сряда, 26 октомври 2011 г.

Разказ 3 - Врабчетата парашутисти

Врабчетата парашутисти не винаги са били такива. Животът на това поколение от птичето съсловие беше изпълнен с далеч повече рискове и обрати от този на родителите им.
Врабчетата живееха в храст срещу нашия балкон, в близост до жълтата квартална кофа за „парашути”, без този род съжителство да ги отблъсква. Погледът ми се спираше на тях всеки пък, когато излизах на балкона, а когато не бях там, от ранни зори до мен достигаше неумолим хор от птича вряв.
Храстът с врабчетата наподобяваше зелен букет, осеян с цветни петна-точки, малко като акварелен пейзаж на стилизирано пролетно дърво, което малкото дете рисува през този сезон. Цветните петна-точки отдалече можеха дори да минат за привлекателни и правеха пейзажа около жълтата кофа още по-пъстър и...
Може би би трябвало да спрем дотук, за да поддържаме илюзията за красивото и ако страдаме от късогледство, да не се опитваме да присвиваме очи, за да различим истината. Защото любопитството е нож с две остриета. Без него врабчетата щяха да бъдат акварелни петна, а с него врабчета в амплоа на „парашутисти”.
А  истината беше нелицеприятна. Цветните петна бяха всъщност изпълнени с въздух и лепливо пърхащи полиетиленови неразградими торбички, които се издигаха като ореол над всяко врабче като негов собствен парашут. Все едно се готвеха да се приземят с тях в момента, в който вече нямаше да имат нужда от крила.
Врабчетата не искаха или по-скоро не можеха да се разделят по своя воля с парашутите, с които ги беше дарила човешката раса, не толкова в желанието си да ги облагодетелства с цивилизационни придобивки, а по-скоро в нежеланието си да складира „парашутите” в определените за това места.
Моите съкварталци изпитваха непреодолима потребност да виждат разноцветните торбички по близката растителност и нямаха против да се заслушват в приятното им ромолене, което изпълваше въздуха при най-малкия полъх на вятъра. Те не знаеха какво да правят с огромното количество „парашути” в къщите си и в незнанието си избираха да ги оставят свободно да третпят сред природата.
 „Защо да слизам - казваше един съсед - до жълтата кофа да изхвърлям парашутите, като мога спокойно да ги пускам през балкона и да гледам как се вплитат в някой храст, за да послужат като практично летателно средство на птичите ни приятели. Пък и нали сами виждате, врабчетата нямат нищо против да обитават клоните под парашутите. Това не им пречи да вдигат обичайната си врява. Тъй че не нарушавам по никакъв начин природосъобразното им съществуване. Вярно е, че храстите изглеждат малко странни, осеяни с тези разноцветни петна, но какво пък, ако природата наистина поиска, тя ще отвее парашутите в друга посока.”
Така разсъждаваше моят съсед и той не бе единственият, толериращ „природно” оправданата гледка. И ако за мнозина тя бе даденост, такива като мен се терзаеха от мисълта как да променят статуквото. Обвинявах се, че се хващах  в мисли от типа „Ами ако наистина врабчетата не са чак толкова нещастни в своите парашути”, което само доказваше как останалите бяха успяли да изкривят уж непоклатимите ми разбирания.  Как можехме да бъдем сигурни, че разбираме птичия език и дали всъщност не изрича неразбран от нас протест?
Все по-често мечтаех за деня, в който разновидността „врабчета парашутисти” ще изчезне и ще остане само утрешната врява. Тогава когато птичките ще бъдат скрити до неузнаваемост и няма да стават жертви на цивилизационни одежди, които не служат, за да поемат телцата им в полет и да ги приземяват безопасно, а ги оплитат и задушават.
Защото тук наречените „парашути” са създадени, за да се приземяват в кварталните кофи, а не да заместват лекотата на крилете, с които трябва да летят не само врабчетата, но и мисленето на хората по тези земи.
P.S. Когато написах тези си размисли, парашутите все още бяха факт.  По-късно станах участник в промяната и днес парашутите са на изчезване, поне що се отнася до храста до жълтата квартална кофа.

вторник, 4 октомври 2011 г.

