вторник, 1 ноември 2011 г.

Разказ 4 - Животът е навсякъде живот

И хората, които живеят така далече от вас, живеят не по-малко силно от вас
Преди месец пътувахме с И. до селото на неговото детство. Вечер той пали огън и седим, когато той има желание да говори, а аз мога да го слушам дълго за това как са прекарвали дните си през училищните ваканции, как са гледали на света около тях, какво ги е карало да мечтаят, да се страхуват. Говорим обширно за баби и дядовци, роднини, които вече ги няма, как са ни повлияли, как сме ги възприемали тогава и в каква светлина ги виждаме днес. А когато прекалено много ни натежи бремето на миналото, леко объркани и замаяни спираме.
И двамата сме обзети винаги, или поне повече от обикновено, от мисли за това колко е различен светът на място, където няма хора, а  много пустеещи къщи. Колко бързо може да бъде забравен стресът на София, тълпата, суетата! Казваш си, че преди време тук е било много различно, преди хората от селото да се преместят в градовете.
Опитваш се да си представиш съвсем първите жители на селото, за избора им на точно тази земя, на определено отстояние от реката, от гората, от мястото на съседа. Питаш се един ден, когато и нас няма да ни има, дали ще има хора, били те свързани с нас роднински или не, които ще искат да идват, да въвеждат ред в забравената  земя, да се борят с избуялата растителност. Природата си взема своето, с или без наше съгласие. Винаги ми е било интересно как, дали и след колко време ще се случи това. Все такива мисли. Всички ги мислим, когато посещаваме разни позагубени места...Неизбежни.
На следващия ден решихме да се разходим до другия край на селото. Минавахме през къщи и места, които оживяваха в спомените на И. Виждаше децата от игрите, бабите, които ги викаха с тревожен глас, местата, до които са се предизвиквали да се надбягват, границата, която не са смеели да прекосят, мястото на първата цигара, случки и вицове, с които са възмъжавали...
Така докато вървяхаме стигнахме до една гледка, която още ясно изниква в спомените ми. Пред вече почти събаряща се къща, стои много възрастна жена. Бабата е с много ясен поглед, седи на пейка пред къщата и си почива. Суха, слаба, сигурно се е трудила цял живот на това място, гледала е животни, сеяла е картофи, жънала е... Гледаше пред себе си, любопитна към нашето присъствие, примирена със съдбата си, съм самотата си, с уязвимостта на годините си. Срещу нея се простираше дворът на съседната къща. Двор, западнал, целият в кал, върнахме се в началото на 20 век. Представихме си, че двете къщи принадлежат на едно семейство, че жената стои пред прага на своя дом, а в отсрещния синът й отглежда животни, които служат за прехраната им. Така и не видяхме „сина”. Остана само въображемият му образ.
Поздравихме бабата. Тя се усмихна дружелюбно, а как иначе в този запустял край. С много ведър и ясен глас се оплака от жегата...Съгласихме се, все така усмихнати.
И отдалечавайки се останахме с мисълта, че животът на тази жена струва не по-малко от нашия и със сигурност за нея има толкова смисъл колкото и нашият собствен. Вселената не ни дели на млади и стари, на живеещи в града или в затънтена местност, на странствали по света или на такива, които не са се отделяли от къщата, в която са израснали.
Въпреки годините си, разсъдъкът, погледът бяха там. Кой знае, може да живее още дълго. Още цели 20 години, за които ще израсне цяло друго поколение в града. Може да живее въпреки молитвите си господ вече да я прибере, както се молеше прабаба ми, когато вече реши, че не иска и няма нужда от повече. А може да се молеше да има още време да изкара още една зима и да посрещне пролетта, а през лятото да излезе на пейката в очакване нещо да се случи, някой да мине, да я поздрави и да създаде събитие в деня, който така прилича на предишния.
За нея животът винаги е бил там, около къщата, в която е израснала или е последвала мъжа си. И той ще продължи там, докато ние ползваме интернет, за който тя не подозира, защото не изпитва потребност да общува с целия свят, защото нейният е достатъчен с грижите си, със селския труд, близостта на гората, защото за нея светът следва само траекторията на колелото, което не се отклонява от пътя си, което само се изкачва и слиза...И може дори да издъхне един ден без да има кой да я придружи в самотното село, само с гласа на стар работещ телевизор, или с очите на кравата, очакваща някой да я нахрани, защото в смъртта на такова място няма тъга, тя пристига и не взема нищо, не отнема, а само отвежда на друго място, където годините не тежат. В „очите” на вселената тези неща нямат значение.

сряда, 26 октомври 2011 г.

Разказ 3 - Врабчетата парашутисти

Врабчетата парашутисти не винаги са били такива. Животът на това поколение от птичето съсловие беше изпълнен с далеч повече рискове и обрати от този на родителите им.
Врабчетата живееха в храст срещу нашия балкон, в близост до жълтата квартална кофа за „парашути”, без този род съжителство да ги отблъсква. Погледът ми се спираше на тях всеки пък, когато излизах на балкона, а когато не бях там, от ранни зори до мен достигаше неумолим хор от птича вряв.
Храстът с врабчетата наподобяваше зелен букет, осеян с цветни петна-точки, малко като акварелен пейзаж на стилизирано пролетно дърво, което малкото дете рисува през този сезон. Цветните петна-точки отдалече можеха дори да минат за привлекателни и правеха пейзажа около жълтата кофа още по-пъстър и...
Може би би трябвало да спрем дотук, за да поддържаме илюзията за красивото и ако страдаме от късогледство, да не се опитваме да присвиваме очи, за да различим истината. Защото любопитството е нож с две остриета. Без него врабчетата щяха да бъдат акварелни петна, а с него врабчета в амплоа на „парашутисти”.
А  истината беше нелицеприятна. Цветните петна бяха всъщност изпълнени с въздух и лепливо пърхащи полиетиленови неразградими торбички, които се издигаха като ореол над всяко врабче като негов собствен парашут. Все едно се готвеха да се приземят с тях в момента, в който вече нямаше да имат нужда от крила.
Врабчетата не искаха или по-скоро не можеха да се разделят по своя воля с парашутите, с които ги беше дарила човешката раса, не толкова в желанието си да ги облагодетелства с цивилизационни придобивки, а по-скоро в нежеланието си да складира „парашутите” в определените за това места.
Моите съкварталци изпитваха непреодолима потребност да виждат разноцветните торбички по близката растителност и нямаха против да се заслушват в приятното им ромолене, което изпълваше въздуха при най-малкия полъх на вятъра. Те не знаеха какво да правят с огромното количество „парашути” в къщите си и в незнанието си избираха да ги оставят свободно да третпят сред природата.
 „Защо да слизам - казваше един съсед - до жълтата кофа да изхвърлям парашутите, като мога спокойно да ги пускам през балкона и да гледам как се вплитат в някой храст, за да послужат като практично летателно средство на птичите ни приятели. Пък и нали сами виждате, врабчетата нямат нищо против да обитават клоните под парашутите. Това не им пречи да вдигат обичайната си врява. Тъй че не нарушавам по никакъв начин природосъобразното им съществуване. Вярно е, че храстите изглеждат малко странни, осеяни с тези разноцветни петна, но какво пък, ако природата наистина поиска, тя ще отвее парашутите в друга посока.”
Така разсъждаваше моят съсед и той не бе единственият, толериращ „природно” оправданата гледка. И ако за мнозина тя бе даденост, такива като мен се терзаеха от мисълта как да променят статуквото. Обвинявах се, че се хващах  в мисли от типа „Ами ако наистина врабчетата не са чак толкова нещастни в своите парашути”, което само доказваше как останалите бяха успяли да изкривят уж непоклатимите ми разбирания.  Как можехме да бъдем сигурни, че разбираме птичия език и дали всъщност не изрича неразбран от нас протест?
Все по-често мечтаех за деня, в който разновидността „врабчета парашутисти” ще изчезне и ще остане само утрешната врява. Тогава когато птичките ще бъдат скрити до неузнаваемост и няма да стават жертви на цивилизационни одежди, които не служат, за да поемат телцата им в полет и да ги приземяват безопасно, а ги оплитат и задушават.
Защото тук наречените „парашути” са създадени, за да се приземяват в кварталните кофи, а не да заместват лекотата на крилете, с които трябва да летят не само врабчетата, но и мисленето на хората по тези земи.
P.S. Когато написах тези си размисли, парашутите все още бяха факт.  По-късно станах участник в промяната и днес парашутите са на изчезване, поне що се отнася до храста до жълтата квартална кофа.

вторник, 4 октомври 2011 г.

