Идвам за малко

Почти 2 години и половина ме няма тук, на моя територия, но сякаш чужда, толкова време не съм се връщала по стъпките си. Представях си, че ще бъда сериозна, отдадена, ако не пред другите, то повече пред самата мен, ей така, за да тренирам търпение, воля, сила. Но има ли значение?! Истината е, че правя неща, и така е и с писането, само когато усетя потребност да извлея вътрешното навън и ако случайно се насиля, няма да съм аз, няма да е истинско и. Спрях да създавам илюзии за себе си. Никой не ме гони, никой не ме оценява, всичко е само за мен, е разбира се и за някой друт от време на време, който би се спирал тук.

Интересно е как може да си имаш една малко парче неистинска земя, виртуална, във въздуха, малко като жилищата по етажите, в които реално си стъпил само във въздуха, и да си го култивираш и да правиш с него каквото си поискаш, да си пишеш, само за да се четеш ти самият или пък да го вдигнеш във въздуха един ден като ти омръзне, или пък да ти го вдигне някой друг във въздуха, ако му заемаш твърде много от пространството или знам ли?

Ета така, просто наминах, за да кажа здравей на себе си от преди време, и така, лекичко да надраскам някая друга дума за удоволствие. Приятно е да си пак със себе си. До скоро, може би????

изчислителната машинка в мен

Има една машинка в мен, която ми създава проблем. Искам да съм аз и другите едновременно. Искам да съм тук и там. Искам да знам какво ще се случи, ако съм там, докато стоя тук. Искам да видя и знам във всеки един момент какво губя и печеля, че съм аз и съм тук. Искам моят живот и този на другите да влизат лесно в размяна и всячески комбинации. Искам да съм себе си, но горя от желание да мога да разбера какво е да си другите. Искам да излизам от кожата си, без обачи да я напускам и да разбера какво движи другите. Достатъчно мъдра съм, за да осъзнавам, че искам невъзможни неща и самата мисъл за това би трябвало да ме откаже. Но вътре в мен не спира да работи машинката, която ме кара да претеглям, изчислявам и анализирам защо сега правя това, ами ако правех друго, ами ако утре реша да не съм повече това, ама трябва ли, ама защо искам да знам толкова, ами пък ако не искам трябва ли да не искам и т.н....Ами трябваше ли да пиша за това..

Движение и напред и настрани

Когато спреш да се движиш или се движиш само по едни и същи пътеки, когато седнеш, поседнеш и накрая заседнеш, когато се загледаш в една или много, но все същите точки, когато говориш, поговориш или заговориш едни и същи хора, които също като теб, случайно или не, практикуват по-горния режим, то тогава в теб заудря махалото на Всесъщото, способно да не се отклони и за милиметър от зададената нова траектория.

Тогава се оказваш заплетен, забатачен, затлачен, зациклил, центрофугиран и ужасно скучен за самия себе си. Последното нещо, което те е ядосало все още не си тръгва, превърташ го, предъвкваш го. Стои си там, не се отмива, не го преодоляваш, изяжда те. В момента, в който успяваш да го изтласкаш, разбираш, че не можеш дълго да удържиш победата, защото другите мисли, с които си го заменил, са привидно нови мисли. Те много наподобяват тези от преди връхлетялия те гняв. Пак си гневен, и пак на същите неща. Започва много да ти втръсва от това досадно въртене. Да не си кон, който обикаля хиподрума малоумно. И така да беше, то поне да имаше за какво да се състезаваш.

Трябва да разбереш причината за това в ума ти да се въртят едни и същи вече овехтели и одърпани мисли. Мислите ти са станали клошари. Живеят във все по-стари кашони, понамирисващи все по-недопустимо. И в тая нулева хигиена имат все по-малко почва, вода и слънце. Залиняват, загниват, спаружват се, умират. Но почакай, всъщност не умират така лесно, както би ти изглеждало на теб, който наблюдаваш отстрани и описваш това с черни краски, защото си осъзнат и дистанциран.

Заемат постепенно мястото на онези пухкави, обемни, богати, жизнерадостни и енергични мисли, които преди са се въртяли в ума ти, защото повече или по-малко съзнателно си се грижил за тях. Поливал си ги с нови прочетени книги, с нови запознанства, с пътища, занимания, дори понякога си си позволявал да излезеш от точката си на комфорт, за да не съдиш априори, а да говориш само след като си изпитал нещо на самата си кожа. Впръсквал си в ума си много живителни струи, достатъчно често, за да знаеш вкуса им и да знаеш днес от какво си се лишил.

И ти се ще да са умрели напълно тези прекрасни, добре изглеждащи и елегантни мисли. Защото тези сега, които са ги заменили, са срам за теб. Тези износени мисли тежат на раменете и ума ти, защото са злобни, скучни, претендират че знаят всичко, защото ги мързи да пътешестват като преди, претенциозни са, самодостатъчни, унесли са се на лаврите си отдавна. Придвижват се по един и същи канален ред в главата ти и вече не търсят да разучават лабиринти. Научили са се да сглобяват един и същи пъзел и си въобразяват, че вече са екперти. 

Срамът ти се засилва още повече от това, че противно на собствените ти очаквания, имаш все още познати, с които разговаряш. Да, разбираш, че хора, като теб има и винаги ще има. Седнали, поседнали и заседнали. На тях дори няма да им прави впечатление, че седите по един и същи начин и от едно и също време. Толкова ще си приличате, че няма да се изненадвате, няма да има дори нужда да се изслушвате, защото всичко ще прозира още преди другият да го е изрекъл. Ще спите заедно едни и същи сън и никой няма да знае, че сънувате, защото и сънят и реалността ще са се сляли.

И все пак, ако си способен да измислиш всичко това, да се осмелиш да го напишеш и кажеш на глас, то значи битката не е загубена. Значи е по-добре, че мислите ти, макар и подложени на дълъг режим на отслабване, не са се стопили напълно.
Изхвъли тогава онези, които наистина вече не струват, като лошите листа от пролетната салата. Запази онези, които имат добра основа, но лоши връхчета, и постепенно стигни до младите, още приятно зелени листа, които са пълни са с вкус и чар, и още пазят спомена за твоята същност.

Всеки може да се окаже в плен на своя навик, претенция, мисъл. Да реши, че е намерил пътя, който не води по-далече от собствения му дом, а само криволичи по кварталните пътеки. Важното е в един момент да осъзнае, че виенето на свят не идва от илюзорната умора от движението, а от еднообразното движение, което не е нищо повече от автопилот без мисъл и стремеж за нов обем.

Вятър за зло и за добро

Покрай новината за ураганните ветрове, вилняли преди няколко дни в тревненския Балкан, и необходимостта, която ще изпитат много жители в региона да поправят нанесените щети по имотите си, си представих наум следния сценариий. Сценарий, който сигурно е повлиян от нещо чуто, прочетено, или просто сценарий за нещо, което може да се случва тук и сега, или като фон на един разказ.

"Трима приятели имат малка фирма за строителни дейности. Добри са в това, което правят и оставят там не ръцете си, а сърцето си. Не печелят много, защото обичат да са в помощ на приятели, съседи и приятели на приятели, и не са хора, които ще ти одерат кожата. Това ги отличава от другите в бранша.

Вкъщи обаче често ги корят, че се раздават твърде много. Обичат ги въпреки това и знаят, че няма да ги променят. Всяко зло за добро, казват си. Тези думи обаче отекват някъде над тях...

Ураганните ветрове преди няколко дни са оставили многобройни щети в града. На тримата строители започват да им звънят не само от града, но и от околностите. Хората имат нужда от тях. Създават си контакти, име. Доброто се отвързва за тях." Следва продължение без край...
Вятърът, отнесъл покрива на едни, е донесъл образно казано подслон за други. Мисля, пределно ясно е, че не търсех пример как се правят пари от нещастието на други. Това е бедствие, което никой е не могъл да предвиди и никой не би го пожелал, за да се облагодетелства от него.
Реших чисто и просто, когато отправих наум мисъл за пострадалите, да дам шанс на равновесието в природата по-бързо да се възстанови чрез малко по-добро, та било и за шепа хора.

Показност на повърхността

В днешно време не може да си бездеен и безидеен. Това непременно ще те доведе до изолация и изключване от социума и социалните мрежи. Не може да не харесваш и да не не харесваш, или да не споделяш на глас и публично мисли, случки и занимания.

