сряда, 19 януари 2011 г.

Rosa Montero в неделния ден

Неделният следобед имаше вкус на усамотено и вглъбено четене. На един дъх погълнах последните 150 страници от романа "La función Delta" (в оригинал) на Роса Монтеро. Има един ключов етап при всяка книга, който веднъж премина ли,  не мога да спра да чета докато не я завърша. Не съумявам да се откъсна и да се отдам на друга дейност докато не сложа край на връзката ми с книгата. Оставам в неин плен докато "договорът" ни не изтече. 
Роса Монтеро е едно от големите имена в испанската съвременна литература и много авторитетен журналист. Пропуснах да отида в Института "Сервантес" при нейното гостуване в България в края на миналата година. Щеше ми се да предстои друго, особено сега, когато чувствам, че я "познавам" и ще съм подготвена да й задам въпроси.
Романът ме развълнува неимоверно и ме накара да трептя с неговата честота от самото начало. Една от онези книги с изключително богат език (с наслада преоткривах  всички чудни думи, които едно време учех усърдно без да предполагам, че ще ги пазя в паметта си и ще усещам така близки един ден), с тънки нюанси в изграждането на атмосфери, образи, места, които визуализираш с лекота и усещаш с порите на тялото си. Но най-вече ме впечатли с дълбочината на вътрешните преживявания на героите, които го правят затрогващ роман за душевния човешки свят.
Романът ни пренася в два етапа от живота на Лусия: една седмица от живота й когато е на 30 и 30 години по-късно, когато на болнично легло осмисля миналото си, пред неизвестността дали ще оздравее отново. Докато четях си мислех  за пореден път за това колко сближават книгите, как те карат да прозреш отново и отново, че не си единствен в своята оплетена вселена от емоции и мисли, колко сходни неща изживявате в отделни периоди от живота си независимо от времето и мястото. Четях, виждах и слушах собствения си глас.
Това е книга за живота с любовите ни, как се зараждат, развиват, трансформират се и изчезват, за хората, които ни обкръжават в трудните моменти, и които избираме да са с нас, за смъртта. Едно силно потапяне в нашите страхове - за страха от самотата преди смъртта, за нищото, което ще ни завладее, за ужаса при мисълта, че животът ще продължи без нас когато няма да ни има. Един ден, казва Лусия в романа, светът просто ще изгасне за нас...Тонът и внушенията на романа обаче в никакъв случай не са тягостни и обречени. Напротив, кара те през цялото време да търсиш отговори заедно с героите и да си припомниш, че всички преминаваме през това, че животът трябва да се живее всеки миг, да не съжаляваш за миналото, да се обичаш и прощаваш.
Е, прекарах неделната вечер в неспокойно състояние на ума и хлипания над човешката участ. Знаех обаче, че на следващия ден, ако животът е още в мен и видя слънцето, ще знам, че трябва да продължа с малките неща от деня, да забравя вечните страхове и да се радвам на мига, докато го има.
Възхвала на живота у Роса Монтеро! Сега искам да я опозная и чрез други заглавия!

четвъртък, 13 януари 2011 г.

Нетърпящите упреци работодатели

Преди време, някои може да си спомнят, бях споделила вълненията си от едно интервю за работа. Няма и този път да споменавам името, защото предпочитам да ги захвърля в заслужена забрава. Изключвам разбира се всички съвестни служители на организацията и подлагам на критика само заслужилите я. Организацията е с обществени функции, това е важно да се подчертае отново.
Налага ми се да коментирам отново темата, защото тези дни моя близка е изпратила откъс от блога със случката до директора на институцията, която визирах и е споделила, че авторът е човек, която се е явил на интервю в подопечната му структура. Отговорът му ме възмути неимоверно и всъщност само потвърждава това, което критикувах и в първото си включване по темата.
Ами, той е категоричен, че не може да става въпрос за някой от неговите подчинени. Любопитна съм само как можеш да носиш толкова самоуверено отговорността за действията и думите на толкова много хора. Най-вероятно ставало въпрос за, цитирам: "художествената измислица на някой неуспял кандидат".

