновогодишно. И ето че през последните дни се насъбраха идеи и накрая се оформиха в нещо като равносметка, която обикновено си правим в този период на годината и при наближаването на рождените дни.

Миналата седмица беше седмицата на нещата, които правех за първи път и ме изпълниха с огромно удовлетворение, надежда и смисъл за бъдещето. Накараха ме да се почувствам едновременно като зрял човек и  малко дете.

Може би ще изненадам онези, които вършат от години нещата, които са за мен първооткривателство, но съм убедена, че всяко нещо идва с времето си и наистина е въпрос на дни и дори часове дали ще се решим на въпросното действие.

Така например за първи път купувам истинска елха за моя дом. Не си мислете, че досега никога не съм се занимавала с коледни украси. Напротив, аз  украсявах елхата  докато живеех при родителите ми, после преминах към изкуствените елхи, когато заживях сама, а също и като се преместих да живея с Любимия. Но ето че  тази година реших да скъсам с изкуствените елхи след като една приятелка написа убедително обяснение защо едното е пъти по-екологично от другото. Пък и самата идея да купуваш всяка година елха е много по-вълнуваща от това винаги да ползваш една и съща...Все едно да подаряваш едни и същи подаръци. Изобщо не върви! Не можах да устоя, още наум си бях избрала да бъде малка и чаровна, и я открих с трепет в душата. Разбирате ли, ставаше въпрос за това сама да  си я  избера, купя и занеса собственоръчно до домашното огнище за изненада и нажежаване на коледното настроение. Прибрах се озарена, държейки в едната ръка торба с подаръци, а в другата новата дребосъчка, на която прошепнах по пътя, че вече много я обичам....Няма по-хубава от нея и ми се ще да я нацелувам по всяка игличка, толкова е жива и вълшебна...Това е израз на любовта ми към вечното и зеленото!!!

На следващия ден аз, която винаги съм отказвала да прекарвам време в кухнята и живеех в страх, че няма да я заобичам никога, се вдъхнових за приготвяне на коледни сладки...Особено ме поблазни идеята да ги превърна в подарък, удоволствието да подаря нещо, което е излязло изпод ръцете ми. Държах Любимия до късно буден, само и само да усети с мен аромата на прясно изпечени сладки, от които се носи дъх на канела, карамфил, и на вкус меки и сочни като мед. Уводолствието беше неописуемо! Недочакала утрото продължих да се изявявам като коледен сладкар, но предприех и други кулинарни преживявания. Вечерта си подарих ароматно греяно вино без да предполагам, че толкова ще се доближи до вкуса на чудното вино, което пиех преди години в Елзас. Оказах се много добра в тези си изяви и по-странното е че това  не ме изненадваше. Най-вече защото вярвах, че всяко нещо, направено с любов и любознание ще бъде доведено непременно до успешен край.

Прекарах и една вълшебна вечер в правенето на коледни картички в забавна женска компания. Тогава усетих какво е да забравиш всичко и да мислиш само за това, което вършат ръцете. Изглеждахме точно като децата, които, изплезили език съсредоточено работят над нещо. Чувството за смисленост и удовлетворение се разливаха  в сладостна тръпка из цялото тяло.

И така, през дните, прекарани в празнична еуфория си мислех за изминалата година и за това, че понякога за много кратко време може да се осмисли много дълъг период от време, загубен в гняв и отчаяние. Осъзнах с какво бих могла да се занимавам в следващите месеци и години, за да запълня екзистенциалните празнини. Открих как можем да се преоткрием и съживим ежедневието си.
2010 беше годината на рухване на илюзиите, изградени от мен и за мен самата, оказали се сериозна спънка за много мои начинания. Открих куп неща, с които не искам да се занимавам, но и какво мога да правя добре и кое заслужава вниманието ми. Преоткрих освобождаващата сила на думите, потребност, която нося от дълго в себе си и която бях захвърлила незаслужено и нацупено в миналото. Разбрах, че мога да бъда и друга, по-оптимистична, по-истинска пред самата мен, че трябва да се браня по-силно от грубостта и празнотата на останалите, за да не ме заразят и отровят. Продължих да намирам щастието в малките неща, които правя, наблюдавам и получавам. Преоткрих и изградих нови приятелства, които няма как да са случайни, защото изпълниха със смисъл времето, което иначе прекарвах объркана и обидена от разнообразни разочарования.

Всъщност подобно на много други хора направих равносметка на изминалото време.

Сега ще встъпим в годината на уравновесения, спокоен и духовен заек според китайския календар и се надявам, че ще бъда по-добра, мъдра и изненадваща. Весело посрещане на новата година и много, много здраве, вяра в доброто и промените, и смелост за нови начинания!!!!