Трябва да показваш профила си, повече или по-малко режисиран, да показваш вкусовите си рецептори и да споделяш с приятели и общественост колко точно палачинки си изял тази сутрин, кой ти е подарил сладкото, с което си ги полял и да се облизваш в слова, да показваш номера и цвета на обувките си, цвета на кухненската покривка, като изтриваш с някое приложение петната, причинени от сутрешното пиршество, да показваш уж спонтанно захвърлените вещи и книги (когато има такива) на нощното шкафче, името на летището, от което си дошъл и бара, към който си се запътил, да показваш плочките, които би залепил в идеалната за теб баня, предаването, което ще гледаш след малко и какво слушаш в момента, за да създадеш усещането, че си жив, че струваш и интересуваш. Често обаче като резултат предизвикваш смут и потиснатост у хората, не споделящи необходимостта от такова ежечасно излагане, понякога и нездраво любопитство към теб и твоя свят, и не на последно място илюзията, че си по-загадъчен, дълбок и смислен отколкото всъщност си. Хората започват неизбежно да си създават диктатура на стандарти, които малцина могат да покрият.
В днешнно реме не се котира това да си спокоен и едностранен. Трябва да притежаваш най-разнородни и разнообразни интереси, да си ултра- и мега- динамичен и активен, да ти се завива свят от най-нестандартните хобита. Ако не консумираш редовно багета-бри-божоле, ако не мечтаеш да пътуваш до Виетнам, Танзания или Боливия, ако не обичаш в свободното си време да лееш свещи, танцуваш салса, бродираш, сърфираш, доброволчестваш, грънчарстваш, пишеш поезия и приготвяш аюрведически хляб, и по възможност всичко това заедно, със сигурност ще си скучен събеседник и няма да те коментират. Няма да си модерен, глобален и вълнуващ. Трябва непременно да намериш за пред останалите нещо, което да те прави оригинален и различен. Трябва да си инициатор, лидер, да не спираш да блестиш с другост, да остроумничиш. Да си интересен на всяка цена. Да се продаваш. Да се показваш и котираш.
Много съм се изкушавала да мисля, че това е верният път, за да ти обърнат внимание и да имаш "смислено" съществуване. Не е нужно обаче, за да живееш добре и модерно вечно да си навън, на показ, да присъстваш във всяко чуждо поприще, ако не го усещаш като свое, да си свръх-активен, ако всъщност изобщо не си.
Да, светът е пълен с много много избори и това го прави често така объркващ. Място има за всеки. То е там, където си, независимо че другите не го виждат, не го коментират и не им се струва популярно. Важното е да се интересуваш искрено от другите, а не само заради това, че те привидно са по-интересни от теб, а за да споделяте това, което ви сближава  в ДЪЛБОЧИНА и НА ЖИВО.

Импресия за един сив прозорец

Разходка по "Витошка". Обичам да вдигам поглед и да се взирам в живота на жилищата над магазините. Когато в тях има светлина или пък украса, която привлича взора, обичам да надзъртам от висотата на моето улично ниво и  да си представям как изглежда жилището отвътре.

Онзи ден на един силно осветен балкон с празнична украса, май там се помещава никога непосещавано от мен кафе, бяха излезли двама трима младежи. Там цареше живот. Жилище, приспособено да бъде оживено място за външни хора. Няколко метра встрани, на отстояние един-два апартамента също видях живот, но в друга светлина. Не знам как погледът ми падна там, беше случайност или желание да видя нещо повече от познатото.

Зад стъкло, в сива светлина, видях лице на жена, облакътена, с лице събрано в една от дланите й, която гледаше живота навън. Тя не е искала да бъде видяна и едва ли предполага, че някой може да проявява любопитство към нейната Страна. Защото интересната Страна е тази на улицата. Така мислят всички, които минават по нея и които не живеят на нея. Тя знае, че светлината ще привлече погледите към нейния живот за времето, в което някой минувач я забележи, а няма какво интересно да покаже. Тя желае да се смеси със светлината на случващото се на улицата. Търси да оцвети своето сиво. Там долу има върволици хора, цветове, звуци, движение, неща, които привидно се случват. Любопитна е да остане в течение с модата, със суетата, с лежерността на търсещите развлечение в неделя хора, с новите вкусове и аромати, дeстилирани от предлагащите храна заведения. Тя вярва, че там долу нещата са по-живи, по-занимателни и струващи внимание.

А аз се питах какъв живот е всъщност е нейният. Защо е решила да загаси светлината в своя прозорец. Тя ни вижда толкова многобройни и решава, че ние тържествуваме в нашите пъстрота и разнообразие. Да, понякога тя би имала право. Но докато свеждам срамежливо поглед от това, че съм я разкрила и притеснила в нейното любопитство, си мисля, че тя има предимството на човека, който е няколко етажа над нас и който не трябва да забравя, че може да включи светлината в своята наблюдателница и да ни замете под килима.

Старите досадници

Понякога те навестяват старите досадници. Толкова стари и толкова досадни, че не знаеш как още не са го разбрали.

Повече от ясно е за теб, че не сте на едни и същи вълни. Защо тогава още те преследват? Явно не става въпрос само за честотата на вълните. Вие сте отдалечени и във времето.

Ти си извървял немалко път от последната ви среща и гледаш всичко с нови очи. Те са останали да живеят приютени в общото ви минало, неспособни да видят промяната, която ви дели. 

Те не са лоши и ти не искаш да ги обиждаш и нараняваш. Но не изпитваш никаква потребност от тяхното присъствие. Как да им кажеш, че вече не те разсмиват същите шеги, че други са твоите идеали и други, хората които будят твоите адмирации. И още нещо. Харесваш тази промяна в себе си. Избрал си да бъдеш по-добрия в себе си и си доволен да го покажеш.

Но те искат да общуват на същия минал език и искат да чуят твоя стар глас. Тебе те дразнят техните гласове, защото не съответстват на зрелостта им.

Преследват те като призраци, неспособни да разберат желанието ти да избягаш далеч. Вменяват ти вина за твоята дистанцираност. А ти усилено ги отбягваш и не доумяваш как още не са се отказали да видят очебийното.

Те са се превърнали в твоите пожизнени досадници. Проблемът е че ти плащаш пожизнената рента от фонда на твоите нерви.

По пътя на промените

Макар и условен 1-ви януари е ден за ново начало. Всъщност възможно ли е да има старо начало? Ами да, ако започвахме всеки път едно и също нещо или старата песен на нов глас. Затова сигурно сме измислили ново начало, защото не само искаме да се радваме на промяната като такава, а на истинската, добра промяна.

И вчера като всяка година, минути преди да настъпи новата отделих време не толкова, за да направя равносметка на изминалото, а да се опитам да изкристализирам в думи пожелания за близкото бъдеще. И като се вгледах в тях, разбрах, че не са свързани толкова със спечелване на повече благоволение от страна на околния свят към мен (изразяващи се в получаването на всякакви по вид придобивки), а в дозата благоволение, с което обикновено се отнасям към себе си. Или по-скоро как моят вътрешен свят да промени околния, така че да постигна желаната хармония между двата.

И стигам до етапа на признанието за провала на нашите мечти. Много често поради това, че сме се самозалъгвали. Залъгвали сме се, като сме следвали предписан от другите път, който сме смятали, че ни приляга. Тъпчели сме на едно място и късметът всеки път ни е отминавал, защото сме призовавали нечий чужд късмет. Без да разберем сме въставали срещу самите нас и никога не сме стигали до очакваното удовлетворение. Лесно е да сбъркаш истински доброто за себе си с онова предполагаемо добро, което си пожелаваш, повлиян от останалите. Нашият късмет дреме в самите нас и чака да бъде разтърсен.

Аз самата не искам нещо на всяка цена, ако то не е моето нещо и го получавам без да съм го заслужила. Искам да постигам нещата, като извървявам пътя си до тях, моя собствен път до тях. Така ще съм узряла за тях, бих ги оценила подобаващо и няма да ги изгубя лесно. Доброто за нас самите е намирането и насърчаването на онази част от нас, която ни прави трайно щастливи.

И така новото начало заприлича на приказката за това как щастието се оказва в нас самите и няма нужда да пътуваме далеч, за да го намерим. Така че и да имам материална нужда от нов автомобил, нека първо построя пътя вътре в мен, по който той ще се движи, а после той сам ще ме намери ;)

Ядене срещу вечния страх

Наскоро четох статия за храната в самолетите. Описваха как се е променило менюто в  самолетите през годините и в различните компании. Направи ми впечатление наблюдението, че храната е един от начините хората да забравят страха си.