Разказ 2

Отново съм тук, за да ви представя втория си разказ и постепенно да се върна в релсите на писането, НАИСТИНА ;) Този разказ е нещо като продължение на първия, без търсен ефект, но само идва да покаже, че обстоятелствата, които са го породили са катализатор на емоции, които не търпят отлагане и рано или късно излизат на бял свят. Разказ, отново създаден в "работна" атмосфера, тласнал ме да търся неизменно истинската си природа и усещането за свобода.
Вижте сами ;))

Чуждата маска на свободата

Навън беше горещо по специфичния за лятото начин. Над градския пейзаж тегнеше бяла пелена, която подобно на мъгла намаляваше прозрачността и яснотата на въздуха и скъсяваше хоризонта. Даваше усещането, че нещо горещо те обгръща и не можеш да го разсееш с ръце. А и скоро всичко щеше да затрепти в маранята и да се превърне в бездиханна атмосфера, в която да изгориш като нажежена жичка или да заспиш, за да спреш да усещаш.
Така действаше гледката от балкона на сградата, където Чуждия обичаше да се спира, за да съзерцава градския летен пейзаж. Искаше му се да потъне в него, за да се отърси от хората и нещата, които го обграждаха.
Сградата имаше непоносимо студена и отчуждаваща фасада. Всичко в нея беше чуждо на Чуждия. Погледната отвътре обаче имаше своите очарования. Едно от тях й се криеше във вътрешното й стълбище, което малцина използваха, тъй като вместо да търсят с поглед хоризонта, предпочитаха да се оглеждат насаме в асансьорното огледало.
Чуждият обичаше да изчезва по стълбището и да се спира на всяка възможна площадка, като се опитваше да погълне гледката пред него, да я разбере и разнищи, или просто да потъне в нея.  Оставаше безмълвен, а после ожадняваше от нея и невъзможността да остане там до утоляване на жаждата го натъжаваше.
Вторият оазис място бяха двата балкона, които ограждаха кабинета с „работното му място”. За някои със сигурност Студената беше работно място, може би дори място за живеене и начин на мислене. Но за Чуждия тя не беше нищо повече от няколко квадратни метра, в които временно му бяха отредили да съществува.
От архитектурна гледна точка въпросният кабинет представляваше нещо като полуостров, като нос, който сякаш беше тръгнал напред в желанието си да се отдели от ядрото на сградата, опасан от два големи балкона с неописуема гледка към северната и южната част на центъра –притегателният център на града, в който Чуждият изпитваше най-голям уют и неизменно успокояваше сетивата му.
Полуостровът беше митичен и нереален – Чуждият стоеше и не откъсваше очи. Успокояваше го да съзерцава зеленината на парковете и алеите, покривите и балконите на близките сгради. Откриваше изненадан добре познати монументи, които виждаше в нова перспектива. Погледът му шареше в детайлите на близкото и се губеше в далечината, там някъде, в търсене на илюзорното море, което никъде го нямаше.
 „Работното място” беше малкото му лично пространство, в което обичаше да се спотайва, все едно се озоваваше в средата на горящ обръч, като в някой цирков номер. Огнената стена бранеше Чуждия от чуждите погледи. Състоянието на Незабелязан му допадаше най-много, не защото беше такъв по природа, а понеже обитателите на сградата го принуждаваха да търси убежище от тях самите.
Съвсем не минаваше за особняк, но с нищо не показваше желание да комуникира с мнозинството и да загуби блясъка си в общата сплав.  Ако се оставеше да се претопи, щеше да затрепти с друга енергия, чужда на сетивата му. Накрая щеше да предпочете асансьора със самотното огледалото, което да му изпраща леден и безкръвен образ.
Един ден, докато търсеше безуспешно комфорта в работния периметър, се запита по-тревожно от обикновено „Защо изобщо играя тази роля? Усещам, че моето аз ме е напуснало. Сгушил съм се като уплашено животно. Единственото очарование на Студената е в гледките, но то далеч не ме утешава.”
Този монолог продължаваше да го терзае с всеки изминал ден: „Изчезвам. Губя се. Няма ме. Някой друг е заел мястото ми. Някой друг ме живее мен. Всеки ден, прекарал в моята кожа той ограбва моето време, моето щастие, моето аз. Изземва ме. Изтрива ме безследно. Има ли ме още???”
