понеделник, 23 май 2011 г.

Mi primer ensayo en microficción

Este es mi primer post en español. Enseguida os cuento por qué. Hace unos diez días participé en un taller de microficción organizado por el Instituto Cervantes de Sofía. Me encantó la manera  en la cual lo animaba Yolanda Extremera, haber conocido a otras personas ávidas de escribir y sobre todo opinar y escribir en español. Al principio dudaba en inscribirme sobre todo porque llevo muchísimo tiempo sin practicar el idioma (al menos sigo leyendo) y también porque temía quedarme ante la hoja blanca sin poder escribir una sola palabra. Pero ocurrió todo lo contrario, me entraron una ganas irresistibles de escribir una vez sentada allí en la biblioteca del Instituto en un ambiente cordial rdiviertiéndonos de cada ocurrencia y con ganas de compartir nuestra percepción del mundo a través de la escritura.

Una de las actividades que nos había propuesto Yolanda conistía en lo siguiente : Leímos unos dos o tres cuentos de Fernando Iwsaki de su libro « Ajuar funerario » sobre el terror y elegimos el mismo tema para componer un relato muy corto. Lo que me entretenía al ponerme a escribir fue el que no supiera lo que iba a suceder y como lo terminaría. Ya la primera frase se me escapó sin que tuviera tiempo de abandonarla o cambiarla. Aqui tenéis el resultado final. Por primera vez compongo algo que quepa en media hoja de papel (lo escribí con lápiz en una verdadera hoja de papel). Incluso esta introducción resultó mucho más larga que el cuento:)
Adjunto también unas fotos del taller http://bibsofi.wordpress.com/2011/05/18/taller-de-microficcion-2/

 La otra Marta


 Marta se acercó a la ventana. No supo distinguir su cara en el reflejo. Sin embargo, la cara le pareció muy conocida. Era la cara que le correspondía cuando soñaba consigo misma. Allí estaba la Marta con que soñaba en sus sueños.
Marta hizo una mueca de horror. La Marta del reflejo se puso a reír. Marta hizo un paso para atrás. La Marta del reflejo alargó la mano, rompió la ventana y… Marta ya no estaba. La Marta del reflejo seguía riéndose.

понеделник, 9 май 2011 г.

"Парите разказват"

Макар да не е в мой стил ми се ще да възкликна „Няма такава изложба!” както повелява жаргонът за нещо, което страшно ви харесва, но хубавото в случая е че тази изложба  е реална и смея да кажа, че това е най-хубавата българска изложба, на която съм била. Запомняща се, обогатяваща, модерна!
Изложбата "Парите разказват" се помещава в Банята, което ми даде възможност за първи път да стъпя там. Сградата е с характер и чар, които трябва да бъдат пазени и отдавани само за културни изяви. Мисля че това е идеалният начин цялата зона около Банята да стане по-свежа и привлече повече млади хора в тази така красива част от стара София.
Изложбата е посветена на онези лица  и символи от българската история, които познаваме от днешните банкноти, но за които знаем и помним малко, или нищо, което да ги направи по-близки до нас. Наистина не знам откъде да започна с хвалебствията, защото тя изпълнява блестящо и успешно функциите си на изложба, която: да достига до много широка публика, да ни накара за кратко време да поемем много съдържателна информация, да запомним интересни и любопитни факти, да събуди интереса ни към герои от нашата далечна и близка история, да създаде мостове между поколенията чрез изключително интересни експонати, чрез аудио, видео и други интерактивни инструменти, да се свърже с всеки един от нас, да  породи  вътрешна вибрация към българското и ценното. Убедена съм, че хората са излезли обогатени и са продължили да говорят за това, което най-много ги е развълнувало, защото там имаше за всеки по нещо.
Развълнувах се от гласа, който рецитираше българската азбуката, така както е звучала преди и след Петър Берон, изслушах я 3 пъти, повечето символи и фонеми просто са изчезнали и днес кирилицата звучи направо „постно”; освен като създател на Рибния буквар научих, че П. Берон е бил истински енциклопедист, пътувал и говорел много езици, предприемач, не обичал да го снимат; развълнувах се от романса между Мара Белчева и Пенчо Славейков, които се запознават когато тя е вече на 35, а той 37, вече гледам с други очи къщата на „Хр. Белчев” 12, където живее тя преди да я продадат и заминат за Италия. Изпитах срам, че никоя българска институция не подкрепя кандидатурата му за нобелова награда за литература, предложена от слависта Йенсен, който го избира пред Иван Вазов. Замислих се за нелепата смърт на Ал. Константинов, умрял погрешка от случайно рикоширал в сърцето му куршум на 34 години (едно време ми изглеждаше непреодолимо възрастен зад голямата брада, а всъщност днес съм почти на неговите години). Прочетох недоумявайки колко злоба е необходима за извършването на жестокото съсичане на Стефан Стамболов, който става министър-председател на 33 г. (посочете ми днес политик на такава възраст и с такива умения). Разчувствах се за това колко малко познат е невероятно модерният Иван Милев (картините му могат да се видят в НХГ), умира от инфлуенца преди да е навършил 30. С интерес изгледах кадрите, представящи павилиона на България от различни нейни участия в световни изложения, изслушах прочетени откъси от „История славянобългарская” на славянобългарски, усетих миризмите на тамян и маслодайна роза, видях ръкавиците, носени от Мара Белчева, часовника и кибритница, принадлежали на на Ал. Константинов, личния телефон, използван от Ст. Стамболов, писах на стара печатна машина, видях оригиналния „Рибен буквар”, имаше и още....
Заслугата на изложбата е да ви заинтригува с малко известни факти, които говорят много повече за човека, отколкото сме подозирали, скъсяват разстоянието между тяхното и нашето време, разкриват защо за своето време този човек е бил напредничав и какво го прави толкова гениален, така че да изпитате естествено възхищение, а не да си казвате „Какво толкова?”. Важно е как говорите за тези хора, ако искате обществеността да ги познава, разбира и уважава като символи. Трябва да ги направите достъпни, като същевременно разкриете величието им.
Докато гледах изложбата си мислех, че така би трябвало да се преподава всеки урок по литература и история в училище, за да се доближат максимално учениците до изучаваните образи, а не съзнателно и изкуствено да се затварят в херметични кутии, над които светят ореоли, правещи ги далечни и недостъпни. Ето как се стига до това че не проявяваме нужното уважение и интерес към хората, на които всъщност дължим толкова много.
Благодарение на тази изложба видях в банкнотите онзи паметник на нашето минало, в който може да открием неща, за които преди сме били слепи, и можем да разчетем зад изобразените символи и портрети онова, което ни обединява и днес като народ - език, история, култура. И повод за гордост е че и ние сме носители на част от духа на тези хора или поне се възползваме от наследството, което са ни завещали. Не искам да прозвучи все едно в това глобално време говоря за национални разделения, напротив, духът на всички тези герои от изложбата е носител на черти на универсалния човешки дух, но все пак в техните дела  трябва да бъде видян пример за нагласите, характера и поведението на нас, днешните българи, и трябва се опитваме да им подражаваме ако искаме след нас, ако не парите, то поне хората да разказват.