Страха си от високото, от несигурността, от необратимото. Докато се храни човек, независимо от заобикалящите го опасности, би могъл спокойно да преглътне, сдъвче и в крайна сметка изхвърли своите страхове. Дори да знае, че всеки един момент е реална възможността да се прости със земния си живот, той не би се поколебал да го приключи по този начин. Защото докато се храни той извършва жизнена функция, в която се включват и много други сетива, правещи живота ни по-сладък.

Винаги се сещам за хората, които пресичат на забранени места и не се оглеждат точно в този момент, все едно че като не гледат опасността в очите, ще я избегнат. Забелязала съм също, че докато вършим нещо, което или е част от ежедневието ни, или пък просто предстои, още повече ако е свързано със съдбата на други хора, вярваме, че нищо лошо не би могло да ни се случи. Всъщност намираме успокоение във факта, че не може лошото да ни споходи точно докато извършваме рутинна дейност, защото не би посмяло да нахлуе така безцеремонно и неочаквано, или ще ни остави да изживеем това, което сме планирали, защото е милостиво, или пък, че не би се намесило трагично от наше име и в чуждата съдба. С една дума няма как да се случи нещо лошо точно на нас и точно в този момент. Ако пък ще се случва лошо, какво по-хубаво от това да ни се стовари без дори да го усетим или пък докато сме се улисали в нещо приятно.

И така бихме умрели с охота докато се храним, защото избираме действието пред бездействието в очакване на неизбежното. Ще притъпим и омаловажим вкуса на лошото, като му предадем от аромата и вкуса на последния си залък материя.

Добрите и лошите вълни

Не мога да се въздържа да не зачекна отново темата за вълните на хората. Вълните, които излъчваме, за да влезем във взаимодействие с околните и изобщо със света. Много често я обсъждам с близки приятели, ще се повторя със сигурност, но всеки път, когато имам повод да се замисля, разбирам колко е важно човек да осъзнае какво му се случва, за да може в моя случай по-доре да се предпази и да възвърне комфорта си.

Поводът -  разговор с познат, който проявяваше "загриженост" към моето състояние, но ей богу, след това не почувствах никакво облекчение и не усетих прилив на заряд.  Първоначално се обвиних за генералната си негативна нагласа към събеседника ми и в предубеденост. И продължих да разсъждавам защо съм толкова "лоша", когато от другата страна са "добри" с мен. Преповторих си разговора ни наум. Не исках да анализирам съзнателно, за да намеря непременно дразнител, но докато връщах лентата назад изведнъж лъсна същата истина - реално ние не бяхме провели диалог. Човекът отсреща искаше да наложи своите преживявания и знания. Всъщност той задоволяваше някаква егоистична нужда да блесне, а не да ми помогне. После се замислих, че може да изразиш съпричастност без дори да използваш най-окуражителните думи, защото когато си положително настроен и искрен, другата страна го усеща, дори само по нотките в гласа и моментално ти се подобрява състоянието. А при мен стана обратното. Разговорът ми донесе смущения, затлачи ме в негативни размисли. Накрая възвърнах първоначалното си отношение към човека, а именно на отхвърляне от моето енергийно поле.

Същия ден ме връхлетяха спомени за една баба от моето детство. Често да си призная, дори не знам как се казваше, защото никой май не се обръщаше към нея по име. Наричахме я "баба кумица", защото моите баба и дядо са били нейни кумове, но нали се сещате, че на тези години колкото и да ви повтарят каква е роднинската връзка между тях, за вас си остава тъмна и непонятна. Важното в случая е че макар и да не се обръщахме към нея по име, ми беше не по-малко мила и симпатична. Ставаше ми приятно само като я зърнех и тогава се навъртах наблизо покрай двете с баба ми, сякаш за да черпя от позитивната енергия, която струеше около тях. Сега се замислям какво е имало освен благия й поглед и нрав. Първо със сигурност съм усещала, че двете с баба ми са се харесвали. Спомням си също, че "баба кумица" ми обръщаше внимание, а знаете, че не всеки възрастен е способен на такова отношение. Не на всеки са му интересни децата. Но тя ми се е радвала, правела ми е комплименти и това ми е било достатъчно.

Подобни примери има много. Всеки знае като малък кои приятели на родителите си и роднини е харесвал и кои не е обичал. Не говоря за тези, към които сме имали предубедено отношение само поради това, че родителите ни са го предавали още преди да сме ги видели. Говоря за чисто физическото привличане и отблъскване, на които сме ставали свидетели. Винаги усещаш кога човекът отсреща е искрено заинтересован от твоята малка персона, дали го прави от куртоазия или с искрено внимание, неща, които не може да обясниш, но усещаш с тялото си..Тогава не знаеш, че и по-късно ще бъде така, когато ще си свободен да избираш сам с кои да се срещаш и с кои не...или поне така си мислиш.

Случвало ми се е да общувам неведнъж с хора, в чието присъствие чисто физически изпитвам дискомфорт, да не кажа, че се разболявам. Не сме стигали до конфликт, но неприязънта е очевидна и за двете страни.

Всеки път, когато тези хора застанат на хоризонта ми, усещам началото на някакво "страдание" и започвам да си измислям "филми", в които изливам мислено агресията си срещу тях.

Опитвам се и днес, когато това ми се случи да си изградя бариера, но понякога преди да успея да я поставя, вече съм се самоизяла. Питам се защо тогава си налагаме да поддържаме контакт с такива хора, когато те със сигурност усещат, че чувствата са взаимни и знаят, че трябва да се избягваме. Защо едната страна се опитва напразно да се хареса на другата, когато е повече от очевидно, че това нямам как да се получи...Защо да се самообвинявам в това, че съм несправедливо предубедена, че съм твърде крайна, когато на другия най-вероятно не му пука, мислено му отделям такова внимание. Не мисля, че трябва да е оправдание за лошо отношение по принцип към хората, които не ни харесват, но не смятам, че трябва да се насилваме да "обичаме" хората, с кото не трептим на една честота. 

В заключение си казах, че един човек, на когото дори не помним името може да е внесъл много повече позитивна енергия в нашето енергиийно поле от човек, с когото си принуден да общуваш и обменяте енергия, която ви удря в лицето и от която ви боли.

Разказ 4 - Животът е навсякъде живот

И хората, които живеят така далече от вас, живеят не по-малко силно от вас

Преди месец пътувахме с И. до селото на неговото детство. Вечер той пали огън и седим, когато той има желание да говори, а аз мога да го слушам дълго за това как са прекарвали дните си през училищните ваканции, как са гледали на света около тях, какво ги е карало да мечтаят, да се страхуват. Говорим обширно за баби и дядовци, роднини, които вече ги няма, как са ни повлияли, как сме ги възприемали тогава и в каква светлина ги виждаме днес. А когато прекалено много ни натежи бремето на миналото, леко объркани и замаяни спираме.

И двамата сме обзети винаги, или поне повече от обикновено, от мисли за това колко е различен светът на място, където няма хора, а  много пустеещи къщи. Колко бързо може да бъде забравен стресът на София, тълпата, суетата! Казваш си, че преди време тук е било много различно, преди хората от селото да се преместят в градовете.

Опитваш се да си представиш съвсем първите жители на селото, за избора им на точно тази земя, на определено отстояние от реката, от гората, от мястото на съседа. Питаш се един ден, когато и нас няма да ни има, дали ще има хора, били те свързани с нас роднински или не, които ще искат да идват, да въвеждат ред в забравената  земя, да се борят с избуялата растителност. Природата си взема своето, с или без наше съгласие. Винаги ми е било интересно как, дали и след колко време ще се случи това. Все такива мисли. Всички ги мислим, когато посещаваме разни позагубени места...Неизбежни.

На следващия ден решихме да се разходим до другия край на селото. Минавахме през къщи и места, които оживяваха в спомените на И. Виждаше децата от игрите, бабите, които ги викаха с тревожен глас, местата, до които са се предизвиквали да се надбягват, границата, която не са смеели да прекосят, мястото на първата цигара, случки и вицове, с които са възмъжавали...

Така докато вървяхаме стигнахме до една гледка, която още ясно изниква в спомените ми. Пред вече почти събаряща се къща, стои много възрастна жена. Бабата е с много ясен поглед, седи на пейка пред къщата и си почива. Суха, слаба, сигурно се е трудила цял живот на това място, гледала е животни, сеяла е картофи, жънала е... Гледаше пред себе си, любопитна към нашето присъствие, примирена със съдбата си, съм самотата си, с уязвимостта на годините си. Срещу нея се простираше дворът на съседната къща. Двор, западнал, целият в кал, върнахме се в началото на 20 век. Представихме си, че двете къщи принадлежат на едно семейство, че жената стои пред прага на своя дом, а в отсрещния синът й отглежда животни, които служат за прехраната им. Така и не видяхме „сина”. Остана само въображемият му образ.