Разказ 2

Отново съм тук, за да ви представя втория си разказ и постепенно да се върна в релсите на писането, НАИСТИНА ;) Този разказ е нещо като продължение на първия, без търсен ефект, но само идва да покаже, че обстоятелствата, които са го породили са катализатор на емоции, които не търпят отлагане и рано или късно излизат на бял свят. Разказ, отново създаден в "работна" атмосфера, тласнал ме да търся неизменно истинската си природа и усещането за свобода.
Вижте сами ;))

Чуждата маска на свободата

Навън беше горещо по специфичния за лятото начин. Над градския пейзаж тегнеше бяла пелена, която подобно на мъгла намаляваше прозрачността и яснотата на въздуха и скъсяваше хоризонта. Даваше усещането, че нещо горещо те обгръща и не можеш да го разсееш с ръце. А и скоро всичко щеше да затрепти в маранята и да се превърне в бездиханна атмосфера, в която да изгориш като нажежена жичка или да заспиш, за да спреш да усещаш.
Така действаше гледката от балкона на сградата, където Чуждия обичаше да се спира, за да съзерцава градския летен пейзаж. Искаше му се да потъне в него, за да се отърси от хората и нещата, които го обграждаха.
Сградата имаше непоносимо студена и отчуждаваща фасада. Всичко в нея беше чуждо на Чуждия. Погледната отвътре обаче имаше своите очарования. Едно от тях й се криеше във вътрешното й стълбище, което малцина използваха, тъй като вместо да търсят с поглед хоризонта, предпочитаха да се оглеждат насаме в асансьорното огледало.
Чуждият обичаше да изчезва по стълбището и да се спира на всяка възможна площадка, като се опитваше да погълне гледката пред него, да я разбере и разнищи, или просто да потъне в нея.  Оставаше безмълвен, а после ожадняваше от нея и невъзможността да остане там до утоляване на жаждата го натъжаваше.
Вторият оазис място бяха двата балкона, които ограждаха кабинета с „работното му място”. За някои със сигурност Студената беше работно място, може би дори място за живеене и начин на мислене. Но за Чуждия тя не беше нищо повече от няколко квадратни метра, в които временно му бяха отредили да съществува.
От архитектурна гледна точка въпросният кабинет представляваше нещо като полуостров, като нос, който сякаш беше тръгнал напред в желанието си да се отдели от ядрото на сградата, опасан от два големи балкона с неописуема гледка към северната и южната част на центъра –притегателният център на града, в който Чуждият изпитваше най-голям уют и неизменно успокояваше сетивата му.
Полуостровът беше митичен и нереален – Чуждият стоеше и не откъсваше очи. Успокояваше го да съзерцава зеленината на парковете и алеите, покривите и балконите на близките сгради. Откриваше изненадан добре познати монументи, които виждаше в нова перспектива. Погледът му шареше в детайлите на близкото и се губеше в далечината, там някъде, в търсене на илюзорното море, което никъде го нямаше.
 „Работното място” беше малкото му лично пространство, в което обичаше да се спотайва, все едно се озоваваше в средата на горящ обръч, като в някой цирков номер. Огнената стена бранеше Чуждия от чуждите погледи. Състоянието на Незабелязан му допадаше най-много, не защото беше такъв по природа, а понеже обитателите на сградата го принуждаваха да търси убежище от тях самите.
Съвсем не минаваше за особняк, но с нищо не показваше желание да комуникира с мнозинството и да загуби блясъка си в общата сплав.  Ако се оставеше да се претопи, щеше да затрепти с друга енергия, чужда на сетивата му. Накрая щеше да предпочете асансьора със самотното огледалото, което да му изпраща леден и безкръвен образ.
Един ден, докато търсеше безуспешно комфорта в работния периметър, се запита по-тревожно от обикновено „Защо изобщо играя тази роля? Усещам, че моето аз ме е напуснало. Сгушил съм се като уплашено животно. Единственото очарование на Студената е в гледките, но то далеч не ме утешава.”
Този монолог продължаваше да го терзае с всеки изминал ден: „Изчезвам. Губя се. Няма ме. Някой друг е заел мястото ми. Някой друг ме живее мен. Всеки ден, прекарал в моята кожа той ограбва моето време, моето щастие, моето аз. Изземва ме. Изтрива ме безследно. Има ли ме още???”
Мисълта всеки ден да застава чинно на поста си, да сяда на онзи стол, от който непрекъснато се изплъзваше, за да се скрие от чуждите погледи, ставаше непоносима. Докато пътуваше към Студената се усещаше свободен, движенията му бяха плавни и надъхани. В кръвта му проблясваха искри надежда, радваше се на живота и тази радост изпълваше всичките му сетива. Колкото повече наближаваше Студената, тези искрици започваха да трептят с по-малка амплитуда, крайниците му изстиваха бавно и той събираше всички запаси позитивна енергия, за да съхрани първата си кожа. Веднъж прекрачил прага, загубваше естествения си плам, пускаше изкуствената усмивка в действие и се вледеняваше напълно.
Без да си дава сметка беше отново прибягнал до маската. Беше я захвърлил преди време в един куфар у дома с мисълта, че няма да му се наложи скоро да я носи. Маската беше спасение и терзание едновременно. Спасение, тъй като защитаваше истинската му природа от очите на чуждите, но и терзание, тъй като пречеше на първата да диша и се развива.  Често двете му лица се сливаха толкова плътно, че не успяваше да разбере къде започва едното и свършва другото. И се учудваше неведнъж колко приспособима е човешката природа, която те кара да бъдеш така Чужд на себе си в собствената си кожа. Не подозираше как успяваше да изглежда толкова толерантен и словоохотлив с хора, на които при други обстоятелства би се присмял в лицето и заплюл. Наистина ли и неговото лицемерие стигаше до там, че мереше лицата на хората с различен аршин в зависимост от това дали се намираше на територията на Студената или извън нея. Къде беше истинското му лице?
Не можа да си отговори на последния въпрос. Неговото Аз отслабваше. Маската го изсмукваше и му прилягаше все по-плътно, като почти и не му оставяше протранство да диша. Сутрин усещаше един постоянен хлад. Беше забравил да бъде топъл, да потреперва от смяната на емоции. Сега те бяха все  умерени и дъждовни като вечна есен, но без топлината на златистия листопад и меката шума в краката.
Месеците минаваха. Сезоните не се сменяха. Есента беше нахлула навсякъде.
Веднъж в асансьора се озова до един от чуждите и за  пореден път лицето му се разтегли в блудкав смях, за да придружи бевкусно пуснатата шега. Веднага след като остана сам потърси погледа на огледалото. Малкото пъти, в които му се случваше се забавляваше, като издърпваше маската нагоре, за да припомни истинския си лик и да се наслади на контраста, неподозиран от останалите.
И този път се опита да отдели слоя от лицето си, но не успя. Маската продължаваше да го гледа отсреща с онзи фалшив смях и бръчици  около устата, както когато се смеем насила. Опита отново и отново, но напразно. Маската не само стоеше неподвижно, но като че ли се кикотеше подигравателно и упорито не слизаше. Чуждият изстина. Един от старите му страхове изплува. Този, че един ден няма да може да се раздели с маската. От  безсилие, че не може да стопли Студената.
Прилоша му и побърза да избяга от асансъора на своето нещастие. Затича се по стълбището, което досега никога не го беше лъгало. Искаше да се огледа в прозореца. Ако и прозорецът сега му върне образа на безкръвната маска, това ще означава края му.
Застана на една свободна площадка и впери поглед през стъклото – този път не виждаше пейзажа, а само търсеше да направи контакт с огледалния си образ.  И тогава се видя. Да, това беше неговото лице, лице без маска, свободно, трептящо от живот, по което преминаваха всички възможни сенки на човешките чувства. Беше се освободил от задушаващата маска и заживял нов живот, но там навън, зад стъкления свят на Студената. Значи имаше надежда.
Но кой беше тогава този в Студената?
Лицето, което видя в асансьора принадлежеше на безсилния, избрал да вирее в Студената. А лицето навън беше неговото, не на Чуждия, а на Близкия на себе си човек. Онзи, който оставаше топъл и истински по всяко време, независимо от близостта на Судената.
Близкият продължаваше да му се усмихва отвън.

четвъртък, 14 юли 2011 г.