Очевидно огромният проблемът на тези директори е че те НИКОГА ама НИКОГА не поставят под съмнение правотата си. За тях винаги кандидатът е неуспешен. Те са възпитавани в школата на ШЕФЪТ ВИНАГИ Е ПРАВ, ние сме силната страна. За тях самият факт че търсещият работа ходи на интервю означава автоматично, че той е молителят, а те всезнаещите решават с палеца надолу или нагоре дали ще му дадат шанс. Господа измислени величия, процесът на подбор ВИНАГИ ама ВИНАГИ е двустранен. Нищо не ви прави по-силни автоматично. Както днес сте седнали там, където си мислите че стоите нависоко, така утре може да се озовете в другата позиция, но не само, защото така го иска пазарът на труда, а защото колелото на живота се върти. Носталгично настроените хора към времената отпреди 1989 не осъзнават, че не това са повелите на капитализма да си загубиш работата, а защото животът е динамика, защото обстоятелствата и хората се променят и никой не е вързан за работното си място, само защото е нечиий роднина, протеже или интригант (макар житейският опит навсякъде да показва, че последните статуси се оказват най-успешни и неподатливи на промяна).
И точно защото подборът е двустранен, организации като визираната фалират рано или късно или вечно са закъсали, защото не успяват да привлекат точните хора. Но същата тази организация е първата, която трябва да се подложи на критика поради обществения си характер, защото ние плащаме данъци да съществува и сме длъжни да се съобразяване с нея. Това е разликата между частните и националните организации. Но както казва един мой познат: "Какво искаш, това е също частна компания, поради самия факт че се управлява от една шепа хора, които следват чужди или собствени интереси, а не стриктно обществени".
Според думите на същия приятел горепосочените господа  хора живеят в паралелен свят на нашия. Да, добавих аз, паралелен, но двата свята гонят противоположни посоки, онези вървят към отминали времена и нрави, а ние другите напред, но пак се сблъскваме. Явно по незнаен математико-физичен закон миналото и бъдещето се засичат?!

Знам, че така може да се води едни безкраен спор и размяна на гневни писма, и съм убедена, че онзи дирекор и себеподобните му ще си мислят, че ние с моята близка сме злонамерени граждани, които се чудят къде да си излеят неуспехите. Но докато имаме словото за оръжие и будна съвест ще продължим да ги "тормозим", защото ние плащаме на тях, а не обратното, защото те са длъжни да приемат нашие критики и обществото като коректив. Отхвърляйки критиките ни още повече се компрометират в очите ни.
Освен това тези хора забравят, че блоговете са се превърнали в новите медии и "обикновените" граждани често ги използват, не за да споделят "художествени измислици", а ИСТИНИ и това е начинът да се разпространяват много по-бързо сред обществото, а не да чакаме да ни пробутват промити стократно през чужди интереси новини. И най-добре ще е въпросният директор първо, ако не да провери фактите, то поне да се замисли дали все пак в това, което казва "неуспелият" канидат няма зрънце истина. Дори да не понесе изцяло вината, винаги прави по-добро впечатление някой, който се залушва в мнението на другите. Да, нещата винаги са въпрос на гледна точка, но ако има толкова явно разминаване, значи все пак нещо може да куца и при него самия. Но понеже не ги устройва като управници, критикуват опонента. Е, тогава как да продължаваме да ви уважаваме, господа директори, особено на обществени институции.
Незлонамерено искам да ви попитам: "Вие някога търсили ли сте си работа и ходели ли сте на интервю поне веднъж през живота си?" Ако да, със сигурност няма как да не сте попаднали поне веднъж на антипатичен интервюиращ, ако не, значи винаги сте били от другата страна. Как да очаквам тогава да се доближите до моята позиция!?

сряда, 12 януари 2011 г.

До "Панорама" и обратно

Аз съм от тези зрители и читатели, които изпитват потребността да изпращат понякога писма с коментари. Онзи ден изпратих имейл до екипа на "Панорама", с който да споделя мнението си за предаването им и да изразя благодарността си за това, което правят. Вчера получих отговор лично от Бойко Василев, което страшно много ме зарадва и вдъхнови. Публикувам моето писмо и неговия отговор със съгласието му.