Поздравихме бабата. Тя се усмихна дружелюбно, а как иначе в този запустял край. С много ведър и ясен глас се оплака от жегата...Съгласихме се, все така усмихнати.

И отдалечавайки се останахме с мисълта, че животът на тази жена струва не по-малко от нашия и със сигурност за нея има толкова смисъл колкото и нашият собствен. Вселената не ни дели на млади и стари, на живеещи в града или в затънтена местност, на странствали по света или на такива, които не са се отделяли от къщата, в която са израснали.

Въпреки годините си, разсъдъкът, погледът бяха там. Кой знае, може да живее още дълго. Още цели 20 години, за които ще израсне цяло друго поколение в града. Може да живее въпреки молитвите си господ вече да я прибере, както се молеше прабаба ми, когато вече реши, че не иска и няма нужда от повече. А може да се молеше да има още време да изкара още една зима и да посрещне пролетта, а през лятото да излезе на пейката в очакване нещо да се случи, някой да мине, да я поздрави и да създаде събитие в деня, който така прилича на предишния.

За нея животът винаги е бил там, около къщата, в която е израснала или е последвала мъжа си. И той ще продължи там, докато ние ползваме интернет, за който тя не подозира, защото не изпитва потребност да общува с целия свят, защото нейният е достатъчен с грижите си, със селския труд, близостта на гората, защото за нея светът следва само траекторията на колелото, което не се отклонява от пътя си, което само се изкачва и слиза...И може дори да издъхне един ден без да има кой да я придружи в самотното село, само с гласа на стар работещ телевизор, или с очите на кравата, очакваща някой да я нахрани, защото в смъртта на такова място няма тъга, тя пристига и не взема нищо, не отнема, а само отвежда на друго място, където годините не тежат. В „очите” на вселената тези неща нямат значение.

Разказ 3 - Врабчетата парашутисти

Врабчетата парашутисти не винаги са били такива. Животът на това поколение от птичето съсловие беше изпълнен с далеч повече рискове и обрати от този на родителите им.

Врабчетата живееха в храст срещу нашия балкон, в близост до жълтата квартална кофа за „парашути”, без този род съжителство да ги отблъсква. Погледът ми се спираше на тях всеки пък, когато излизах на балкона, а когато не бях там, от ранни зори до мен достигаше неумолим хор от птича вряв.

Храстът с врабчетата наподобяваше зелен букет, осеян с цветни петна-точки, малко като акварелен пейзаж на стилизирано пролетно дърво, което малкото дете рисува през този сезон. Цветните петна-точки отдалече можеха дори да минат за привлекателни и правеха пейзажа около жълтата кофа още по-пъстър и...

Може би би трябвало да спрем дотук, за да поддържаме илюзията за красивото и ако страдаме от късогледство, да не се опитваме да присвиваме очи, за да различим истината. Защото любопитството е нож с две остриета. Без него врабчетата щяха да бъдат акварелни петна, а с него врабчета в амплоа на „парашутисти”.

А  истината беше нелицеприятна. Цветните петна бяха всъщност изпълнени с въздух и лепливо пърхащи полиетиленови неразградими торбички, които се издигаха като ореол над всяко врабче като негов собствен парашут. Все едно се готвеха да се приземят с тях в момента, в който вече нямаше да имат нужда от крила.

Врабчетата не искаха или по-скоро не можеха да се разделят по своя воля с парашутите, с които ги беше дарила човешката раса, не толкова в желанието си да ги облагодетелства с цивилизационни придобивки, а по-скоро в нежеланието си да складира „парашутите” в определените за това места.

Моите съкварталци изпитваха непреодолима потребност да виждат разноцветните торбички по близката растителност и нямаха против да се заслушват в приятното им ромолене, което изпълваше въздуха при най-малкия полъх на вятъра. Те не знаеха какво да правят с огромното количество „парашути” в къщите си и в незнанието си избираха да ги оставят свободно да третпят сред природата.

 „Защо да слизам - казваше един съсед - до жълтата кофа да изхвърлям парашутите, като мога спокойно да ги пускам през балкона и да гледам как се вплитат в някой храст, за да послужат като практично летателно средство на птичите ни приятели. Пък и нали сами виждате, врабчетата нямат нищо против да обитават клоните под парашутите. Това не им пречи да вдигат обичайната си врява. Тъй че не нарушавам по никакъв начин природосъобразното им съществуване. Вярно е, че храстите изглеждат малко странни, осеяни с тези разноцветни петна, но какво пък, ако природата наистина поиска, тя ще отвее парашутите в друга посока.”

Така разсъждаваше моят съсед и той не бе единственият, толериращ „природно” оправданата гледка. И ако за мнозина тя бе даденост, такива като мен се терзаеха от мисълта как да променят статуквото. Обвинявах се, че се хващах  в мисли от типа „Ами ако наистина врабчетата не са чак толкова нещастни в своите парашути”, което само доказваше как останалите бяха успяли да изкривят уж непоклатимите ми разбирания.  Как можехме да бъдем сигурни, че разбираме птичия език и дали всъщност не изрича неразбран от нас протест?

Все по-често мечтаех за деня, в който разновидността „врабчета парашутисти” ще изчезне и ще остане само утрешната врява. Тогава когато птичките ще бъдат скрити до неузнаваемост и няма да стават жертви на цивилизационни одежди, които не служат, за да поемат телцата им в полет и да ги приземяват безопасно, а ги оплитат и задушават.

Защото тук наречените „парашути” са създадени, за да се приземяват в кварталните кофи, а не да заместват лекотата на крилете, с които трябва да летят не само врабчетата, но и мисленето на хората по тези земи.

P.S. Когато написах тези си размисли, парашутите все още бяха факт.  По-късно станах участник в промяната и днес парашутите са на изчезване, поне що се отнася до храста до жълтата квартална кофа.

Разказ 2

Отново съм тук, за да ви представя втория си разказ и постепенно да се върна в релсите на писането, НАИСТИНА ;) Този разказ е нещо като продължение на първия, без търсен ефект, но само идва да покаже, че обстоятелствата, които са го породили са катализатор на емоции, които не търпят отлагане и рано или късно излизат на бял свят. Разказ, отново създаден в "работна" атмосфера, тласнал ме да търся неизменно истинската си природа и усещането за свобода.

Вижте сами ;))

Чуждата маска на свободата

Навън беше горещо по специфичния за лятото начин. Над градския пейзаж тегнеше бяла пелена, която подобно на мъгла намаляваше прозрачността и яснотата на въздуха и скъсяваше хоризонта. Даваше усещането, че нещо горещо те обгръща и не можеш да го разсееш с ръце. А и скоро всичко щеше да затрепти в маранята и да се превърне в бездиханна атмосфера, в която да изгориш като нажежена жичка или да заспиш, за да спреш да усещаш.

Така действаше гледката от балкона на сградата, където Чуждия обичаше да се спира, за да съзерцава градския летен пейзаж. Искаше му се да потъне в него, за да се отърси от хората и нещата, които го обграждаха.

Сградата имаше непоносимо студена и отчуждаваща фасада. Всичко в нея беше чуждо на Чуждия. Погледната отвътре обаче имаше своите очарования. Едно от тях й се криеше във вътрешното й стълбище, което малцина използваха, тъй като вместо да търсят с поглед хоризонта, предпочитаха да се оглеждат насаме в асансьорното огледало.

Чуждият обичаше да изчезва по стълбището и да се спира на всяка възможна площадка, като се опитваше да погълне гледката пред него, да я разбере и разнищи, или просто да потъне в нея.  Оставаше безмълвен, а после ожадняваше от нея и невъзможността да остане там до утоляване на жаждата го натъжаваше.

Вторият оазис място бяха двата балкона, които ограждаха кабинета с „работното му място”. За някои със сигурност Студената беше работно място, може би дори място за живеене и начин на мислене. Но за Чуждия тя не беше нищо повече от няколко квадратни метра, в които временно му бяха отредили да съществува.

От архитектурна гледна точка въпросният кабинет представляваше нещо като полуостров, като нос, който сякаш беше тръгнал напред в желанието си да се отдели от ядрото на сградата, опасан от два големи балкона с неописуема гледка към северната и южната част на центъра –притегателният център на града, в който Чуждият изпитваше най-голям уют и неизменно успокояваше сетивата му.