Проблеми в работата или проблем в главата


Какво да работя, така че да произвеждам нещо, с което да съм полезна на себе си и околните. Защо е толкова трудно човек да работи работата, която му харесва. Неслучайно се сещам в такива моменти за всички хора, за които съм чела и слушала, една голяма част от тях артисти, които заявяват абсолютно всеки път, ама наистина всеки път, че имат изключителния шанс да работят това, което обичат. И днес, когато за пореден път се чувствам хваната, притисната, вкарана насила, е, почти, в този капан, който първоначално е бил плод на моя избор, осъзнавам силата на това изказване, защото днес познавам не един или двама, които страдат от работата, с която в един момент се оказват в една килия, наказани с дългогодишно, едва ли не доживотно съжителство.
Сигурно и на вас ви се е случвало да работите нещо особено в летния сезон, но не само, когато обемът на работата, за която сте наети да е толково незначително малък, че да не знаете как да запълвате осем-часовия работен ден. А може и без връзка със сезона да започнете работа, за която никой в компанията, освен самият управител, не знае, че започвате и след като така да се каже са ви натресли на останалата част от екипа, се чувствате като в небрано лозе и не знаете какво точно ще правите и си търсите отчаяно занимание.
А има случаи, в които процесът на подбор е траял толкова дълго, че се оказва, че в момента, в който започвате, всички са загубили представа за какво сте там и пак не знаят каква работа да ви прехвърлят. Представете си и и ситуация, в която чакате още компютър на работното си място. Не искам да ви обяснявам как се чудите с какво да запълвате деня си, особено когато сте в отворено пространство, в което всеки вижда какво се случва и не можете дори да се скриете услужливо зад екрана, където да влизате в най-неподходящи сайтове. Неподходящи, защото започвате отново да прибягвате до услугите на сайтовете с оферти за работа при положение, че едва сте се озовали на уж новото желано място.
Дори когато обаче са на налице всички оръдия на труда, се оказва, че за много български работодатели, но сега разбирам, че не само, е едва ли не непосилна задача да осигурят на служителите си запълнен работен ден, за който в крайна сметка им плащат. Непосилно се оказва да координираш предварително работата на своите служители, така че да могат от първия ви работен ден да са съставили план за това какво ще прави, кой ще го обучава ако такава нужда има, кой ще му помага, кой ще му прехвърля работа, на кого ще е пряко подчинен и т.н., все неща, които изглеждат съвсем нормални. Не мога да си обясня каква "непосилна" подготовка може да изисква това, така че крайният резултат за мен като служител да е толкова различен от първоначалните ми представи за конкретната позиция, и то не чисто субективни представи, а изградени изключително и само на база това как ми е била представена позицията от самия работодател, обгърната и завита изцяло в негови думи.
Как така се получава, че там за където сте чакали 2 месеца, за да ви отправят конкретна оферта, всъщност вие едва ли не сте излишното звено и никой не се грижи за това да ви осигури работа. Напротив, държат ви до такава степен в информационно затъмнение, че накрая ви губят напълно за каузата си, защото вие вече дори нямате мотивация да работите и дори да искате да разберете защо се е стигнало дотук. Работодателят губи окончателно авторитета си във вашите очи и ще му трябва много, да не кажа, че ще му е невъзможно да го възстанови и да ви спечели на своя страна. Вие ще се превърнете в поредния служител, нает с неясна цел, неефективен, но за когото колкото и странно да звучи има предвиден бюджет, у когото ще се създадат вредни работни навици, защото липсата на работа ще ви направи апатичен, пасивен и вял мърморко, вреден за самия вас и ненужен на този, който ви плаща.
Тогава изводът е един: или да избягате от работодателя си за Н-ти път или да избягате от себе си, като си кажете, че за това може би сте си винови само вие, че работата ви е наред, но в страха си да не се провалите отново, май пак сте го направили. Почти като в „Oops, I di dit again.

сряда, 6 юли 2011 г.

Пост-превод-публикация

Два месеца по-късно постингъг ми на испански си остава непреведен. А така не ми се иска да лишавам и себе си от това да вляза за кратко в ролята си на преводач ;) Това е най-краткият разказ, който някога съм писала и със сигурност най-краткият в моя блог.

Идеята за това да го напиша на испански се дължи на едно спонтанно участие в ателие, посветено на краткия разказ, което Институт Сервантес организира една майска сутрин. Едно незабравимо преживяване, в което общо 8 души заедно с водещата на ателието Йоланда правихме изключително забавни упражнения по писане на испански. Наистина имах известни страхове преди да се запиша, защото не съм ползвала езика от години и защото се съмнявах в способностите си да се вдъхновя по дадена тема в рамките на някакви часове и то в непозната обстановка. Обаче се получи учудващо добре, бях изключително вдъхновена, моливът ми се плъзгаше по белия лист, като че ли излязъл извън моя контрол и изненадващо за себе си успях да взема много бързи решения за това къде да спра и кога да продължа. Писането беше нещо леко, което излизаше от мен и се връщаше в мен, и оставаше само онова чувство на удовлетворение, че съм изпълнила дълга си към творческото си его и заслужавам да си кажа едно голямо благодаря.

Едно от упражненията, които ни беше предложила Йоланда се състоеше в това да прочетем няколко кратки разказа от перуанския писател Фернандо Ивасаки и да напишем също толкова кратък разказ на тема „Ужас/и”. Нямах конкретна идея, план за начало и край, изненадах се сама себе си, когато реших да сложа точката на последната фраза. Ето и крайният резултат:


Другата Марта


 Марта се приближи до прозореца. Не успя да различи лицето си в отражението. И все пак, лицето й се стори доста познато. Това беше лицето, което съответстваше на собствения й образ от сънищата й. Беше онази Марта, която сънуваше в сънищата си.

Марта направи гримаса на ужас. Марта от отражението прихна да се смее. Марта направи крачка назад. Марта от отражението прогегна ръка, счупи стъклото и ... Марта вече я нямаше. Марта от отражението продължаваше да се смее.



Тук можете да видите снимката на участниците в мероприятието ;) http://bibsofi.wordpress.com/2011/05/18/taller-de-microficcion-2/

понеделник, 23 май 2011 г.

Mi primer ensayo en microficción

Este es mi primer post en español. Enseguida os cuento por qué. Hace unos diez días participé en un taller de microficción organizado por el Instituto Cervantes de Sofía. Me encantó la manera  en la cual lo animaba Yolanda Extremera, haber conocido a otras personas ávidas de escribir y sobre todo opinar y escribir en español. Al principio dudaba en inscribirme sobre todo porque llevo muchísimo tiempo sin practicar el idioma (al menos sigo leyendo) y también porque temía quedarme ante la hoja blanca sin poder escribir una sola palabra. Pero ocurrió todo lo contrario, me entraron una ganas irresistibles de escribir una vez sentada allí en la biblioteca del Instituto en un ambiente cordial rdiviertiéndonos de cada ocurrencia y con ganas de compartir nuestra percepción del mundo a través de la escritura.

Una de las actividades que nos había propuesto Yolanda conistía en lo siguiente : Leímos unos dos o tres cuentos de Fernando Iwsaki de su libro « Ajuar funerario » sobre el terror y elegimos el mismo tema para componer un relato muy corto. Lo que me entretenía al ponerme a escribir fue el que no supiera lo que iba a suceder y como lo terminaría. Ya la primera frase se me escapó sin que tuviera tiempo de abandonarla o cambiarla. Aqui tenéis el resultado final. Por primera vez compongo algo que quepa en media hoja de papel (lo escribí con lápiz en una verdadera hoja de papel). Incluso esta introducción resultó mucho más larga que el cuento:)
Adjunto también unas fotos del taller http://bibsofi.wordpress.com/2011/05/18/taller-de-microficcion-2/

 La otra Marta


 Marta se acercó a la ventana. No supo distinguir su cara en el reflejo. Sin embargo, la cara le pareció muy conocida. Era la cara que le correspondía cuando soñaba consigo misma. Allí estaba la Marta con que soñaba en sus sueños.
Marta hizo una mueca de horror. La Marta del reflejo se puso a reír. Marta hizo un paso para atrás. La Marta del reflejo alargó la mano, rompió la ventana y… Marta ya no estaba. La Marta del reflejo seguía riéndose.

понеделник, 9 май 2011 г.