Мисълта всеки ден да застава чинно на поста си, да сяда на онзи стол, от който непрекъснато се изплъзваше, за да се скрие от чуждите погледи, ставаше непоносима. Докато пътуваше към Студената се усещаше свободен, движенията му бяха плавни и надъхани. В кръвта му проблясваха искри надежда, радваше се на живота и тази радост изпълваше всичките му сетива. Колкото повече наближаваше Студената, тези искрици започваха да трептят с по-малка амплитуда, крайниците му изстиваха бавно и той събираше всички запаси позитивна енергия, за да съхрани първата си кожа. Веднъж прекрачил прага, загубваше естествения си плам, пускаше изкуствената усмивка в действие и се вледеняваше напълно.
Без да си дава сметка беше отново прибягнал до маската. Беше я захвърлил преди време в един куфар у дома с мисълта, че няма да му се наложи скоро да я носи. Маската беше спасение и терзание едновременно. Спасение, тъй като защитаваше истинската му природа от очите на чуждите, но и терзание, тъй като пречеше на първата да диша и се развива.  Често двете му лица се сливаха толкова плътно, че не успяваше да разбере къде започва едното и свършва другото. И се учудваше неведнъж колко приспособима е човешката природа, която те кара да бъдеш така Чужд на себе си в собствената си кожа. Не подозираше как успяваше да изглежда толкова толерантен и словоохотлив с хора, на които при други обстоятелства би се присмял в лицето и заплюл. Наистина ли и неговото лицемерие стигаше до там, че мереше лицата на хората с различен аршин в зависимост от това дали се намираше на територията на Студената или извън нея. Къде беше истинското му лице?
Не можа да си отговори на последния въпрос. Неговото Аз отслабваше. Маската го изсмукваше и му прилягаше все по-плътно, като почти и не му оставяше протранство да диша. Сутрин усещаше един постоянен хлад. Беше забравил да бъде топъл, да потреперва от смяната на емоции. Сега те бяха все  умерени и дъждовни като вечна есен, но без топлината на златистия листопад и меката шума в краката.
Месеците минаваха. Сезоните не се сменяха. Есента беше нахлула навсякъде.
Веднъж в асансьора се озова до един от чуждите и за  пореден път лицето му се разтегли в блудкав смях, за да придружи бевкусно пуснатата шега. Веднага след като остана сам потърси погледа на огледалото. Малкото пъти, в които му се случваше се забавляваше, като издърпваше маската нагоре, за да припомни истинския си лик и да се наслади на контраста, неподозиран от останалите.
И този път се опита да отдели слоя от лицето си, но не успя. Маската продължаваше да го гледа отсреща с онзи фалшив смях и бръчици  около устата, както когато се смеем насила. Опита отново и отново, но напразно. Маската не само стоеше неподвижно, но като че ли се кикотеше подигравателно и упорито не слизаше. Чуждият изстина. Един от старите му страхове изплува. Този, че един ден няма да може да се раздели с маската. От  безсилие, че не може да стопли Студената.
Прилоша му и побърза да избяга от асансъора на своето нещастие. Затича се по стълбището, което досега никога не го беше лъгало. Искаше да се огледа в прозореца. Ако и прозорецът сега му върне образа на безкръвната маска, това ще означава края му.
Застана на една свободна площадка и впери поглед през стъклото – този път не виждаше пейзажа, а само търсеше да направи контакт с огледалния си образ.  И тогава се видя. Да, това беше неговото лице, лице без маска, свободно, трептящо от живот, по което преминаваха всички възможни сенки на човешките чувства. Беше се освободил от задушаващата маска и заживял нов живот, но там навън, зад стъкления свят на Студената. Значи имаше надежда.
Но кой беше тогава този в Студената?
Лицето, което видя в асансьора принадлежеше на безсилния, избрал да вирее в Студената. А лицето навън беше неговото, не на Чуждия, а на Близкия на себе си човек. Онзи, който оставаше топъл и истински по всяко време, независимо от близостта на Судената.
Близкият продължаваше да му се усмихва отвън.