петък, 6 май 2011 г.

Гоя през очите на Саура

Това е вторият от филмите на Саура, посветен на исторически личности, който гледам. Първият беше „Аз, Дон Джовани” за либретиста на едноименната опера на Моцарт. Него мога да определя като по-широко достъпен, защото е светъл, пищен, чувствен, макар че за някои може да се окаже неслушаем, защото е филм опера и тя звучи навсякъде. „Гоя в Бордо” е филм картина, отново изпълнен с музика, но и с много тътен, стонове и тишина, значително по-мрачен е и не трябва да се гледа заради някои свои брутални с реализъм сцени (всъщност това с не по-малка сила важи за някои от картините на Гоя). Тези два филма наричам за себе си филм чиста форма изкуство, не само защото са посветени на някакъв вид изкуство, но най-вече защото Саура ги режисира като продукт, в който са събрани всички съществуващи форми на изкуството и въздействат на всички сетива. Това не е от филмите, от които можете да очаквате динамика от сцени с много действие, а по-скоро съвкупност от сцени на съзерцание с изострени сетива. Тези филми ви оставят наситени спомени за картини, музика, емоции.

„Гоя в Бордо” преставя сцени от последните години от живота на художника – малката му дъщеря е негов чест събеседник и ежедневен свидетел на създаването на картините му. Семейството му е в изгнание във Франция, на която Гоя се е възхищавал преди Наполеон да нападне Испания и да остави след себе си хаос и разруха. Възрастният Гоя е измъчван от кошмари, той снове из лабиринта на спомените си, които го връхлитат с огромната сила на разочарованията и страданията, с които са свързани. Гоя остава глух след болест, която едва не го погубва, когато е на около 40 и той прекарва останалата половина измъчван от този си недъг. Това не му пречи да води бурен живот, белязан от незлечимата му любов към страстната Duquesa de Alba. Графинята именно е тази, която позира в картините La Maja vestida и La Maja desnuda. Със сигурност сцените от любовния романс са най-позитивните и светлите в целия филм.
Тази светлина обаче изчезва напълно при вида на най-потресаващите картините, посветени на войната между Испания и Франция от началото на 19 век. Саура е избрал да направи пълна възстановка на картините на Гоя, той ги „съживява” в буквален смисъл с изпипан в детайл реквизит и статисти. Нищо от ужасите не е спестено. Трупове, разстрели, злоба, зловеща природа, страдания, безмълвен ужас. Докато гледах тези сцени, които ми се струваха безкрайни и в същото време неизбежни, не можех да не сбърча чело и дълго след филма да разсея следите от мрака, точно така както Гоя е измъчван от видения за войната. Нищо не може да му попречи да спре да рисува и да чува в глухите си уши тътена на оръдията, заповедите за разстрел, стенанията на жертвите. В своето въображение Гоя твори с пълна палитра от звукове, там недъгът му няма власт.
Важно е да уточня, че споменавам само част от темите в картините на Гоя, има цял цикъл, посветен на бикоборството, поръчки, които е изпълнявал в качеството си на придворен художник, цикълът Los caprichos. Филмът е загатнал всички тях, но аз съзнателно нямам претенции за изчерпателност.
Като ретроспекция на живота на Гоя през неговите собствени очи и уши филмът успява да разкаже много за артиста и човека. Той ви кара да наблюдавате старателно, да разбирате страданията на артиста за любов и война, защото и двете могат да преобърнат съществуването и да травмират до последния дъх, кара ви да развиете чувствителност към епохата на Гоя и интерес към дълбините на човешкия дух. А магията на филма е в това, че Саура е избрал да разкаже всичко това чрез една пълна с живот и звук картина, в която са събрани онези герои, духове, образи, вълнували Гоя. За финал Саура избира да затвори жизнения цикъл на артиста с неговото раждане...Най-добрият начин да научите много за Гоя!