"Парите разказват"

Макар да не е в мой стил ми се ще да възкликна „Няма такава изложба!” както повелява жаргонът за нещо, което страшно ви харесва, но хубавото в случая е че тази изложба  е реална и смея да кажа, че това е най-хубавата българска изложба, на която съм била. Запомняща се, обогатяваща, модерна!
Изложбата "Парите разказват" се помещава в Банята, което ми даде възможност за първи път да стъпя там. Сградата е с характер и чар, които трябва да бъдат пазени и отдавани само за културни изяви. Мисля че това е идеалният начин цялата зона около Банята да стане по-свежа и привлече повече млади хора в тази така красива част от стара София.
Изложбата е посветена на онези лица  и символи от българската история, които познаваме от днешните банкноти, но за които знаем и помним малко, или нищо, което да ги направи по-близки до нас. Наистина не знам откъде да започна с хвалебствията, защото тя изпълнява блестящо и успешно функциите си на изложба, която: да достига до много широка публика, да ни накара за кратко време да поемем много съдържателна информация, да запомним интересни и любопитни факти, да събуди интереса ни към герои от нашата далечна и близка история, да създаде мостове между поколенията чрез изключително интересни експонати, чрез аудио, видео и други интерактивни инструменти, да се свърже с всеки един от нас, да  породи  вътрешна вибрация към българското и ценното. Убедена съм, че хората са излезли обогатени и са продължили да говорят за това, което най-много ги е развълнувало, защото там имаше за всеки по нещо.
Развълнувах се от гласа, който рецитираше българската азбуката, така както е звучала преди и след Петър Берон, изслушах я 3 пъти, повечето символи и фонеми просто са изчезнали и днес кирилицата звучи направо „постно”; освен като създател на Рибния буквар научих, че П. Берон е бил истински енциклопедист, пътувал и говорел много езици, предприемач, не обичал да го снимат; развълнувах се от романса между Мара Белчева и Пенчо Славейков, които се запознават когато тя е вече на 35, а той 37, вече гледам с други очи къщата на „Хр. Белчев” 12, където живее тя преди да я продадат и заминат за Италия. Изпитах срам, че никоя българска институция не подкрепя кандидатурата му за нобелова награда за литература, предложена от слависта Йенсен, който го избира пред Иван Вазов. Замислих се за нелепата смърт на Ал. Константинов, умрял погрешка от случайно рикоширал в сърцето му куршум на 34 години (едно време ми изглеждаше непреодолимо възрастен зад голямата брада, а всъщност днес съм почти на неговите години). Прочетох недоумявайки колко злоба е необходима за извършването на жестокото съсичане на Стефан Стамболов, който става министър-председател на 33 г. (посочете ми днес политик на такава възраст и с такива умения). Разчувствах се за това колко малко познат е невероятно модерният Иван Милев (картините му могат да се видят в НХГ), умира от инфлуенца преди да е навършил 30. С интерес изгледах кадрите, представящи павилиона на България от различни нейни участия в световни изложения, изслушах прочетени откъси от „История славянобългарская” на славянобългарски, усетих миризмите на тамян и маслодайна роза, видях ръкавиците, носени от Мара Белчева, часовника и кибритница, принадлежали на на Ал. Константинов, личния телефон, използван от Ст. Стамболов, писах на стара печатна машина, видях оригиналния „Рибен буквар”, имаше и още....
Заслугата на изложбата е да ви заинтригува с малко известни факти, които говорят много повече за човека, отколкото сме подозирали, скъсяват разстоянието между тяхното и нашето време, разкриват защо за своето време този човек е бил напредничав и какво го прави толкова гениален, така че да изпитате естествено възхищение, а не да си казвате „Какво толкова?”. Важно е как говорите за тези хора, ако искате обществеността да ги познава, разбира и уважава като символи. Трябва да ги направите достъпни, като същевременно разкриете величието им.
Докато гледах изложбата си мислех, че така би трябвало да се преподава всеки урок по литература и история в училище, за да се доближат максимално учениците до изучаваните образи, а не съзнателно и изкуствено да се затварят в херметични кутии, над които светят ореоли, правещи ги далечни и недостъпни. Ето как се стига до това че не проявяваме нужното уважение и интерес към хората, на които всъщност дължим толкова много.
Благодарение на тази изложба видях в банкнотите онзи паметник на нашето минало, в който може да открием неща, за които преди сме били слепи, и можем да разчетем зад изобразените символи и портрети онова, което ни обединява и днес като народ - език, история, култура. И повод за гордост е че и ние сме носители на част от духа на тези хора или поне се възползваме от наследството, което са ни завещали. Не искам да прозвучи все едно в това глобално време говоря за национални разделения, напротив, духът на всички тези герои от изложбата е носител на черти на универсалния човешки дух, но все пак в техните дела  трябва да бъде видян пример за нагласите, характера и поведението на нас, днешните българи, и трябва се опитваме да им подражаваме ако искаме след нас, ако не парите, то поне хората да разказват.

петък, 6 май 2011 г.

Гоя през очите на Саура

Това е вторият от филмите на Саура, посветен на исторически личности, който гледам. Първият беше „Аз, Дон Джовани” за либретиста на едноименната опера на Моцарт. Него мога да определя като по-широко достъпен, защото е светъл, пищен, чувствен, макар че за някои може да се окаже неслушаем, защото е филм опера и тя звучи навсякъде. „Гоя в Бордо” е филм картина, отново изпълнен с музика, но и с много тътен, стонове и тишина, значително по-мрачен е и не трябва да се гледа заради някои свои брутални с реализъм сцени (всъщност това с не по-малка сила важи за някои от картините на Гоя). Тези два филма наричам за себе си филм чиста форма изкуство, не само защото са посветени на някакъв вид изкуство, но най-вече защото Саура ги режисира като продукт, в който са събрани всички съществуващи форми на изкуството и въздействат на всички сетива. Това не е от филмите, от които можете да очаквате динамика от сцени с много действие, а по-скоро съвкупност от сцени на съзерцание с изострени сетива. Тези филми ви оставят наситени спомени за картини, музика, емоции.

„Гоя в Бордо” преставя сцени от последните години от живота на художника – малката му дъщеря е негов чест събеседник и ежедневен свидетел на създаването на картините му. Семейството му е в изгнание във Франция, на която Гоя се е възхищавал преди Наполеон да нападне Испания и да остави след себе си хаос и разруха. Възрастният Гоя е измъчван от кошмари, той снове из лабиринта на спомените си, които го връхлитат с огромната сила на разочарованията и страданията, с които са свързани. Гоя остава глух след болест, която едва не го погубва, когато е на около 40 и той прекарва останалата половина измъчван от този си недъг. Това не му пречи да води бурен живот, белязан от незлечимата му любов към страстната Duquesa de Alba. Графинята именно е тази, която позира в картините La Maja vestida и La Maja desnuda. Със сигурност сцените от любовния романс са най-позитивните и светлите в целия филм.
Тази светлина обаче изчезва напълно при вида на най-потресаващите картините, посветени на войната между Испания и Франция от началото на 19 век. Саура е избрал да направи пълна възстановка на картините на Гоя, той ги „съживява” в буквален смисъл с изпипан в детайл реквизит и статисти. Нищо от ужасите не е спестено. Трупове, разстрели, злоба, зловеща природа, страдания, безмълвен ужас. Докато гледах тези сцени, които ми се струваха безкрайни и в същото време неизбежни, не можех да не сбърча чело и дълго след филма да разсея следите от мрака, точно така както Гоя е измъчван от видения за войната. Нищо не може да му попречи да спре да рисува и да чува в глухите си уши тътена на оръдията, заповедите за разстрел, стенанията на жертвите. В своето въображение Гоя твори с пълна палитра от звукове, там недъгът му няма власт.
Важно е да уточня, че споменавам само част от темите в картините на Гоя, има цял цикъл, посветен на бикоборството, поръчки, които е изпълнявал в качеството си на придворен художник, цикълът Los caprichos. Филмът е загатнал всички тях, но аз съзнателно нямам претенции за изчерпателност.
Като ретроспекция на живота на Гоя през неговите собствени очи и уши филмът успява да разкаже много за артиста и човека. Той ви кара да наблюдавате старателно, да разбирате страданията на артиста за любов и война, защото и двете могат да преобърнат съществуването и да травмират до последния дъх, кара ви да развиете чувствителност към епохата на Гоя и интерес към дълбините на човешкия дух. А магията на филма е в това, че Саура е избрал да разкаже всичко това чрез една пълна с живот и звук картина, в която са събрани онези герои, духове, образи, вълнували Гоя. За финал Саура избира да затвори жизнения цикъл на артиста с неговото раждане...Най-добрият начин да научите много за Гоя!

четвъртък, 5 май 2011 г.