Полуостровът беше митичен и нереален – Чуждият стоеше и не откъсваше очи. Успокояваше го да съзерцава зеленината на парковете и алеите, покривите и балконите на близките сгради. Откриваше изненадан добре познати монументи, които виждаше в нова перспектива. Погледът му шареше в детайлите на близкото и се губеше в далечината, там някъде, в търсене на илюзорното море, което никъде го нямаше.

 „Работното място” беше малкото му лично пространство, в което обичаше да се спотайва, все едно се озоваваше в средата на горящ обръч, като в някой цирков номер. Огнената стена бранеше Чуждия от чуждите погледи. Състоянието на Незабелязан му допадаше най-много, не защото беше такъв по природа, а понеже обитателите на сградата го принуждаваха да търси убежище от тях самите.

Съвсем не минаваше за особняк, но с нищо не показваше желание да комуникира с мнозинството и да загуби блясъка си в общата сплав.  Ако се оставеше да се претопи, щеше да затрепти с друга енергия, чужда на сетивата му. Накрая щеше да предпочете асансьора със самотното огледалото, което да му изпраща леден и безкръвен образ.

Един ден, докато търсеше безуспешно комфорта в работния периметър, се запита по-тревожно от обикновено „Защо изобщо играя тази роля? Усещам, че моето аз ме е напуснало. Сгушил съм се като уплашено животно. Единственото очарование на Студената е в гледките, но то далеч не ме утешава.”

Този монолог продължаваше да го терзае с всеки изминал ден: „Изчезвам. Губя се. Няма ме. Някой друг е заел мястото ми. Някой друг ме живее мен. Всеки ден, прекарал в моята кожа той ограбва моето време, моето щастие, моето аз. Изземва ме. Изтрива ме безследно. Има ли ме още???”

Мисълта всеки ден да застава чинно на поста си, да сяда на онзи стол, от който непрекъснато се изплъзваше, за да се скрие от чуждите погледи, ставаше непоносима. Докато пътуваше към Студената се усещаше свободен, движенията му бяха плавни и надъхани. В кръвта му проблясваха искри надежда, радваше се на живота и тази радост изпълваше всичките му сетива. Колкото повече наближаваше Студената, тези искрици започваха да трептят с по-малка амплитуда, крайниците му изстиваха бавно и той събираше всички запаси позитивна енергия, за да съхрани първата си кожа. Веднъж прекрачил прага, загубваше естествения си плам, пускаше изкуствената усмивка в действие и се вледеняваше напълно.

Без да си дава сметка беше отново прибягнал до маската. Беше я захвърлил преди време в един куфар у дома с мисълта, че няма да му се наложи скоро да я носи. Маската беше спасение и терзание едновременно. Спасение, тъй като защитаваше истинската му природа от очите на чуждите, но и терзание, тъй като пречеше на първата да диша и се развива.  Често двете му лица се сливаха толкова плътно, че не успяваше да разбере къде започва едното и свършва другото. И се учудваше неведнъж колко приспособима е човешката природа, която те кара да бъдеш така Чужд на себе си в собствената си кожа. Не подозираше как успяваше да изглежда толкова толерантен и словоохотлив с хора, на които при други обстоятелства би се присмял в лицето и заплюл. Наистина ли и неговото лицемерие стигаше до там, че мереше лицата на хората с различен аршин в зависимост от това дали се намираше на територията на Студената или извън нея. Къде беше истинското му лице?

Не можа да си отговори на последния въпрос. Неговото Аз отслабваше. Маската го изсмукваше и му прилягаше все по-плътно, като почти и не му оставяше протранство да диша. Сутрин усещаше един постоянен хлад. Беше забравил да бъде топъл, да потреперва от смяната на емоции. Сега те бяха все  умерени и дъждовни като вечна есен, но без топлината на златистия листопад и меката шума в краката.

Месеците минаваха. Сезоните не се сменяха. Есента беше нахлула навсякъде.

Веднъж в асансьора се озова до един от чуждите и за  пореден път лицето му се разтегли в блудкав смях, за да придружи бевкусно пуснатата шега. Веднага след като остана сам потърси погледа на огледалото. Малкото пъти, в които му се случваше се забавляваше, като издърпваше маската нагоре, за да припомни истинския си лик и да се наслади на контраста, неподозиран от останалите.

И този път се опита да отдели слоя от лицето си, но не успя. Маската продължаваше да го гледа отсреща с онзи фалшив смях и бръчици  около устата, както когато се смеем насила. Опита отново и отново, но напразно. Маската не само стоеше неподвижно, но като че ли се кикотеше подигравателно и упорито не слизаше. Чуждият изстина. Един от старите му страхове изплува. Този, че един ден няма да може да се раздели с маската. От  безсилие, че не може да стопли Студената.

Прилоша му и побърза да избяга от асансъора на своето нещастие. Затича се по стълбището, което досега никога не го беше лъгало. Искаше да се огледа в прозореца. Ако и прозорецът сега му върне образа на безкръвната маска, това ще означава края му.

Застана на една свободна площадка и впери поглед през стъклото – този път не виждаше пейзажа, а само търсеше да направи контакт с огледалния си образ.  И тогава се видя. Да, това беше неговото лице, лице без маска, свободно, трептящо от живот, по което преминаваха всички възможни сенки на човешките чувства. Беше се освободил от задушаващата маска и заживял нов живот, но там навън, зад стъкления свят на Студената. Значи имаше надежда.

Но кой беше тогава този в Студената?

Лицето, което видя в асансьора принадлежеше на безсилния, избрал да вирее в Студената. А лицето навън беше неговото, не на Чуждия, а на Близкия на себе си човек. Онзи, който оставаше топъл и истински по всяко време, независимо от близостта на Судената.

Близкият продължаваше да му се усмихва отвън.

Проблеми в работата или проблем в главата

Какво да работя, така че да произвеждам нещо, с което да съм полезна на себе си и околните. Защо е толкова трудно човек да работи работата, която му харесва. Неслучайно се сещам в такива моменти за всички хора, за които съм чела и слушала, една голяма част от тях артисти, които заявяват абсолютно всеки път, ама наистина всеки път, че имат изключителния шанс да работят това, което обичат. И днес, когато за пореден път се чувствам хваната, притисната, вкарана насила, е, почти, в този капан, който първоначално е бил плод на моя избор, осъзнавам силата на това изказване, защото днес познавам не един или двама, които страдат от работата, с която в един момент се оказват в една килия, наказани с дългогодишно, едва ли не доживотно съжителство.

Сигурно и на вас ви се е случвало да работите нещо особено в летния сезон, но не само, когато обемът на работата, за която сте наети да е толково незначително малък, че да не знаете как да запълвате осем-часовия работен ден. А може и без връзка със сезона да започнете работа, за която никой в компанията, освен самият управител, не знае, че започвате и след като така да се каже са ви натресли на останалата част от екипа, се чувствате като в небрано лозе и не знаете какво точно ще правите и си търсите отчаяно занимание.

А има случаи, в които процесът на подбор е траял толкова дълго, че се оказва, че в момента, в който започвате, всички са загубили представа за какво сте там и пак не знаят каква работа да ви прехвърлят. Представете си и и ситуация, в която чакате още компютър на работното си място. Не искам да ви обяснявам как се чудите с какво да запълвате деня си, особено когато сте в отворено пространство, в което всеки вижда какво се случва и не можете дори да се скриете услужливо зад екрана, където да влизате в най-неподходящи сайтове. Неподходящи, защото започвате отново да прибягвате до услугите на сайтовете с оферти за работа при положение, че едва сте се озовали на уж новото желано място.

Дори когато обаче са на налице всички оръдия на труда, се оказва, че за много български работодатели, но сега разбирам, че не само, е едва ли не непосилна задача да осигурят на служителите си запълнен работен ден, за който в крайна сметка им плащат. Непосилно се оказва да координираш предварително работата на своите служители, така че да могат от първия ви работен ден да са съставили план за това какво ще прави, кой ще го обучава ако такава нужда има, кой ще му помага, кой ще му прехвърля работа, на кого ще е пряко подчинен и т.н., все неща, които изглеждат съвсем нормални. Не мога да си обясня каква "непосилна" подготовка може да изисква това, така че крайният резултат за мен като служител да е толкова различен от първоначалните ми представи за конкретната позиция, и то не чисто субективни представи, а изградени изключително и само на база това как ми е била представена позицията от самия работодател, обгърната и завита изцяло в негови думи.