четвъртък, 5 май 2011 г.

Суета в една столична поликлиника

Този пост бях приготвила преди време, но тогава се въздържах, за да не звуча прекалено критикарски. Днес реших, че не искам да го изтривам, защото чрез всичко написано, независимо кога и защо  си създавам хроника на изживяното;))
Преди време ми се наложи да отида като пациент в една от столичните поликлиники и разбира се не можах да пропусна възможността да поразсъждавам за това как случващото се там всъщност е един малък макет на това, което сме ние и нашият живот в България.
Мислех си колко ли време трябва едно такова държавно учреждение да изглежда например като „Токуда” (там ми се стори, че съм се озовала във Франция и се успокоих, че вече и тук има такива места) и дали ако не съм тук, за да видя промяната ще имам средствата, за да се възползвам от услугите на частната клиника. От една страна стои проблемът с инфраструктурата – наистина има много какво да се желае, за да може поликлиниката да стане по-приветлива и организирана, от друга - човешкият ресурс. Наблюдавах както административния обслужващ персонал, така и лекарите. Представители и от двете групи имаха този маниер да минават и се оглеждат около себе си, все едно са на модния подиум, гледаха, очаквайки да бъдат гледани, държаха се твърде фамилиарно и показно помежду си, разказваха си неща и правеха коментари на висок глас. Това беше тяхната сцена и те искаха да привлекат внимание и да заслужат нашите аплодисменти. Звучи абсурдно, но това изпитах като наблюдател.
Имаше някакво „очарование” в цялата атмосфера, в това, че тези хора са все пак „близки” до теб, говорят твоя език, създават някаква неформална и едва ли не задушевна атмосфера, но същото това поведение може да бъде изключително дразнещо, защото в едно  поликлиника човек иска просто да бъде анонимен, да не става свидетел на проблемите на останалите докато чака на опашката за регистрация, иска организация и професионализъм, които да го карат да се отпусне и довери. Обзе ме онова особено чувство, което родната действителност поражда у нас, от една страна, успокояващо и уютно, защото всичко е малко, битово и по роднинскому тясно, но което същевременно те вбесява, обезсърчава,  и плаши, защото знаеш, че спокойствието може да е символ на зацикляне и да притъпява съпротивителните ти сили.
Мислех си и в малко по-друга насока. В поликлиниката видях много познати лица на хора, които съм срещала на спирките, в автобуса по пътя към вкъщи, хора от квартала, с които съм „израснала”. И ми беше любопитно да видя работните им места, да установя, че всъщност някои са лекари, да допълня пъзела на техния живот. Чудех се дали всъщност може по лицето на хората да кажеш какви са. Дали изражението на онзи мъж, който си припомних, че познавам може да се улови, че лекува хора, дали е добър в това, което прави, дали е добър с пациентите, дали това го удовлетворява. Попитах се дали на един френски лекар например му личи повече че е такъв, отколкото на българския му колега, дали имаме априори основание да се доверим повече на професионализма на първия, само защото работи на по-добро място, а преди това е бил е усърден студент, за който знаем, че не е преписвал, за да си вземе изпитите, че е добре платен и не се налага да му плащаме допълнително, за да ни лекува съвестно и т.н. Така казано, все едно не оставям шанс за друг оттовор, но за щастие нещата не са толкова прости и всичко не винаги е изписано на лицето. Трябва да се съди по действията.
И разбира се накрая свързах всичко това и се понесох във вечните лутания за това какво искам да видя тук в нашата страна и за това, което ще се промени в рамките на моя живот.....Мисля, че съм съгласна да остана тук, ако хората са тези, които ще се променят, ако осъзнаят, че да си лекар е повече от това да си наперена кукла с ярко червило  и  неуместно за мястото поведение (визирам провокативния вид на една лекарка, която видях същия този ден), а от дами с класа, които искат да лекуват и помагат, а външният им вид ти вдъхва респект, същото важи и за мъжете разбира се. Искам да не ми се налага всеки ден да мисля колко време още ще издържа тук и дали да чакам съвсем да се вбеся на всички, за да реша да емигрирам.. Искам да пътувам и живея на други места, но когато аз реша, а не защото тук съм отхвърлена и нямам шанс да оцелея. Искам кварталните поликлиники и всички, които ни обслужват да заслужават своите пациенти и клиенти.