Суета в една столична поликлиника

Този пост бях приготвила преди време, но тогава се въздържах, за да не звуча прекалено критикарски. Днес реших, че не искам да го изтривам, защото чрез всичко написано, независимо кога и защо  си създавам хроника на изживяното;))
Преди време ми се наложи да отида като пациент в една от столичните поликлиники и разбира се не можах да пропусна възможността да поразсъждавам за това как случващото се там всъщност е един малък макет на това, което сме ние и нашият живот в България.
Мислех си колко ли време трябва едно такова държавно учреждение да изглежда например като „Токуда” (там ми се стори, че съм се озовала във Франция и се успокоих, че вече и тук има такива места) и дали ако не съм тук, за да видя промяната ще имам средствата, за да се възползвам от услугите на частната клиника. От една страна стои проблемът с инфраструктурата – наистина има много какво да се желае, за да може поликлиниката да стане по-приветлива и организирана, от друга - човешкият ресурс. Наблюдавах както административния обслужващ персонал, така и лекарите. Представители и от двете групи имаха този маниер да минават и се оглеждат около себе си, все едно са на модния подиум, гледаха, очаквайки да бъдат гледани, държаха се твърде фамилиарно и показно помежду си, разказваха си неща и правеха коментари на висок глас. Това беше тяхната сцена и те искаха да привлекат внимание и да заслужат нашите аплодисменти. Звучи абсурдно, но това изпитах като наблюдател.
Имаше някакво „очарование” в цялата атмосфера, в това, че тези хора са все пак „близки” до теб, говорят твоя език, създават някаква неформална и едва ли не задушевна атмосфера, но същото това поведение може да бъде изключително дразнещо, защото в едно  поликлиника човек иска просто да бъде анонимен, да не става свидетел на проблемите на останалите докато чака на опашката за регистрация, иска организация и професионализъм, които да го карат да се отпусне и довери. Обзе ме онова особено чувство, което родната действителност поражда у нас, от една страна, успокояващо и уютно, защото всичко е малко, битово и по роднинскому тясно, но което същевременно те вбесява, обезсърчава,  и плаши, защото знаеш, че спокойствието може да е символ на зацикляне и да притъпява съпротивителните ти сили.
Мислех си и в малко по-друга насока. В поликлиниката видях много познати лица на хора, които съм срещала на спирките, в автобуса по пътя към вкъщи, хора от квартала, с които съм „израснала”. И ми беше любопитно да видя работните им места, да установя, че всъщност някои са лекари, да допълня пъзела на техния живот. Чудех се дали всъщност може по лицето на хората да кажеш какви са. Дали изражението на онзи мъж, който си припомних, че познавам може да се улови, че лекува хора, дали е добър в това, което прави, дали е добър с пациентите, дали това го удовлетворява. Попитах се дали на един френски лекар например му личи повече че е такъв, отколкото на българския му колега, дали имаме априори основание да се доверим повече на професионализма на първия, само защото работи на по-добро място, а преди това е бил е усърден студент, за който знаем, че не е преписвал, за да си вземе изпитите, че е добре платен и не се налага да му плащаме допълнително, за да ни лекува съвестно и т.н. Така казано, все едно не оставям шанс за друг оттовор, но за щастие нещата не са толкова прости и всичко не винаги е изписано на лицето. Трябва да се съди по действията.
И разбира се накрая свързах всичко това и се понесох във вечните лутания за това какво искам да видя тук в нашата страна и за това, което ще се промени в рамките на моя живот.....Мисля, че съм съгласна да остана тук, ако хората са тези, които ще се променят, ако осъзнаят, че да си лекар е повече от това да си наперена кукла с ярко червило  и  неуместно за мястото поведение (визирам провокативния вид на една лекарка, която видях същия този ден), а от дами с класа, които искат да лекуват и помагат, а външният им вид ти вдъхва респект, същото важи и за мъжете разбира се. Искам да не ми се налага всеки ден да мисля колко време още ще издържа тук и дали да чакам съвсем да се вбеся на всички, за да реша да емигрирам.. Искам да пътувам и живея на други места, но когато аз реша, а не защото тук съм отхвърлена и нямам шанс да оцелея. Искам кварталните поликлиники и всички, които ни обслужват да заслужават своите пациенти и клиенти.

понеделник, 28 февруари 2011 г.

Пролог 2 и Разказ 1

Между пролога и самия разказ изтекоха цели 3 седмици. Май това ще бъде втори пролог :))
Разказът наистина беше готов за публикуване и трябваше да ви го предложа с достатъчно аванс, за да престои, бъде осмислен, разбран или неразбран...Но като че ли се оказах неспособна дори да ви запратя разказа си и да изчезна за известно време Просто духът ми трябва да присъства в това, което правя, иначе сякаш върша нещата проформа.
И ето ме сега почти в ролята ми на читател, защото сама се изненадвах докато четях разказа си за пореден път. Обичам това усещане, да си забравил какво си създал и да го преоткриваш всеки път. Знаех разбира се какво се случва накрая, но ми беше забавно да прочета как се стига до там, какъв е бил езикът ми, когато съм го писала, защо това толкова ме е вълнувало. Припомних си всичко много добре, върнах се в горчилката, която ме вдъхнови за този разказ и осъзнах, че с него съм си помогнала и съм се освободила.
Тези, които ме познават ще разберат много добре, някои дори ще разберат за кого и какво говоря. За другите си мисля, че със сигурност са изживели или станали свидетели на нещо сходно...Оставям на вас да споделите за начина, по който този разказ  ви е докоснал.
Приятно четене!
......................................................................................................
За малкия живот на МиМ и как той изчезна безследно

Малдушан Мижитарски беше по-известен с прякора Китаеца. И ако името му Малдушан може да мине и за комбинация от славянски и латински корен, където Малдушан би се превърнал в носител не на малка, а лоша душа (мал от латински - лош), то очевидно фамилията Мижитарски всеки свободно би асоциирал с мижав, жмихарски и мижитурково белезникав, за което между впрочем можеше да му се търси единствено и само отговорност на него самия.
За съществуването на своето Чеховско име в унисон с донякъде вродена, но в по-голяма степен придобита природа, Малдушан Мижитарски не подозираше ни най-малко, защото не предполагаше, че има честта и то съвсем безвъзмездно при това, да се сдобие и с литературно прозвище.
В реалния живот той съществуваше като Китаеца или по-скоро просъществува, защото битието му бе прекъснато от странни обстоятелства, което е и поводът да ви разкажа тази история.

Когато се запознах с Малдушан Мижитарски, той вече беше едно от онези същества, които бяха успели да придадат на мижавата си природа успеха и лекотата на втора кожа. Притежаваше толкова естествен намусен и кисел вид, видоизменил цялото му същество, че се беше слял в пълна хармония с  вътрешното му аз. Представете си нещо като уникален ансамбъл, изплетен във вътрешната си част от скучна безцветна материя, а лицевата част от фино обработена естествена непромокаема кожа, тук-таме надиплена с бродерии от горчиви бръчици. Добре издокаран с тази си дреха, той не изпитваше нужда да я сменя, а в редките случаи, в които му се налагаше, сред околните наставаше смут, защото чисто и просто не го разпознаваха. Така му се наложи окончателно да изхвърли от гардероба си всичко свежо и усмихнато и да го запълни догоре единствено със сиви и студени анасамбли в стила на гореописания.

Целият проблем обаче произтичаше от факта, че за повечето хора истинската природа на Малдушан оставаше доста добре скрита, поне при първите няколко срещи с него. Да, зад киселата и намусена гримаса те не подозиража съществуването на нещо душедребно, а по-скоро на човек суров и резервиран, който оставаше в тях дълбокото убеждение, че там се криеше силата на типа г-н Строг, но Справедлив. МиМ осъзнаваше напълно силата на това свое измамливо излъчване и се осланяше на него в отношенията си с околните.

Особено добре се възползваше от него в общуването си с чужденци. За разлика от повечето си сънародници, които имаха навика да подхождат някак лежерно, снизходително и надменно към чуждестранните си партньори, Мижитарски разчиташе на обратното. Той ги посрещаше едва ли не с леко враждебен поглед, преминаваше веднага към основната тема без излишни грандомански встъпления, накратко, искаше и знаеше как да впечатли с лаконично, строго и сурово представяне. Ще ми се да кажа, че направо ги омайваше, но тази дума не би подходила на химичния процес, който протичаше в тези случаи, защото омайването е по-скоро любовен процес. То е търсене на красота, пък била тя и фалшива… Не, тук нямаше нищо красиво, ни най-малък стремеж към него…неговото си беше просто едно мижаво, сухо и умело подлъгване.

Мижитарски вярваше, че никой никога не би съзрял зад неприветливото му излъчване каквато и да било следа от мижитурска природа. Да лъже и примамва беше за него не само важна част от работата му. Това беше втората му кожа и той я понасяше с все по-голяма лекота. Да, защото всички знаем, че да си мижитурка е нещо, което и да си имал като заложба, си имал и избора на някакъв етап да избегнеш или да пребориш…Но в неговия случай тя се беше превърнала в голямо удобно одеяло, в което се загръщаше все по-плътно, за да се защити от евентуален повей на несигурност и заплаха.