Как така се получава, че там за където сте чакали 2 месеца, за да ви отправят конкретна оферта, всъщност вие едва ли не сте излишното звено и никой не се грижи за това да ви осигури работа. Напротив, държат ви до такава степен в информационно затъмнение, че накрая ви губят напълно за каузата си, защото вие вече дори нямате мотивация да работите и дори да искате да разберете защо се е стигнало дотук. Работодателят губи окончателно авторитета си във вашите очи и ще му трябва много, да не кажа, че ще му е невъзможно да го възстанови и да ви спечели на своя страна. Вие ще се превърнете в поредния служител, нает с неясна цел, неефективен, но за когото колкото и странно да звучи има предвиден бюджет, у когото ще се създадат вредни работни навици, защото липсата на работа ще ви направи апатичен, пасивен и вял мърморко, вреден за самия вас и ненужен на този, който ви плаща.

Тогава изводът е един: или да избягате от работодателя си за Н-ти път или да избягате от себе си, като си кажете, че за това може би сте си винови само вие, че работата ви е наред, но в страха си да не се провалите отново, май пак сте го направили. Почти като в „Oops, I di dit again”.

Пост-превод-публикация

Два месеца по-късно постингъг ми на испански си остава непреведен. А така не ми се иска да лишавам и себе си от това да вляза за кратко в ролята си на преводач ;) Това е най-краткият разказ, който някога съм писала и със сигурност най-краткият в моя блог.

Идеята за това да го напиша на испански се дължи на едно спонтанно участие в ателие, посветено на краткия разказ, което Институт Сервантес организира една майска сутрин. Едно незабравимо преживяване, в което общо 8 души заедно с водещата на ателието Йоланда правихме изключително забавни упражнения по писане на испански. Наистина имах известни страхове преди да се запиша, защото не съм ползвала езика от години и защото се съмнявах в способностите си да се вдъхновя по дадена тема в рамките на някакви часове и то в непозната обстановка. Обаче се получи учудващо добре, бях изключително вдъхновена, моливът ми се плъзгаше по белия лист, като че ли излязъл извън моя контрол и изненадващо за себе си успях да взема много бързи решения за това къде да спра и кога да продължа. Писането беше нещо леко, което излизаше от мен и се връщаше в мен, и оставаше само онова чувство на удовлетворение, че съм изпълнила дълга си към творческото си его и заслужавам да си кажа едно голямо благодаря.

Едно от упражненията, които ни беше предложила Йоланда се състоеше в това да прочетем няколко кратки разказа от перуанския писател Фернандо Ивасаки и да напишем също толкова кратък разказ на тема „Ужас/и”. Нямах конкретна идея, план за начало и край, изненадах се сама себе си, когато реших да сложа точката на последната фраза. Ето и крайният резултат:

Другата Марта

 Марта се приближи до прозореца. Не успя да различи лицето си в отражението. И все пак, лицето й се стори доста познато. Това беше лицето, което съответстваше на собствения й образ от сънищата й. Беше онази Марта, която сънуваше в сънищата си.

Марта направи гримаса на ужас. Марта от отражението прихна да се смее. Марта направи крачка назад. Марта от отражението прогегна ръка, счупи стъклото и ... Марта вече я нямаше. Марта от отражението продължаваше да се смее.

Тук можете да видите снимката на участниците в мероприятието ;) http://bibsofi.wordpress.com/2011/05/18/taller-de-microficcion-2/

Mi primer ensayo en microficción

Este es mi primer post en español. Enseguida os cuento por qué. Hace unos diez días participé en un taller de microficción organizado por el Instituto Cervantes de Sofía. Me encantó la manera  en la cual lo animaba Yolanda Extremera, haber conocido a otras personas ávidas de escribir y sobre todo opinar y escribir en español. Al principio dudaba en inscribirme sobre todo porque llevo muchísimo tiempo sin practicar el idioma (al menos sigo leyendo) y también porque temía quedarme ante la hoja blanca sin poder escribir una sola palabra. Pero ocurrió todo lo contrario, me entraron una ganas irresistibles de escribir una vez sentada allí en la biblioteca del Instituto en un ambiente cordial rdiviertiéndonos de cada ocurrencia y con ganas de compartir nuestra percepción del mundo a través de la escritura.

Una de las actividades que nos había propuesto Yolanda conistía en lo siguiente : Leímos unos dos o tres cuentos de Fernando Iwsaki de su libro « Ajuar funerario » sobre el terror y elegimos el mismo tema para componer un relato muy corto. Lo que me entretenía al ponerme a escribir fue el que no supiera lo que iba a suceder y como lo terminaría. Ya la primera frase se me escapó sin que tuviera tiempo de abandonarla o cambiarla. Aqui tenéis el resultado final. Por primera vez compongo algo que quepa en media hoja de papel (lo escribí con lápiz en una verdadera hoja de papel). Incluso esta introducción resultó mucho más larga que el cuento:)
Adjunto también unas fotos del taller http://bibsofi.wordpress.com/2011/05/18/taller-de-microficcion-2/

 La otra Marta

 Marta se acercó a la ventana. No supo distinguir su cara en el reflejo. Sin embargo, la cara le pareció muy conocida. Era la cara que le correspondía cuando soñaba consigo misma. Allí estaba la Marta con que soñaba en sus sueños.

Marta hizo una mueca de horror. La Marta del reflejo se puso a reír. Marta hizo un paso para atrás. La Marta del reflejo alargó la mano, rompió la ventana y… Marta ya no estaba. La Marta del reflejo seguía riéndose.

"Парите разказват"

Макар да не е в мой стил ми се ще да възкликна „Няма такава изложба!” както повелява жаргонът за нещо, което страшно ви харесва, но хубавото в случая е че тази изложба  е реална и смея да кажа, че това е най-хубавата българска изложба, на която съм била. Запомняща се, обогатяваща, модерна!

Изложбата "Парите разказват" се помещава в Банята, което ми даде възможност за първи път да стъпя там. Сградата е с характер и чар, които трябва да бъдат пазени и отдавани само за културни изяви. Мисля че това е идеалният начин цялата зона около Банята да стане по-свежа и привлече повече млади хора в тази така красива част от стара София.

Изложбата е посветена на онези лица  и символи от българската история, които познаваме от днешните банкноти, но за които знаем и помним малко, или нищо, което да ги направи по-близки до нас. Наистина не знам откъде да започна с хвалебствията, защото тя изпълнява блестящо и успешно функциите си на изложба, която: да достига до много широка публика, да ни накара за кратко време да поемем много съдържателна информация, да запомним интересни и любопитни факти, да събуди интереса ни към герои от нашата далечна и близка история, да създаде мостове между поколенията чрез изключително интересни експонати, чрез аудио, видео и други интерактивни инструменти, да се свърже с всеки един от нас, да  породи  вътрешна вибрация към българското и ценното. Убедена съм, че хората са излезли обогатени и са продължили да говорят за това, което най-много ги е развълнувало, защото там имаше за всеки по нещо.

Развълнувах се от гласа, който рецитираше българската азбуката, така както е звучала преди и след Петър Берон, изслушах я 3 пъти, повечето символи и фонеми просто са изчезнали и днес кирилицата звучи направо „постно”; освен като създател на Рибния буквар научих, че П. Берон е бил истински енциклопедист, пътувал и говорел много езици, предприемач, не обичал да го снимат; развълнувах се от романса между Мара Белчева и Пенчо Славейков, които се запознават когато тя е вече на 35, а той 37, вече гледам с други очи къщата на „Хр. Белчев” 12, където живее тя преди да я продадат и заминат за Италия. Изпитах срам, че никоя българска институция не подкрепя кандидатурата му за нобелова награда за литература, предложена от слависта Йенсен, който го избира пред Иван Вазов. Замислих се за нелепата смърт на Ал. Константинов, умрял погрешка от случайно рикоширал в сърцето му куршум на 34 години (едно време ми изглеждаше непреодолимо възрастен зад голямата брада, а всъщност днес съм почти на неговите години). Прочетох недоумявайки колко злоба е необходима за извършването на жестокото съсичане на Стефан Стамболов, който става министър-председател на 33 г. (посочете ми днес политик на такава възраст и с такива умения). Разчувствах се за това колко малко познат е невероятно модерният Иван Милев (картините му могат да се видят в НХГ), умира от инфлуенца преди да е навършил 30. С интерес изгледах кадрите, представящи павилиона на България от различни нейни участия в световни изложения, изслушах прочетени откъси от „История славянобългарская” на славянобългарски, усетих миризмите на тамян и маслодайна роза, видях ръкавиците, носени от Мара Белчева, часовника и кибритница, принадлежали на на Ал. Константинов, личния телефон, използван от Ст. Стамболов, писах на стара печатна машина, видях оригиналния „Рибен буквар”, имаше и още....