Писмото си озаглавих "Защо трябва да ви има":

"Здравейте на целия ви екип и поздравления за това, което правите и че ви има!

Всеки път, когато ви гледам и попадам на най-добрите репортажи, които изобщо се правят у нас си мисля, че трябва да продължавате да работите в тази насока, а именно да изпълнявате функция на обществена телевизия, каквито други за съжаление у нас няма. Плява има и то много, но тя няма как да възпитава.
Дълго време отказвах и все още е така да гледам редовно Новините откакто се завърнах в Бъргария. След дългогодишен престой във Франция, където следвах, и при завръщането си знаех, че това, което най-много ще  ми липсва от живота ми там са информираността ми и активния ми поглед към света. Там медията за мен беше радиото France Inter. То поддържаше с най-разнообразни програми информираността ми за целия свят, караше ме да се възхищавам на професията журналист и да разбирам защо толкова е важна за нас, гражданите на свободните общества. Всъщност медии като тази те карат да се чувстваш совободен, свободен да избираш, да слушаш гледни точки и да съставяш своя.
Най-ного ми тежи нежеланието на българите да научават и разсъждават над света около тях, на равнодушието им към собствения им, особено на младите хора. Та в моите приятелски среди във Франция нямаше купон, който да мине без да обсъдим предстоящите избори, противоречиви социални въпроси, културния афиш и т.н. Това те държи буден, жив, кара те да се чувстваш пълноценен гражданин на съвременния и цивилизован свят.
С това отклонение исках само да покажа, че днес макар и да не гледам ежедневно Новини, следя с интерес седмична преса и ТВ предавания, които ми позволяват да се информирам в по-резюмиран вид чрез репортажи, интервюта и анализ на събитията, а не само тенденциозно представяне на нищо незначещи жълтини.
И тук е големият проблем, който лъсва в повечето медии, били те печатни или електронни. Непростима е за мен очебийната липса на компетентни, любознателни, ерудирани кадри (репортери, водещи на новини и др.). Та едва ли не всеки млад човек без капка здрав разум и мотивация може да стане репортер (още по-трагично е ако съвсем не е млад), без да знае да говори, пише грамотно, задава смислени въпроси и без да се интересува искрено от това, кето му възлагат като тема на работа. Ако има нещо, което ме възмущава като нагласа у хората, особено с такива професии, то е липсата на любознателност, на вътрешна потребност да проявиш интерес към това, което те изхранва и реализира.

И ето че не виждам никъде други такива репортажи каквито гледам в "Панорама" с човешко, а не комерсиално измерение. Няма за мен подобни на "Референдум" предавания, където чрез представяне на различни гледни точки мога да си създам мнение за важни за обществото и моето време въпроси.
Вие в "Панорама" имате моите комплименти! Така ще бъде докато има журналисти като Бойко Василев (шапка свалям и на всичките му колеги), който не задава благосклонни и услужливи въпроси към гостите си, който търси категорични позиции с едно кратко Да или Не, който иска да накара самодоволните ни политици да се признаят поне веднъж за виновни. Ако не успява, то вината със сигурност не е негова. Ясно е колко кухи лъсват те пред нас, и пак се ужасявам от мисълта, че повечето хората, които един ден ще гласуват трябва да гледат "Панорама", а не някое от поредните издания на "Танцувай, скачай и рони крокодилски сълзи" и сие предавания, за да си съставят истинско мнение за това дали една партия заслужава гласа им. Но истината е една навсякъде по света. Ограниченият, тесногръдият и непросветен няма очи да види и уши да чуе. Доброто образование е един от начините това зло да се поправи, но без да съм песимист съм убедена, че винаги ще има хора, неподатливи на просветление, защото не искат, защото е по-удобно да не правиш усилие, когато телевизии като btv сдъвква най-пошлото и вулгарното и те заливат със самодоволни лица на псевдо-звезди водещи, изразяващи псевдо-заинтересуваност и компетентност.
Затова вашата функция е да продължавате в жаден за истина и професионален дух, да пазите ресурса от кадри, който имате, да ги откривате, развивате и задържате. Хората са най-голямото богатство на всяка организация, не казвам нищо ново, но то трябва да бъде осмислено и и превърнато в реален актив.
Ще се радвам ако мога да допринеса с нещо към постигането на вашите цели. Както каза Бойко Василев в последното предаване на "Панорама", перифразирам, след като искаме да живеем тук и се чувстваме бълари, трябва да намерим начин да живеем заедно и което е най-важно, искам да добавя, е да направим всеки по силите си онази промяна, която ни е нужна. Всеки, вярвам на своето ниво, но истината е в това се се сплотим сред хора, които сме сродни. Това ме крепи и кара да съм тук, все още."