Ако в джобчето ми подрънкваха две-три монети!!!

Със сигурност темата за парите няма как да е табу, защото навсякъде се говори за тях и ако не директно, то е осезаемо, че в това, което четем, виждаме и слушаме всъщност доста често е втъкана една нишка, тази на парите.

От друга страна да говоря за това така откровено ми се стори може би прекалено поверително, и дори отвратително, все едно едно искам да ви кажа, че тази тема ме вълнува много, на което хората категорично биха ме обявили за непоправимо материалистична. Но пък да си кривя душата и да твърдя, че съм духовна до степен да изключа напълно значението на парите, ми е противно и не отговаря на същността ми.

Мислех си за това до преди малко, докато заради кисели и нездрави сънища бях изпаднала в едно от тези временни утрешни сътояния на неувереност, разочароваие и безсилен гняв, че не съм свободна, а съм в плен на неизпълнени и неизпълними желания, за което основната причина както и да го въртях се оказваха парите. Разбира се знам, че и в мен е причината, че усещането за свобода е твърде субективно изживяване и парите не са ми виновни за вътрешното огорчение. Водех един такъв диалог между самообвинение и самосъжаление.

Тогава си казах, че точно в този момент нещата ще изглеждат коренно различни, ако разполагам с някаква сума пари, за да се зарадвам за през деня. Самата идея за подаръците, които ще ми създадат усещането, че нещо ново и различно се е случило, че като се прибера ще мога да им се порадвам, да се харесам и заобичам повече, вярвайки, че новото ме е направило по-свежа и уверена, че нещата оттук натък ще се случват само по най-добрия начин, ме разведряваше.

Да, припомних си това чувство, което изпитвам, когато мога  да се поглезя дори само с десерт в някоя приятна и уютна сладкарница и ставам по-мека и милостива и към себе си, и ми стана странно, че може парите да си позволяват такава власт над мен.

И докато си мислех, че това е слабост, че не мога да съм така податлива, научих, че съм станала собственик на малка сума пари. Да, ще бъде временно, нито парите са толкова много, нито ще се повтори достатъчно на брой пъти, че да скачам продължително от радост и все пак, изражението ми се промени. Да, изведнъж ме обзе успокоение и веселост, която се опитвах да прикрия с онази усмивка на неудобство, когато нещо хубаво ви се е случило, че уж нищо, ама все пак се радвате и ви е страх да не би другите да ви вземат за наивен и смешен.

И ето че денят ми се озари и видях нещата по-различен начин. Разбрах, че ще имам въможността да направя онези планирани приятни неща и ще съм свободна да не мисля за хомота на безпаричието. Да, не съм заблестяла от онази вътрешна светлина, която е присъща на духовното веселие, но все пак, казвам ви, изражението ми ме издаде. Дали ако някое духовно лице чете това няма да реши, че съм подвластна на парите прекомерно и ще ми препоръча незабавна изповед. Наистина може би не всеки би говорил за това така открито, но така се случва сигурна съм и с много от вас.

Да, и за да не мислете, че ще отида и ще похарча всичко само за преходни материални блага, ще ви докажа обратното, като ви споделя, че смятам да вложа малко пари, в това да се запиша в библиотека и да си набавя изненадващи четива за коледните празници... Да, парите в случая са средство да достигнете свободата да попътувате в непознати светове благодарение на книгите. Мисля също така да отида на опера, изобщо да направя нещо, което не само мен ще направи щастлива, но ще донесе удволствие и на хората, които са се погрижили да ми го доставят. Кажете ми сега, че искам много!

Парите са разменна монета, нещо, което давате, за да получите в замяна друго и понякога просто трябва да се възприеме като награда за труда на другите и съответно и за вашия. Парите са своебразен код на размяна, на купуване и продаване на свобода. За мен това е ценност дотолкова, доколкото ви позволява да се промените в посока, която би ви направила по-пълноценен и богат човек, да опознаете света под друг ъгъл. Естествено всеки един момент можете да ги загубите или спечелите, затова нито едното, нито другото състояние не трябва да се вземат насериозно. В такива моменти човек трябва да вижда, че той е притегателният център, че той е този, който чрез погледа си прави нещата значими или не. Което не пречи все пак да се радваме, когато получавайки и правейки подаръци благодарение на някоя друга сума пари, се чувстваме доволни, а не да твърдим обратното от криворазбрана скромност и страх от всевишния. Човек трябва да живее според момента и да използва всяко имане или липса като път към себепознанието.