А, защо ще кажете му трябваха тези предпазни мерки. Както и при много други хора, Малдушан с времето беше умозаключил, че така се напредва по-леко в живота. Издигнал се по-скоро благодарение на обстоятелствата, отколкото на някакви свои лични качества, той преминаваше между капките, като си приписваше заслуги там, където те очевидно не се дължаха на него, и сечеше глави, там където нямаше как иначе да се защити от критиките на висшестоящите. Подчинените му се превръщаха мигновено и лесно в изкупителна жертва за незнанието и нерешителността му.
Стратегията му се беше оказала непогрешима и той вървеше все напред по стълбицата на успеха, а мижитурската му природа под формата на одеяло продължаваше да се уплътнява и удебелява.

Ако все още се питате как е възможно вълшебното му одеяло да не го спаси от злополучното изчезване, за което иде реч, то трябва най-после да ви разкрия как Малдушан се сдоби с прякора си Китаеца...

Всичко започна от това, че една нощ Мижитарски сънува странен сън… Имаше странното усещане, че не той сънува съня, а е герой в нечий чужд сън…Предстоеше му важна среща с партньори китайци и изходът от нея беше от голямо значение за запазването на досегашната му позиция…. През цялото време той се кланяше почтително в съня си, дори чуваше собствения си глас и по-интересното беше, че всички разбираха неговия китайски…

На сутринта се събуди със силна серия кихавици, чрез които все едно се бореше да каже нещо, нещо на китайския, който беше тъй добре говорил насън. И след всяко кихане, като че ли очите му се присвиваха все повече. Какво пък, нима целият му вид не беше такъв един свит и пре-свит…Едва ли някой би се учудил на изражението му. Пък и да искаше някой от подчинените му да се подиграва, знаеше твърде добре какво го очаква. Нямаше място за притеснение.

Малдушан обаче имаше и нямаше едновременно основание да се тревожи. Неколцина служители забелязаха мигновено промяната. Струваше им се, че Мижитарски изглежда необичайно, очите му бяха присвити някак странно, повече от обикновено. Приличаше досущ на китаец. А когато го чуха да говори, едвам се сдържаха да не избухнат в луд кикот. Малдушан накъсваше думите, заекваше, напомняше много акцента на китайците, които идваха при тях на посещение, и на които в действителност предстоеше да идват отново. За тях беше очевидно, че Мижитарски се подготвя за важните преговори и понеже бяха от малцината, прозряли тясната му душа, намираха тази промяна по-скоро в реда на нещата. Така МиМ се сдоби с прозвището си Китаеца.

Останалите служители обаче продължаваха да се взират във важните си дела и се държаха, все едно не бяха забелязали нищо непривично в поведението на Мижитарски. Те не можеха да си позволят да покажат обидно или подигравателно отношение към „новия” Китаец, защото МиМ беше за тях като баща. Те му дължаха твърде много, за да го наскърбят. Пък и разчитаха на едно друго свое умение, което ги беше спасявало неведнъж в превратни ситуации.
Умееха невероятно добре да овладяват чужди езици. Отличаваше ги това обаче, че ги научаваха също толкова бързо колкото и ги забравяха, когато им се наложеше да сменят местоработата си. Дочули новия акцент на своя началник, трябваше да потърсят най-прекия път към сърцето му, а той неизменно минаваше през това да научат неговия китайски.
Досега в подобни ситуации се бяха справяли чудесно и нямаше причина да си мислят, че не би им провървяло и сега с овладяването на този екзотичен език. Щяха да го научат възможно най-бързо и когато им се наложеше тьй бързо да го забравят. Е, трябваше да прекарат следващите седмици във вечерни уроци, но пък знаеха, че едно такова обучение е сигурна инвестиция, ако искат да спечелят любовта на Китаеца или поне да опитат да пробият до душевното му одеяло.
Те нямаше как да видят колко дебело е то и какво се крие зад него. Никой не ги беше научил как да разпознават малките души на себеподобните си, или по-скоро бяха имали тази възможност, но този урок никак не им допадаше. Предпочитаха да виждат само маските на хората и да се съобразяват с изражението им, като научаваха или забравяха нови езици в последователността, която им се налагаше.

И скоро болшинството подчинени започнаха да подражават на китайския акцент, с който Мижитарски се беше събудил след онзи странен сън. Той се успокои, или по-скоро хареса за пореден път влиянието, което имаше над околните. Що се отнася до малцината, разсмели се на екзотичния му акцент, тях нямаше как да пощади. Малдушан скоропостижно се раздели с тях, защото те представляваха потенциална заплаха за добруването на неговия малък свят, където всички владееха чужди езици, днес китайски, утре, нещо друго, според съня, който сънува….

Но това не беше краят на чуждоезичните сънища за МиМ. Скоро Китаеца участва в друг необичаен сън. Този път освен усещането, че някой друг го сънува, имаше неприятното предчувствие, че е последният му сън. Какво пък? Нали казват, че хората, които не сънуват спят по-спокойно, успяват повече и живеят по-дълго, или поне така му се искаше.

…………………………………………………………………………………………………

Благ Свободомислов (другият литературен герой в нашата история с Чеховски образ и антипод на основния) беше от част от освободените от Китаеца служители. Чувстваше се наистина по-свободен сега, когато беше загърбил вселената на МиМ и колегите полиглоти, но от известно време сънуваше странни сънища, в които героят беше неизменно Китаеца.
Полагаше неимоверни усилия да изтрие образа му от съзнанието си…Една сутрин се събуди и почувства, че за първи път от дълго време се е наспал пълноценно и си беше отпочинал. Събуди се със серия от кихавици. Все едно се опитваше да се освободи от нещо или от някой. Кихаше накъсано, все едно говореше китайски. Последната напомняше особено името на Мижитарски, произнесено с китайски акцент… „Добре ли си?” попита жена му, обезпокоена от нескончаемата серия задушаващи го кихавици. „Да, отговори Благ. Някак по-леко ми стана, много по-леко.. Все едно съм се освободил от някакво чуждо тежко и зловонно одеяло.”
Когато после Благ Свободомислов разказваше историята на свои приятели, установиха, че моментът на неговото освобождение съвпада с безследното изчезване на Малдушан Мижитарски, известен още с прозвището Китаеца.



понеделник, 7 февруари 2011 г.

Едно интервю вместо пролог

Eто, че ме нямаше две седмици и това трябваше да бъде поправено. Преди няколко дни реших, че е дошло времето да извадя на бял свят един разказ, който написах точно преди година, за да запълня празнината в блога, но все изчаквах подходящ момент. Някак си не виждах как ще го пусна в празното без никакви свързващи нишки с отаналото, а не ми се искаше да го оставя безпризорен, защото той ме изразява напълно и е важен момент в прописването ми. И намерих връзката.
Онзи ден чрез споделен линк на приятел стигнах до интервю в сайта на в. "Култура" с бившия редактор на сп. „LEuropeo” Калина Андролова (http://www.kultura.bg/bg/article/view/17981). Прочетете го непременно!!!! И пак се разстроих, възмутих, обезсърчих. Пак изпаднах в онова обземащо ме на моменти и разтърсващо ме колебание дали някога ще успея да си намеря мястото в сегашното българско време и дали трябва да търпя бремето му още дълго. Дали да подължавам да бъда оптимист или да се отдам на негативната низходяща спирала...Ако искам да разсъждавам подробно над това интервю, май ще трябва да повторя публикациите си за щастието, за това доколко е в наши ръце и доколко сами сме отговорни за него, за „Панорама” и пошлостта на медиите, за работодателите, които не умеят и желаят да търсят таланти...А Калина Андролова е казала нещата толкова добре, че ти се ще да викаш с нея от възмущение, омерзение и оскърбление.
И все пак искам да се спра на няколко моменти от интервюто, които са свързани тясно с мен и това, което ще направя като следваща публикация.
Тя говори за причините, поради които е напуснала издателска група QM. Е, представете си, че преди около два месеца кандидатствах по обява за редактор там, вдъхновена най-вече от примера на техните издания МАХ, LEuropeo, Аmica. Разбрах от посоченото лице за контакт, че има много кандидати и разбира се стандартното, че ще се свържат само с одоборените по документи. Моето време така и не дойде. Е, сега можете да се досетите какво си помислих, като прочетох какво казва КА за работодателите си. Останах много разочарована, защото това значеше първо, че нещата там явно не са такива кавито изглеждат. Факт е че се разочаровах много, когато разбрах, че Любен Дилов-син е новият редактор на „LEuropeo” и оттогава не изпитвам желание да си го купувам. Второ, че може би все пак така е по-добре за мен, защото подборът по някакъв начин ме е предпазил от това да попадна на неподходящите работодатели, с каквито вече съм имала възможността да се срещна и не, благодаря, няма да повторя. Обаче от друга страна, ако такива хора като КА напускат, какво остава за нас читателите и изобщо за нас нормалните хора, които продължаваме да се надяваме на промяна. Спирам дотук, за да спра със собственото си раздразнение и да не прерасне в излишен товар за мен и вас.
Другият момент в интервюто, който ми допадна е изказването й за хората, които са послушни и раболепни и се задържат там, където такива като нея не само не умеят, но и презират дълбоко. И тук намерих повода да направя връзката с моя разказ, който говори точно за тези хора и е почерпен от действителни лица.
Така че това интервю се оказа прозрение на много нива. Вдъхнови ме, заради възхищението, което събуди у мен пред думите и поведението на Калина Андролова и едновременно ме натъжи. Обаче за кратко, защото докато съдбата ми в България ме среща с подобни работодатели, колеги, и др. няма да им спестявам презрението си. Е, да, плащам цена, защото те дават хляба, а аз съм тази, която търси работа, но нещата не са статични и необратими. Опитимист оставам, иначе трябва да призная превъзходството им, но знам, че такива като нас не могат да изчезнат, могат временно само да потънат, но не и да изчезнат. Значи надежда има.
А тези дни очаквайте разказа ми!!!