Заслугата на изложбата е да ви заинтригува с малко известни факти, които говорят много повече за човека, отколкото сме подозирали, скъсяват разстоянието между тяхното и нашето време, разкриват защо за своето време този човек е бил напредничав и какво го прави толкова гениален, така че да изпитате естествено възхищение, а не да си казвате „Какво толкова?”. Важно е как говорите за тези хора, ако искате обществеността да ги познава, разбира и уважава като символи. Трябва да ги направите достъпни, като същевременно разкриете величието им.

Докато гледах изложбата си мислех, че така би трябвало да се преподава всеки урок по литература и история в училище, за да се доближат максимално учениците до изучаваните образи, а не съзнателно и изкуствено да се затварят в херметични кутии, над които светят ореоли, правещи ги далечни и недостъпни. Ето как се стига до това че не проявяваме нужното уважение и интерес към хората, на които всъщност дължим толкова много.

Благодарение на тази изложба видях в банкнотите онзи паметник на нашето минало, в който може да открием неща, за които преди сме били слепи, и можем да разчетем зад изобразените символи и портрети онова, което ни обединява и днес като народ - език, история, култура. И повод за гордост е че и ние сме носители на част от духа на тези хора или поне се възползваме от наследството, което са ни завещали. Не искам да прозвучи все едно в това глобално време говоря за национални разделения, напротив, духът на всички тези герои от изложбата е носител на черти на универсалния човешки дух, но все пак в техните дела  трябва да бъде видян пример за нагласите, характера и поведението на нас, днешните българи, и трябва се опитваме да им подражаваме ако искаме след нас, ако не парите, то поне хората да разказват.

Гоя през очите на Саура

Това е вторият от филмите на Саура, посветен на исторически личности, който гледам. Първият беше „Аз, Дон Джовани” за либретиста на едноименната опера на Моцарт. Него мога да определя като по-широко достъпен, защото е светъл, пищен, чувствен, макар че за някои може да се окаже неслушаем, защото е филм опера и тя звучи навсякъде. „Гоя в Бордо” е филм картина, отново изпълнен с музика, но и с много тътен, стонове и тишина, значително по-мрачен е и не трябва да се гледа заради някои свои брутални с реализъм сцени (всъщност това с не по-малка сила важи за някои от картините на Гоя). Тези два филма наричам за себе си филм чиста форма изкуство, не само защото са посветени на някакъв вид изкуство, но най-вече защото Саура ги режисира като продукт, в който са събрани всички съществуващи форми на изкуството и въздействат на всички сетива. Това не е от филмите, от които можете да очаквате динамика от сцени с много действие, а по-скоро съвкупност от сцени на съзерцание с изострени сетива. Тези филми ви оставят наситени спомени за картини, музика, емоции.

„Гоя в Бордо” преставя сцени от последните години от живота на художника – малката му дъщеря е негов чест събеседник и ежедневен свидетел на създаването на картините му. Семейството му е в изгнание във Франция, на която Гоя се е възхищавал преди Наполеон да нападне Испания и да остави след себе си хаос и разруха. Възрастният Гоя е измъчван от кошмари, той снове из лабиринта на спомените си, които го връхлитат с огромната сила на разочарованията и страданията, с които са свързани. Гоя остава глух след болест, която едва не го погубва, когато е на около 40 и той прекарва останалата половина измъчван от този си недъг. Това не му пречи да води бурен живот, белязан от незлечимата му любов към страстната Duquesa de Alba. Графинята именно е тази, която позира в картините La Maja vestida и La Maja desnuda. Със сигурност сцените от любовния романс са най-позитивните и светлите в целия филм.

Тази светлина обаче изчезва напълно при вида на най-потресаващите картините, посветени на войната между Испания и Франция от началото на 19 век. Саура е избрал да направи пълна възстановка на картините на Гоя, той ги „съживява” в буквален смисъл с изпипан в детайл реквизит и статисти. Нищо от ужасите не е спестено. Трупове, разстрели, злоба, зловеща природа, страдания, безмълвен ужас. Докато гледах тези сцени, които ми се струваха безкрайни и в същото време неизбежни, не можех да не сбърча чело и дълго след филма да разсея следите от мрака, точно така както Гоя е измъчван от видения за войната. Нищо не може да му попречи да спре да рисува и да чува в глухите си уши тътена на оръдията, заповедите за разстрел, стенанията на жертвите. В своето въображение Гоя твори с пълна палитра от звукове, там недъгът му няма власт.

Важно е да уточня, че споменавам само част от темите в картините на Гоя, има цял цикъл, посветен на бикоборството, поръчки, които е изпълнявал в качеството си на придворен художник, цикълът Los caprichos. Филмът е загатнал всички тях, но аз съзнателно нямам претенции за изчерпателност.

Като ретроспекция на живота на Гоя през неговите собствени очи и уши филмът успява да разкаже много за артиста и човека. Той ви кара да наблюдавате старателно, да разбирате страданията на артиста за любов и война, защото и двете могат да преобърнат съществуването и да травмират до последния дъх, кара ви да развиете чувствителност към епохата на Гоя и интерес към дълбините на човешкия дух. А магията на филма е в това, че Саура е избрал да разкаже всичко това чрез една пълна с живот и звук картина, в която са събрани онези герои, духове, образи, вълнували Гоя. За финал Саура избира да затвори жизнения цикъл на артиста с неговото раждане...Най-добрият начин да научите много за Гоя!

Суета в една столична поликлиника

Този пост бях приготвила преди време, но тогава се въздържах, за да не звуча прекалено критикарски. Днес реших, че не искам да го изтривам, защото чрез всичко написано, независимо кога и защо  си създавам хроника на изживяното;))

Преди време ми се наложи да отида като пациент в една от столичните поликлиники и разбира се не можах да пропусна възможността да поразсъждавам за това как случващото се там всъщност е един малък макет на това, което сме ние и нашият живот в България.

Мислех си колко ли време трябва едно такова държавно учреждение да изглежда например като „Токуда” (там ми се стори, че съм се озовала във Франция и се успокоих, че вече и тук има такива места) и дали ако не съм тук, за да видя промяната ще имам средствата, за да се възползвам от услугите на частната клиника. От една страна стои проблемът с инфраструктурата – наистина има много какво да се желае, за да може поликлиниката да стане по-приветлива и организирана, от друга - човешкият ресурс. Наблюдавах както административния обслужващ персонал, така и лекарите. Представители и от двете групи имаха този маниер да минават и се оглеждат около себе си, все едно са на модния подиум, гледаха, очаквайки да бъдат гледани, държаха се твърде фамилиарно и показно помежду си, разказваха си неща и правеха коментари на висок глас. Това беше тяхната сцена и те искаха да привлекат внимание и да заслужат нашите аплодисменти. Звучи абсурдно, но това изпитах като наблюдател.

Имаше някакво „очарование” в цялата атмосфера, в това, че тези хора са все пак „близки” до теб, говорят твоя език, създават някаква неформална и едва ли не задушевна атмосфера, но същото това поведение може да бъде изключително дразнещо, защото в едно  поликлиника човек иска просто да бъде анонимен, да не става свидетел на проблемите на останалите докато чака на опашката за регистрация, иска организация и професионализъм, които да го карат да се отпусне и довери. Обзе ме онова особено чувство, което родната действителност поражда у нас, от една страна, успокояващо и уютно, защото всичко е малко, битово и по роднинскому тясно, но което същевременно те вбесява, обезсърчава,  и плаши, защото знаеш, че спокойствието може да е символ на зацикляне и да притъпява съпротивителните ти сили.

Мислех си и в малко по-друга насока. В поликлиниката видях много познати лица на хора, които съм срещала на спирките, в автобуса по пътя към вкъщи, хора от квартала, с които съм „израснала”. И ми беше любопитно да видя работните им места, да установя, че всъщност някои са лекари, да допълня пъзела на техния живот. Чудех се дали всъщност може по лицето на хората да кажеш какви са. Дали изражението на онзи мъж, който си припомних, че познавам може да се улови, че лекува хора, дали е добър в това, което прави, дали е добър с пациентите, дали това го удовлетворява. Попитах се дали на един френски лекар например му личи повече че е такъв, отколкото на българския му колега, дали имаме априори основание да се доверим повече на професионализма на първия, само защото работи на по-добро място, а преди това е бил е усърден студент, за който знаем, че не е преписвал, за да си вземе изпитите, че е добре платен и не се налага да му плащаме допълнително, за да ни лекува съвестно и т.н. Така казано, все едно не оставям шанс за друг оттовор, но за щастие нещата не са толкова прости и всичко не винаги е изписано на лицето. Трябва да се съди по действията.

