Движение и напред и настрани

Когато спреш да се движиш или се движиш само по едни и същи пътеки, когато седнеш, поседнеш и накрая заседнеш, когато се загледаш в една или много, но все същите точки, когато говориш, поговориш или заговориш едни и същи хора, които също като теб, случайно или не, практикуват по-горния режим, то тогава в теб заудря махалото на Всесъщото, способно да не се отклони и за милиметър от зададената нова траектория.

Тогава се оказваш заплетен, забатачен, затлачен, зациклил, центрофугиран и ужасно скучен за самия себе си. Последното нещо, което те е ядосало все още не си тръгва, превърташ го, предъвкваш го. Стои си там, не се отмива, не го преодоляваш, изяжда те. В момента, в който успяваш да го изтласкаш, разбираш, че не можеш дълго да удържиш победата, защото другите мисли, с които си го заменил, са привидно нови мисли. Те много наподобяват тези от преди връхлетялия те гняв. Пак си гневен, и пак на същите неща. Започва много да ти втръсва от това досадно въртене. Да не си кон, който обикаля хиподрума малоумно. И така да беше, то поне да имаше за какво да се състезаваш.

Трябва да разбереш причината за това в ума ти да се въртят едни и същи вече овехтели и одърпани мисли. Мислите ти са станали клошари. Живеят във все по-стари кашони, понамирисващи все по-недопустимо. И в тая нулева хигиена имат все по-малко почва, вода и слънце. Залиняват, загниват, спаружват се, умират. Но почакай, всъщност не умират така лесно, както би ти изглеждало на теб, който наблюдаваш отстрани и описваш това с черни краски, защото си осъзнат и дистанциран.

Заемат постепенно мястото на онези пухкави, обемни, богати, жизнерадостни и енергични мисли, които преди са се въртяли в ума ти, защото повече или по-малко съзнателно си се грижил за тях. Поливал си ги с нови прочетени книги, с нови запознанства, с пътища, занимания, дори понякога си си позволявал да излезеш от точката си на комфорт, за да не съдиш априори, а да говориш само след като си изпитал нещо на самата си кожа. Впръсквал си в ума си много живителни струи, достатъчно често, за да знаеш вкуса им и да знаеш днес от какво си се лишил.

И ти се ще да са умрели напълно тези прекрасни, добре изглеждащи и елегантни мисли. Защото тези сега, които са ги заменили, са срам за теб. Тези износени мисли тежат на раменете и ума ти, защото са злобни, скучни, претендират че знаят всичко, защото ги мързи да пътешестват като преди, претенциозни са, самодостатъчни, унесли са се на лаврите си отдавна. Придвижват се по един и същи канален ред в главата ти и вече не търсят да разучават лабиринти. Научили са се да сглобяват един и същи пъзел и си въобразяват, че вече са екперти. 

Срамът ти се засилва още повече от това, че противно на собствените ти очаквания, имаш все още познати, с които разговаряш. Да, разбираш, че хора, като теб има и винаги ще има. Седнали, поседнали и заседнали. На тях дори няма да им прави впечатление, че седите по един и същи начин и от едно и също време. Толкова ще си приличате, че няма да се изненадвате, няма да има дори нужда да се изслушвате, защото всичко ще прозира още преди другият да го е изрекъл. Ще спите заедно едни и същи сън и никой няма да знае, че сънувате, защото и сънят и реалността ще са се сляли.

И все пак, ако си способен да измислиш всичко това, да се осмелиш да го напишеш и кажеш на глас, то значи битката не е загубена. Значи е по-добре, че мислите ти, макар и подложени на дълъг режим на отслабване, не са се стопили напълно.
Изхвъли тогава онези, които наистина вече не струват, като лошите листа от пролетната салата. Запази онези, които имат добра основа, но лоши връхчета, и постепенно стигни до младите, още приятно зелени листа, които са пълни са с вкус и чар, и още пазят спомена за твоята същност.

Всеки може да се окаже в плен на своя навик, претенция, мисъл. Да реши, че е намерил пътя, който не води по-далече от собствения му дом, а само криволичи по кварталните пътеки. Важното е в един момент да осъзнае, че виенето на свят не идва от илюзорната умора от движението, а от еднообразното движение, което не е нищо повече от автопилот без мисъл и стремеж за нов обем.