сряда, 19 януари 2011 г.

Rosa Montero в неделния ден

Неделният следобед имаше вкус на усамотено и вглъбено четене. На един дъх погълнах последните 150 страници от романа "La función Delta" (в оригинал) на Роса Монтеро. Има един ключов етап при всяка книга, който веднъж премина ли,  не мога да спра да чета докато не я завърша. Не съумявам да се откъсна и да се отдам на друга дейност докато не сложа край на връзката ми с книгата. Оставам в неин плен докато "договорът" ни не изтече. 
Роса Монтеро е едно от големите имена в испанската съвременна литература и много авторитетен журналист. Пропуснах да отида в Института "Сервантес" при нейното гостуване в България в края на миналата година. Щеше ми се да предстои друго, особено сега, когато чувствам, че я "познавам" и ще съм подготвена да й задам въпроси.
Романът ме развълнува неимоверно и ме накара да трептя с неговата честота от самото начало. Една от онези книги с изключително богат език (с наслада преоткривах  всички чудни думи, които едно време учех усърдно без да предполагам, че ще ги пазя в паметта си и ще усещам така близки един ден), с тънки нюанси в изграждането на атмосфери, образи, места, които визуализираш с лекота и усещаш с порите на тялото си. Но най-вече ме впечатли с дълбочината на вътрешните преживявания на героите, които го правят затрогващ роман за душевния човешки свят.
Романът ни пренася в два етапа от живота на Лусия: една седмица от живота й когато е на 30 и 30 години по-късно, когато на болнично легло осмисля миналото си, пред неизвестността дали ще оздравее отново. Докато четях си мислех  за пореден път за това колко сближават книгите, как те карат да прозреш отново и отново, че не си единствен в своята оплетена вселена от емоции и мисли, колко сходни неща изживявате в отделни периоди от живота си независимо от времето и мястото. Четях, виждах и слушах собствения си глас.
Това е книга за живота с любовите ни, как се зараждат, развиват, трансформират се и изчезват, за хората, които ни обкръжават в трудните моменти, и които избираме да са с нас, за смъртта. Едно силно потапяне в нашите страхове - за страха от самотата преди смъртта, за нищото, което ще ни завладее, за ужаса при мисълта, че животът ще продължи без нас когато няма да ни има. Един ден, казва Лусия в романа, светът просто ще изгасне за нас...Тонът и внушенията на романа обаче в никакъв случай не са тягостни и обречени. Напротив, кара те през цялото време да търсиш отговори заедно с героите и да си припомниш, че всички преминаваме през това, че животът трябва да се живее всеки миг, да не съжаляваш за миналото, да се обичаш и прощаваш.
Е, прекарах неделната вечер в неспокойно състояние на ума и хлипания над човешката участ. Знаех обаче, че на следващия ден, ако животът е още в мен и видя слънцето, ще знам, че трябва да продължа с малките неща от деня, да забравя вечните страхове и да се радвам на мига, докато го има.
Възхвала на живота у Роса Монтеро! Сега искам да я опозная и чрез други заглавия!

четвъртък, 13 януари 2011 г.

Нетърпящите упреци работодатели

Преди време, някои може да си спомнят, бях споделила вълненията си от едно интервю за работа. Няма и този път да споменавам името, защото предпочитам да ги захвърля в заслужена забрава. Изключвам разбира се всички съвестни служители на организацията и подлагам на критика само заслужилите я. Организацията е с обществени функции, това е важно да се подчертае отново.
Налага ми се да коментирам отново темата, защото тези дни моя близка е изпратила откъс от блога със случката до директора на институцията, която визирах и е споделила, че авторът е човек, която се е явил на интервю в подопечната му структура. Отговорът му ме възмути неимоверно и всъщност само потвърждава това, което критикувах и в първото си включване по темата.
Ами, той е категоричен, че не може да става въпрос за някой от неговите подчинени. Любопитна съм само как можеш да носиш толкова самоуверено отговорността за действията и думите на толкова много хора. Най-вероятно ставало въпрос за, цитирам: "художествената измислица на някой неуспял кандидат".

Очевидно огромният проблемът на тези директори е че те НИКОГА ама НИКОГА не поставят под съмнение правотата си. За тях винаги кандидатът е неуспешен. Те са възпитавани в школата на ШЕФЪТ ВИНАГИ Е ПРАВ, ние сме силната страна. За тях самият факт че търсещият работа ходи на интервю означава автоматично, че той е молителят, а те всезнаещите решават с палеца надолу или нагоре дали ще му дадат шанс. Господа измислени величия, процесът на подбор ВИНАГИ ама ВИНАГИ е двустранен. Нищо не ви прави по-силни автоматично. Както днес сте седнали там, където си мислите че стоите нависоко, така утре може да се озовете в другата позиция, но не само, защото така го иска пазарът на труда, а защото колелото на живота се върти. Носталгично настроените хора към времената отпреди 1989 не осъзнават, че не това са повелите на капитализма да си загубиш работата, а защото животът е динамика, защото обстоятелствата и хората се променят и никой не е вързан за работното си място, само защото е нечиий роднина, протеже или интригант (макар житейският опит навсякъде да показва, че последните статуси се оказват най-успешни и неподатливи на промяна).
И точно защото подборът е двустранен, организации като визираната фалират рано или късно или вечно са закъсали, защото не успяват да привлекат точните хора. Но същата тази организация е първата, която трябва да се подложи на критика поради обществения си характер, защото ние плащаме данъци да съществува и сме длъжни да се съобразяване с нея. Това е разликата между частните и националните организации. Но както казва един мой познат: "Какво искаш, това е също частна компания, поради самия факт че се управлява от една шепа хора, които следват чужди или собствени интереси, а не стриктно обществени".
Според думите на същия приятел горепосочените господа  хора живеят в паралелен свят на нашия. Да, добавих аз, паралелен, но двата свята гонят противоположни посоки, онези вървят към отминали времена и нрави, а ние другите напред, но пак се сблъскваме. Явно по незнаен математико-физичен закон миналото и бъдещето се засичат?!

Знам, че така може да се води едни безкраен спор и размяна на гневни писма, и съм убедена, че онзи дирекор и себеподобните му ще си мислят, че ние с моята близка сме злонамерени граждани, които се чудят къде да си излеят неуспехите. Но докато имаме словото за оръжие и будна съвест ще продължим да ги "тормозим", защото ние плащаме на тях, а не обратното, защото те са длъжни да приемат нашие критики и обществото като коректив. Отхвърляйки критиките ни още повече се компрометират в очите ни.
Освен това тези хора забравят, че блоговете са се превърнали в новите медии и "обикновените" граждани често ги използват, не за да споделят "художествени измислици", а ИСТИНИ и това е начинът да се разпространяват много по-бързо сред обществото, а не да чакаме да ни пробутват промити стократно през чужди интереси новини. И най-добре ще е въпросният директор първо, ако не да провери фактите, то поне да се замисли дали все пак в това, което казва "неуспелият" канидат няма зрънце истина. Дори да не понесе изцяло вината, винаги прави по-добро впечатление някой, който се залушва в мнението на другите. Да, нещата винаги са въпрос на гледна точка, но ако има толкова явно разминаване, значи все пак нещо може да куца и при него самия. Но понеже не ги устройва като управници, критикуват опонента. Е, тогава как да продължаваме да ви уважаваме, господа директори, особено на обществени институции.
Незлонамерено искам да ви попитам: "Вие някога търсили ли сте си работа и ходели ли сте на интервю поне веднъж през живота си?" Ако да, със сигурност няма как да не сте попаднали поне веднъж на антипатичен интервюиращ, ако не, значи винаги сте били от другата страна. Как да очаквам тогава да се доближите до моята позиция!?