"Черната овца" на Аугусто Монтеросо

Ето един писател, за когото не бях чувала докато не разбрах, че на български излизат неговите микроразкази. В статията в "Light", която го представяше, го наричат баша на микроразказа и бяха публикували няколко. Избрах да публикувам за вас "Черната овца", който е и част от заглавието на книгата "Черната овца и още басни" (издание на "Жанет 45"), защото е изключително забавно-циничен и тъжен. Самият Монтеросо споделя: "Животът е тъжен. При това положение, ако е истина, че в един добър разказ се помества целият живот, то един добър разказ е винаги тъжен..."

Мисля да си направя подарък с тази книга. Няма нищо по-добро от един разказ, макар или особено ако е тъжен.

Приятен размисъл!

Черната овца

Някога, много отдавна, в една далечна страна имало една черна овца.

Разстреляли я.

Век по-късно разкаяното стадо й издигнало конен паметник, който паснал удивително добре на местния парк.

Затова по-нататък всеки път, щом отнякъде се появели черни овце, гледали бързо да ги отстрелят, за да могат идните поколения редови овце също да си опитат сили в скулптурата.

Аугусто Монтеросо

Вечното изкуство

Съвсем случайно миналата седмица попаднах на филма "Вечната Калас". Има филми за известни личности, които избягвам съзнателно, особено когато намирам за тъжна историята на живота им, знам, че те вече не са сред нас и всичко е необратимо, и сякаш не искам да изживявам нечие мрачно минало отново, защото после няма да се изтръгне от съзнанието ми и ще ме боли за героите. Дори да знам, че филмът често съдържа много авторски измислици, лесно се поддавам на внушението му и дълго ме терзае мисълта, че са отразили изключително достоверно живота на Героя.

Онова, което ме задържа онзи ден през екрана, при все че наближаваше краят на филма, беше участието на Фани Ардан и Джереми Айрънс, едни от колосите на европейското и световно кино. По-смело мога да твърдя за последния, когото съм гледала в незапомнени брой филми. Фани Ардан свързвам с период от ранните юношески години, когато за мен беше божествено красивата и недостъпна жена богиня и без спомен за конкретен филм, я пазя неизлечимо в ума си с това звучно и толкова по френски драматично име. Последният е може би "8 жени" на Франсоа Озон, мюзикъл, събрал фаталните жени на френското кино. Препоръчвам горещо. Невероятна наслада за сетивата, много красив и чувствен, разкошен и пъстър.

Трябва да видите Ардан и Айрънс и във филма за Калас, за да усетите, че киното е нещо много повече от изкуство, то е като втора и дори единствена кожа за тези актьори, сякаш играят самите себе си и за момент не си помисляме че могат да имат различен живот извън сцената.

Фани Ардан се беше сляла напълно с образа на Калас, въплъщавайки в едно невероятното присъствие на Артиста. Потрепването на всяка една част от лицето й  - сбръчкване на вежди, разтреперана устна и ноздри от вълнение, онази особена светлина в очите, докато премигват неуверено или се разголват напълно - камерата следеше отблизо в продължение на минути изражението й, създаваха траен образ на вечната Дива. Същото важеше и за изражението на героя на Джереми Айрънс, съпричастен до болка на нейните чувства. Нямаше грим, който да прикрива и най-малкия трепет, пора по лицето, която да не разкрива емоция и да не е в едно цяло с това, което е човекът, когато размишлява в дълбочина за същестуваването си, за смисъла, на онова, което ще остави след себе си, човекът в цялата голота на душата си.

Насладата беше върховна, от тази силна, но леко болезнена наслада, каквато носят красивите и тъжни филм, съдържащи истината за нас хората и за вечното изкуство.

В епилога се казваше, че Мария Калас е починала на 16 септември 1977, деня след моето раждане. Сега няма как да забравя за това. Досега помнех рождените дати, другите не колекционирах в паметта си. Обзе ме странно чувство. Нямало е как да знам, че на тази дата си е отишла жена, оставила името си в световната история завинаги, че 33 години по-късно ще пиша за нея, развълнувана от филм, в който дори не съм гледала истинската Калас, а друг Артист, който я претворява и също толкова силно ме разчувства. Как хората се разминават в годините, но могат да развият много силна връзка помежду си благодарение на изкуството, да изградят усещане за преходното, но и за вечното, красивото, за ролите, които са взаимно заменяеми благодарение на емоциите и преживяното.

Киното и музиката са едни от тях.

Ето и ненадминатата ария "Casta diva" в изпълнение на вечната Калас. Може да ви разтопи и предизвика сътресение. Кара те да плачеш от красота, истински пречистваща.

http://www.youtube.com/watch?v=TYl8GRJGnBY&feature=list_related&playnext=1&list=MLGxdCwVVULXfmRO-GMZpz2if9vgOZMhvG