Ето и отговорът на Бойко Василев:

"Трогнахте ни с Вашето писмо. Възхитителното е, че Вашите възгледи за събитията, България и българската журналистика напълно съвпадат с нашите.
Ние вярваме – и дори знаем, че има още много като Вас. Това че те си мълчат, не означава, че искат да гледат чалга, простотии и навеждане. Вие сте много – ние сме много – и просто трябва да повярваме в това.

Подкрепата във Вашето писмо за нас е много – тя прави седмицата ни смислена и пълна. Аз и моите колеги ще се радваме да останете наш зрител – и да ни пишете включително за това, което не Ви харесва в „Панорама”.

Ваш,

Бойко Василев"

неделя, 9 януари 2011 г.

Празници са...все още:))

Вкъщи още празнуваме. Не можем да си представим, че празниците траят само между Коледа и посрещането на Новата година и януари сме го обявили официално за празничен. Празникът се задава още на 1-ви декември, когато ни се струва най-подходящият момент за първия сняг, за да ни завладее истинският  коледен заряд. Декември тече бързо и бавно едновременно. Знаем, че остават още дни докато се настроим за коледната украса у дома, за избиране на подаръци, за започването на голямото разчистване на ума със захвърлянето на неприятните преживявания в неоткриеваеми кътчета, и докато успеем да се настроим, 24-ти чука на вратата. Бъдни вечер прекарвам в някакво сънно състояние, в което никога не ми се вярва дали наистина това е поредният 24-ти или просто нищо незначеща дата без очаквания. Усещането се повтаря на 31-ви: "Това ли е този миг? Тази нощ ли ще прекрачим в новия свят?" и изпадам в необуздано вълнение, което тази година се изрази в продължителни крясъци и скачане на домашния балкон. Знаех, че съседите ще разберат, само този ден :))
На 1-ви и 2-ри януари още не знам къде се намирам и се чудя дали да се радвам, че всичко започва отново, но никога като преди, или да съм леко тъжна пред неизвестността. Много усещания, които съм убедена са ви познати, и които винаги отминават заедно с тези първи януарски дни.
Но януари е все пак за добро или лошо дълъг. Дълъг прекалено за онези, които потръпват при мисълта за връщането на работното място, а още ликуват, но и снизходително дълъг за плавен преход към новата година, към която ще трябва да се настроим, все едно само нея сме имали и ще имаме. Ще трябва пак да свикнем да я изписваме, произнасяме и осмисляме приноса й в нашия малък живот ден след ден.
Затова решихме, както всъщност и изминалите няколко години, че празникът у дома продължава и заедно с това нашите коледни трапези, коледни украси, тук-таме коледни семейни филми, свободата да се радваме и прощаваме за времето на пренастройка, и най-вече да засилим надеждата, че наистина това ново ще е по-добро за нас, че ще се променяме, за да не го изпуснем, за да го разпознаем ако ни доближи, да го задържим и предадем и на останалите.
Някак си не можех да продължа със следващите публикации без това въведение, защото още не желая да се разделям рязко с празничната атмосфера, която нося и искам да си подарявам преди да ни връхлети навикът от последващите дни. Нека отдадем дължимото на януари, нашата връзка с миналото, преди здраво да встъпим  и се отдадем на новото. И така, празници са, затова направете онова, за което не сте имали време през изминалите дни, за себе си, за другите, направете своя най-голям подарък и продължете с вдигнат взор и усмивка. Празниците в нас и около нас ще ни въвлекат в други празници.