сряда, 12 януари 2011 г.

До "Панорама" и обратно

Аз съм от тези зрители и читатели, които изпитват потребността да изпращат понякога писма с коментари. Онзи ден изпратих имейл до екипа на "Панорама", с който да споделя мнението си за предаването им и да изразя благодарността си за това, което правят. Вчера получих отговор лично от Бойко Василев, което страшно много ме зарадва и вдъхнови. Публикувам моето писмо и неговия отговор със съгласието му.

Писмото си озаглавих "Защо трябва да ви има":

"Здравейте на целия ви екип и поздравления за това, което правите и че ви има!

Всеки път, когато ви гледам и попадам на най-добрите репортажи, които изобщо се правят у нас си мисля, че трябва да продължавате да работите в тази насока, а именно да изпълнявате функция на обществена телевизия, каквито други за съжаление у нас няма. Плява има и то много, но тя няма как да възпитава.
Дълго време отказвах и все още е така да гледам редовно Новините откакто се завърнах в Бъргария. След дългогодишен престой във Франция, където следвах, и при завръщането си знаех, че това, което най-много ще  ми липсва от живота ми там са информираността ми и активния ми поглед към света. Там медията за мен беше радиото France Inter. То поддържаше с най-разнообразни програми информираността ми за целия свят, караше ме да се възхищавам на професията журналист и да разбирам защо толкова е важна за нас, гражданите на свободните общества. Всъщност медии като тази те карат да се чувстваш совободен, свободен да избираш, да слушаш гледни точки и да съставяш своя.
Най-ного ми тежи нежеланието на българите да научават и разсъждават над света около тях, на равнодушието им към собствения им, особено на младите хора. Та в моите приятелски среди във Франция нямаше купон, който да мине без да обсъдим предстоящите избори, противоречиви социални въпроси, културния афиш и т.н. Това те държи буден, жив, кара те да се чувстваш пълноценен гражданин на съвременния и цивилизован свят.
С това отклонение исках само да покажа, че днес макар и да не гледам ежедневно Новини, следя с интерес седмична преса и ТВ предавания, които ми позволяват да се информирам в по-резюмиран вид чрез репортажи, интервюта и анализ на събитията, а не само тенденциозно представяне на нищо незначещи жълтини.
И тук е големият проблем, който лъсва в повечето медии, били те печатни или електронни. Непростима е за мен очебийната липса на компетентни, любознателни, ерудирани кадри (репортери, водещи на новини и др.). Та едва ли не всеки млад човек без капка здрав разум и мотивация може да стане репортер (още по-трагично е ако съвсем не е млад), без да знае да говори, пише грамотно, задава смислени въпроси и без да се интересува искрено от това, кето му възлагат като тема на работа. Ако има нещо, което ме възмущава като нагласа у хората, особено с такива професии, то е липсата на любознателност, на вътрешна потребност да проявиш интерес към това, което те изхранва и реализира.

И ето че не виждам никъде други такива репортажи каквито гледам в "Панорама" с човешко, а не комерсиално измерение. Няма за мен подобни на "Референдум" предавания, където чрез представяне на различни гледни точки мога да си създам мнение за важни за обществото и моето време въпроси.
Вие в "Панорама" имате моите комплименти! Така ще бъде докато има журналисти като Бойко Василев (шапка свалям и на всичките му колеги), който не задава благосклонни и услужливи въпроси към гостите си, който търси категорични позиции с едно кратко Да или Не, който иска да накара самодоволните ни политици да се признаят поне веднъж за виновни. Ако не успява, то вината със сигурност не е негова. Ясно е колко кухи лъсват те пред нас, и пак се ужасявам от мисълта, че повечето хората, които един ден ще гласуват трябва да гледат "Панорама", а не някое от поредните издания на "Танцувай, скачай и рони крокодилски сълзи" и сие предавания, за да си съставят истинско мнение за това дали една партия заслужава гласа им. Но истината е една навсякъде по света. Ограниченият, тесногръдият и непросветен няма очи да види и уши да чуе. Доброто образование е един от начините това зло да се поправи, но без да съм песимист съм убедена, че винаги ще има хора, неподатливи на просветление, защото не искат, защото е по-удобно да не правиш усилие, когато телевизии като btv сдъвква най-пошлото и вулгарното и те заливат със самодоволни лица на псевдо-звезди водещи, изразяващи псевдо-заинтересуваност и компетентност.
Затова вашата функция е да продължавате в жаден за истина и професионален дух, да пазите ресурса от кадри, който имате, да ги откривате, развивате и задържате. Хората са най-голямото богатство на всяка организация, не казвам нищо ново, но то трябва да бъде осмислено и и превърнато в реален актив.
Ще се радвам ако мога да допринеса с нещо към постигането на вашите цели. Както каза Бойко Василев в последното предаване на "Панорама", перифразирам, след като искаме да живеем тук и се чувстваме бълари, трябва да намерим начин да живеем заедно и което е най-важно, искам да добавя, е да направим всеки по силите си онази промяна, която ни е нужна. Всеки, вярвам на своето ниво, но истината е в това се се сплотим сред хора, които сме сродни. Това ме крепи и кара да съм тук, все още."

Ето и отговорът на Бойко Василев:

"Трогнахте ни с Вашето писмо. Възхитителното е, че Вашите възгледи за събитията, България и българската журналистика напълно съвпадат с нашите.
Ние вярваме – и дори знаем, че има още много като Вас. Това че те си мълчат, не означава, че искат да гледат чалга, простотии и навеждане. Вие сте много – ние сме много – и просто трябва да повярваме в това.

Подкрепата във Вашето писмо за нас е много – тя прави седмицата ни смислена и пълна. Аз и моите колеги ще се радваме да останете наш зрител – и да ни пишете включително за това, което не Ви харесва в „Панорама”.

Ваш,

Бойко Василев"

неделя, 9 януари 2011 г.

Празници са...все още:))

Вкъщи още празнуваме. Не можем да си представим, че празниците траят само между Коледа и посрещането на Новата година и януари сме го обявили официално за празничен. Празникът се задава още на 1-ви декември, когато ни се струва най-подходящият момент за първия сняг, за да ни завладее истинският  коледен заряд. Декември тече бързо и бавно едновременно. Знаем, че остават още дни докато се настроим за коледната украса у дома, за избиране на подаръци, за започването на голямото разчистване на ума със захвърлянето на неприятните преживявания в неоткриеваеми кътчета, и докато успеем да се настроим, 24-ти чука на вратата. Бъдни вечер прекарвам в някакво сънно състояние, в което никога не ми се вярва дали наистина това е поредният 24-ти или просто нищо незначеща дата без очаквания. Усещането се повтаря на 31-ви: "Това ли е този миг? Тази нощ ли ще прекрачим в новия свят?" и изпадам в необуздано вълнение, което тази година се изрази в продължителни крясъци и скачане на домашния балкон. Знаех, че съседите ще разберат, само този ден :))
На 1-ви и 2-ри януари още не знам къде се намирам и се чудя дали да се радвам, че всичко започва отново, но никога като преди, или да съм леко тъжна пред неизвестността. Много усещания, които съм убедена са ви познати, и които винаги отминават заедно с тези първи януарски дни.
Но януари е все пак за добро или лошо дълъг. Дълъг прекалено за онези, които потръпват при мисълта за връщането на работното място, а още ликуват, но и снизходително дълъг за плавен преход към новата година, към която ще трябва да се настроим, все едно само нея сме имали и ще имаме. Ще трябва пак да свикнем да я изписваме, произнасяме и осмисляме приноса й в нашия малък живот ден след ден.
Затова решихме, както всъщност и изминалите няколко години, че празникът у дома продължава и заедно с това нашите коледни трапези, коледни украси, тук-таме коледни семейни филми, свободата да се радваме и прощаваме за времето на пренастройка, и най-вече да засилим надеждата, че наистина това ново ще е по-добро за нас, че ще се променяме, за да не го изпуснем, за да го разпознаем ако ни доближи, да го задържим и предадем и на останалите.
Някак си не можех да продължа със следващите публикации без това въведение, защото още не желая да се разделям рязко с празничната атмосфера, която нося и искам да си подарявам преди да ни връхлети навикът от последващите дни. Нека отдадем дължимото на януари, нашата връзка с миналото, преди здраво да встъпим  и се отдадем на новото. И така, празници са, затова направете онова, за което не сте имали време през изминалите дни, за себе си, за другите, направете своя най-голям подарък и продължете с вдигнат взор и усмивка. Празниците в нас и около нас ще ни въвлекат в други празници.