четвъртък, 14 юли 2011 г.

Проблеми в работата или проблем в главата


Какво да работя, така че да произвеждам нещо, с което да съм полезна на себе си и околните. Защо е толкова трудно човек да работи работата, която му харесва. Неслучайно се сещам в такива моменти за всички хора, за които съм чела и слушала, една голяма част от тях артисти, които заявяват абсолютно всеки път, ама наистина всеки път, че имат изключителния шанс да работят това, което обичат. И днес, когато за пореден път се чувствам хваната, притисната, вкарана насила, е, почти, в този капан, който първоначално е бил плод на моя избор, осъзнавам силата на това изказване, защото днес познавам не един или двама, които страдат от работата, с която в един момент се оказват в една килия, наказани с дългогодишно, едва ли не доживотно съжителство.
Сигурно и на вас ви се е случвало да работите нещо особено в летния сезон, но не само, когато обемът на работата, за която сте наети да е толково незначително малък, че да не знаете как да запълвате осем-часовия работен ден. А може и без връзка със сезона да започнете работа, за която никой в компанията, освен самият управител, не знае, че започвате и след като така да се каже са ви натресли на останалата част от екипа, се чувствате като в небрано лозе и не знаете какво точно ще правите и си търсите отчаяно занимание.
А има случаи, в които процесът на подбор е траял толкова дълго, че се оказва, че в момента, в който започвате, всички са загубили представа за какво сте там и пак не знаят каква работа да ви прехвърлят. Представете си и и ситуация, в която чакате още компютър на работното си място. Не искам да ви обяснявам как се чудите с какво да запълвате деня си, особено когато сте в отворено пространство, в което всеки вижда какво се случва и не можете дори да се скриете услужливо зад екрана, където да влизате в най-неподходящи сайтове. Неподходящи, защото започвате отново да прибягвате до услугите на сайтовете с оферти за работа при положение, че едва сте се озовали на уж новото желано място.
Дори когато обаче са на налице всички оръдия на труда, се оказва, че за много български работодатели, но сега разбирам, че не само, е едва ли не непосилна задача да осигурят на служителите си запълнен работен ден, за който в крайна сметка им плащат. Непосилно се оказва да координираш предварително работата на своите служители, така че да могат от първия ви работен ден да са съставили план за това какво ще прави, кой ще го обучава ако такава нужда има, кой ще му помага, кой ще му прехвърля работа, на кого ще е пряко подчинен и т.н., все неща, които изглеждат съвсем нормални. Не мога да си обясня каква "непосилна" подготовка може да изисква това, така че крайният резултат за мен като служител да е толкова различен от първоначалните ми представи за конкретната позиция, и то не чисто субективни представи, а изградени изключително и само на база това как ми е била представена позицията от самия работодател, обгърната и завита изцяло в негови думи.
Как така се получава, че там за където сте чакали 2 месеца, за да ви отправят конкретна оферта, всъщност вие едва ли не сте излишното звено и никой не се грижи за това да ви осигури работа. Напротив, държат ви до такава степен в информационно затъмнение, че накрая ви губят напълно за каузата си, защото вие вече дори нямате мотивация да работите и дори да искате да разберете защо се е стигнало дотук. Работодателят губи окончателно авторитета си във вашите очи и ще му трябва много, да не кажа, че ще му е невъзможно да го възстанови и да ви спечели на своя страна. Вие ще се превърнете в поредния служител, нает с неясна цел, неефективен, но за когото колкото и странно да звучи има предвиден бюджет, у когото ще се създадат вредни работни навици, защото липсата на работа ще ви направи апатичен, пасивен и вял мърморко, вреден за самия вас и ненужен на този, който ви плаща.
Тогава изводът е един: или да избягате от работодателя си за Н-ти път или да избягате от себе си, като си кажете, че за това може би сте си винови само вие, че работата ви е наред, но в страха си да не се провалите отново, май пак сте го направили. Почти като в „Oops, I di dit again.

сряда, 6 юли 2011 г.

Пост-превод-публикация

Два месеца по-късно постингъг ми на испански си остава непреведен. А така не ми се иска да лишавам и себе си от това да вляза за кратко в ролята си на преводач ;) Това е най-краткият разказ, който някога съм писала и със сигурност най-краткият в моя блог.

Идеята за това да го напиша на испански се дължи на едно спонтанно участие в ателие, посветено на краткия разказ, което Институт Сервантес организира една майска сутрин. Едно незабравимо преживяване, в което общо 8 души заедно с водещата на ателието Йоланда правихме изключително забавни упражнения по писане на испански. Наистина имах известни страхове преди да се запиша, защото не съм ползвала езика от години и защото се съмнявах в способностите си да се вдъхновя по дадена тема в рамките на някакви часове и то в непозната обстановка. Обаче се получи учудващо добре, бях изключително вдъхновена, моливът ми се плъзгаше по белия лист, като че ли излязъл извън моя контрол и изненадващо за себе си успях да взема много бързи решения за това къде да спра и кога да продължа. Писането беше нещо леко, което излизаше от мен и се връщаше в мен, и оставаше само онова чувство на удовлетворение, че съм изпълнила дълга си към творческото си его и заслужавам да си кажа едно голямо благодаря.

Едно от упражненията, които ни беше предложила Йоланда се състоеше в това да прочетем няколко кратки разказа от перуанския писател Фернандо Ивасаки и да напишем също толкова кратък разказ на тема „Ужас/и”. Нямах конкретна идея, план за начало и край, изненадах се сама себе си, когато реших да сложа точката на последната фраза. Ето и крайният резултат:


Другата Марта


 Марта се приближи до прозореца. Не успя да различи лицето си в отражението. И все пак, лицето й се стори доста познато. Това беше лицето, което съответстваше на собствения й образ от сънищата й. Беше онази Марта, която сънуваше в сънищата си.

Марта направи гримаса на ужас. Марта от отражението прихна да се смее. Марта направи крачка назад. Марта от отражението прогегна ръка, счупи стъклото и ... Марта вече я нямаше. Марта от отражението продължаваше да се смее.



Тук можете да видите снимката на участниците в мероприятието ;) http://bibsofi.wordpress.com/2011/05/18/taller-de-microficcion-2/