четвъртък, 24 януари 2013 г.

Импресия за един сив прозорец

Разходка по "Витошка". Обичам да вдигам поглед и да се взирам в живота на жилищата над магазините. Когато в тях има светлина или пък украса, която привлича взора, обичам да надзъртам от висотата на моето улично ниво и  да си представям как изглежда жилището отвътре.
Онзи ден на един силно осветен балкон с празнична украса, май там се помещава никога непосещавано от мен кафе, бяха излезли двама трима младежи. Там цареше живот. Жилище, приспособено да бъде оживено място за външни хора. Няколко метра встрани, на отстояние един-два апартамента също видях живот, но в друга светлина. Не знам как погледът ми падна там, беше случайност или желание да видя нещо повече от познатото.
Зад стъкло, в сива светлина, видях лице на жена, облакътена, с лице събрано в една от дланите й, която гледаше живота навън. Тя не е искала да бъде видяна и едва ли предполага, че някой може да проявява любопитство към нейната Страна. Защото интересната Страна е тази на улицата. Така мислят всички, които минават по нея и които не живеят на нея. Тя знае, че светлината ще привлече погледите към нейния живот за времето, в което някой минувач я забележи, а няма какво интересно да покаже. Тя желае да се смеси със светлината на случващото се на улицата. Търси да оцвети своето сиво. Там долу има върволици хора, цветове, звуци, движение, неща, които привидно се случват. Любопитна е да остане в течение с модата, със суетата, с лежерността на търсещите развлечение в неделя хора, с новите вкусове и аромати, дeстилирани от предлагащите храна заведения. Тя вярва, че там долу нещата са по-живи, по-занимателни и струващи внимание.
А аз се питах какъв живот е всъщност е нейният. Защо е решила да загаси светлината в своя прозорец. Тя ни вижда толкова многобройни и решава, че ние тържествуваме в нашите пъстрота и разнообразие. Да, понякога тя би имала право. Но докато свеждам срамежливо поглед от това, че съм я разкрила и притеснила в нейното любопитство, си мисля, че тя има предимството на човека, който е няколко етажа над нас и който не трябва да забравя, че може да включи светлината в своята наблюдателница и да ни замете под килима.

понеделник, 7 януари 2013 г.

Старите досадници


Понякога те навестяват старите досадници. Толкова стари и толкова досадни, че не знаеш как още не са го разбрали.
Повече от ясно е за теб, че не сте на едни и същи вълни. Защо тогава още те преследват? Явно не става въпрос само за честотата на вълните. Вие сте отдалечени и във времето.
Ти си извървял немалко път от последната ви среща и гледаш всичко с нови очи. Те са останали да живеят приютени в общото ви минало, неспособни да видят промяната, която ви дели. 
Те не са лоши и ти не искаш да ги обиждаш и нараняваш. Но не изпитваш никаква потребност от тяхното присъствие. Как да им кажеш, че вече не те разсмиват същите шеги, че други са твоите идеали и други, хората които будят твоите адмирации. И още нещо. Харесваш тази промяна в себе си. Избрал си да бъдеш по-добрия в себе си и си доволен да го покажеш.
Но те искат да общуват на същия минал език и искат да чуят твоя стар глас. Тебе те дразнят техните гласове, защото не съответстват на зрелостта им.
Преследват те като призраци, неспособни да разберат желанието ти да избягаш далеч. Вменяват ти вина за твоята дистанцираност. А ти усилено ги отбягваш и не доумяваш как още не са се отказали да видят очебийното.
Те са се превърнали в твоите пожизнени досадници. Проблемът е че ти плащаш пожизнената рента от фонда на твоите нерви.

вторник, 1 януари 2013 г.

По пътя на промените

Макар и условен 1-ви януари е ден за ново начало. Всъщност възможно ли е да има старо начало? Ами да, ако започвахме всеки път едно и също нещо или старата песен на нов глас. Затова сигурно сме измислили ново начало, защото не само искаме да се радваме на промяната като такава, а на истинската, добра промяна.
И вчера като всяка година, минути преди да настъпи новата отделих време не толкова, за да направя равносметка на изминалото, а да се опитам да изкристализирам в думи пожелания за близкото бъдеще. И като се вгледах в тях, разбрах, че не са свързани толкова със спечелване на повече благоволение от страна на околния свят към мен (изразяващи се в получаването на всякакви по вид придобивки), а в дозата благоволение, с което обикновено се отнасям към себе си. Или по-скоро как моят вътрешен свят да промени околния, така че да постигна желаната хармония между двата.
И стигам до етапа на признанието за провала на нашите мечти. Много често поради това, че сме се самозалъгвали. Залъгвали сме се, като сме следвали предписан от другите път, който сме смятали, че ни приляга. Тъпчели сме на едно място и късметът всеки път ни е отминавал, защото сме призовавали нечий чужд късмет. Без да разберем сме въставали срещу самите нас и никога не сме стигали до очакваното удовлетворение. Лесно е да сбъркаш истински доброто за себе си с онова предполагаемо добро, което си пожелаваш, повлиян от останалите. Нашият късмет дреме в самите нас и чака да бъде разтърсен.
Аз самата не искам нещо на всяка цена, ако то не е моето нещо и го получавам без да съм го заслужила. Искам да постигам нещата, като извървявам пътя си до тях, моя собствен път до тях. Така ще съм узряла за тях, бих ги оценила подобаващо и няма да ги изгубя лесно. Доброто за нас самите е намирането и насърчаването на онази част от нас, която ни прави трайно щастливи.
И така новото начало заприлича на приказката за това как щастието се оказва в нас самите и няма нужда да пътуваме далеч, за да го намерим. Така че и да имам материална нужда от нов автомобил, нека първо построя пътя вътре в мен, по който той ще се движи, а после той сам ще ме намери ;)