И разбира се накрая свързах всичко това и се понесох във вечните лутания за това какво искам да видя тук в нашата страна и за това, което ще се промени в рамките на моя живот.....Мисля, че съм съгласна да остана тук, ако хората са тези, които ще се променят, ако осъзнаят, че да си лекар е повече от това да си наперена кукла с ярко червило  и  неуместно за мястото поведение (визирам провокативния вид на една лекарка, която видях същия този ден), а от дами с класа, които искат да лекуват и помагат, а външният им вид ти вдъхва респект, същото важи и за мъжете разбира се. Искам да не ми се налага всеки ден да мисля колко време още ще издържа тук и дали да чакам съвсем да се вбеся на всички, за да реша да емигрирам.. Искам да пътувам и живея на други места, но когато аз реша, а не защото тук съм отхвърлена и нямам шанс да оцелея. Искам кварталните поликлиники и всички, които ни обслужват да заслужават своите пациенти и клиенти.

Пролог 2 и Разказ 1

Между пролога и самия разказ изтекоха цели 3 седмици. Май това ще бъде втори пролог :))

Разказът наистина беше готов за публикуване и трябваше да ви го предложа с достатъчно аванс, за да престои, бъде осмислен, разбран или неразбран...Но като че ли се оказах неспособна дори да ви запратя разказа си и да изчезна за известно време Просто духът ми трябва да присъства в това, което правя, иначе сякаш върша нещата проформа.

И ето ме сега почти в ролята ми на читател, защото сама се изненадвах докато четях разказа си за пореден път. Обичам това усещане, да си забравил какво си създал и да го преоткриваш всеки път. Знаех разбира се какво се случва накрая, но ми беше забавно да прочета как се стига до там, какъв е бил езикът ми, когато съм го писала, защо това толкова ме е вълнувало. Припомних си всичко много добре, върнах се в горчилката, която ме вдъхнови за този разказ и осъзнах, че с него съм си помогнала и съм се освободила.

Тези, които ме познават ще разберат много добре, някои дори ще разберат за кого и какво говоря. За другите си мисля, че със сигурност са изживели или станали свидетели на нещо сходно...Оставям на вас да споделите за начина, по който този разказ  ви е докоснал.

Приятно четене!

......................................................................................................

За малкия живот на МиМ и как той изчезна безследно

Малдушан Мижитарски беше по-известен с прякора Китаеца. И ако името му Малдушан може да мине и за комбинация от славянски и латински корен, където Малдушан би се превърнал в носител не на малка, а лоша душа (мал от латински - лош), то очевидно фамилията Мижитарски всеки свободно би асоциирал с мижав, жмихарски и мижитурково белезникав, за което между впрочем можеше да му се търси единствено и само отговорност на него самия.

За съществуването на своето Чеховско име в унисон с донякъде вродена, но в по-голяма степен придобита природа, Малдушан Мижитарски не подозираше ни най-малко, защото не предполагаше, че има честта и то съвсем безвъзмездно при това, да се сдобие и с литературно прозвище.

В реалния живот той съществуваше като Китаеца или по-скоро просъществува, защото битието му бе прекъснато от странни обстоятелства, което е и поводът да ви разкажа тази история.

Когато се запознах с Малдушан Мижитарски, той вече беше едно от онези същества, които бяха успели да придадат на мижавата си природа успеха и лекотата на втора кожа. Притежаваше толкова естествен намусен и кисел вид, видоизменил цялото му същество, че се беше слял в пълна хармония с  вътрешното му аз. Представете си нещо като уникален ансамбъл, изплетен във вътрешната си част от скучна безцветна материя, а лицевата част от фино обработена естествена непромокаема кожа, тук-таме надиплена с бродерии от горчиви бръчици. Добре издокаран с тази си дреха, той не изпитваше нужда да я сменя, а в редките случаи, в които му се налагаше, сред околните наставаше смут, защото чисто и просто не го разпознаваха. Така му се наложи окончателно да изхвърли от гардероба си всичко свежо и усмихнато и да го запълни догоре единствено със сиви и студени анасамбли в стила на гореописания.

Целият проблем обаче произтичаше от факта, че за повечето хора истинската природа на Малдушан оставаше доста добре скрита, поне при първите няколко срещи с него. Да, зад киселата и намусена гримаса те не подозиража съществуването на нещо душедребно, а по-скоро на човек суров и резервиран, който оставаше в тях дълбокото убеждение, че там се криеше силата на типа г-н Строг, но Справедлив. МиМ осъзнаваше напълно силата на това свое измамливо излъчване и се осланяше на него в отношенията си с околните.

Особено добре се възползваше от него в общуването си с чужденци. За разлика от повечето си сънародници, които имаха навика да подхождат някак лежерно, снизходително и надменно към чуждестранните си партньори, Мижитарски разчиташе на обратното. Той ги посрещаше едва ли не с леко враждебен поглед, преминаваше веднага към основната тема без излишни грандомански встъпления, накратко, искаше и знаеше как да впечатли с лаконично, строго и сурово представяне. Ще ми се да кажа, че направо ги омайваше, но тази дума не би подходила на химичния процес, който протичаше в тези случаи, защото омайването е по-скоро любовен процес. То е търсене на красота, пък била тя и фалшива… Не, тук нямаше нищо красиво, ни най-малък стремеж към него…неговото си беше просто едно мижаво, сухо и умело подлъгване.

Мижитарски вярваше, че никой никога не би съзрял зад неприветливото му излъчване каквато и да било следа от мижитурска природа. Да лъже и примамва беше за него не само важна част от работата му. Това беше втората му кожа и той я понасяше с все по-голяма лекота. Да, защото всички знаем, че да си мижитурка е нещо, което и да си имал като заложба, си имал и избора на някакъв етап да избегнеш или да пребориш…Но в неговия случай тя се беше превърнала в голямо удобно одеяло, в което се загръщаше все по-плътно, за да се защити от евентуален повей на несигурност и заплаха.

А, защо ще кажете му трябваха тези предпазни мерки. Както и при много други хора, Малдушан с времето беше умозаключил, че така се напредва по-леко в живота. Издигнал се по-скоро благодарение на обстоятелствата, отколкото на някакви свои лични качества, той преминаваше между капките, като си приписваше заслуги там, където те очевидно не се дължаха на него, и сечеше глави, там където нямаше как иначе да се защити от критиките на висшестоящите. Подчинените му се превръщаха мигновено и лесно в изкупителна жертва за незнанието и нерешителността му.

Стратегията му се беше оказала непогрешима и той вървеше все напред по стълбицата на успеха, а мижитурската му природа под формата на одеяло продължаваше да се уплътнява и удебелява.

Ако все още се питате как е възможно вълшебното му одеяло да не го спаси от злополучното изчезване, за което иде реч, то трябва най-после да ви разкрия как Малдушан се сдоби с прякора си Китаеца...

Всичко започна от това, че една нощ Мижитарски сънува странен сън… Имаше странното усещане, че не той сънува съня, а е герой в нечий чужд сън…Предстоеше му важна среща с партньори китайци и изходът от нея беше от голямо значение за запазването на досегашната му позиция…. През цялото време той се кланяше почтително в съня си, дори чуваше собствения си глас и по-интересното беше, че всички разбираха неговия китайски…

На сутринта се събуди със силна серия кихавици, чрез които все едно се бореше да каже нещо, нещо на китайския, който беше тъй добре говорил насън. И след всяко кихане, като че ли очите му се присвиваха все повече. Какво пък, нима целият му вид не беше такъв един свит и пре-свит…Едва ли някой би се учудил на изражението му. Пък и да искаше някой от подчинените му да се подиграва, знаеше твърде добре какво го очаква. Нямаше място за притеснение.

Малдушан обаче имаше и нямаше едновременно основание да се тревожи. Неколцина служители забелязаха мигновено промяната. Струваше им се, че Мижитарски изглежда необичайно, очите му бяха присвити някак странно, повече от обикновено. Приличаше досущ на китаец. А когато го чуха да говори, едвам се сдържаха да не избухнат в луд кикот. Малдушан накъсваше думите, заекваше, напомняше много акцента на китайците, които идваха при тях на посещение, и на които в действителност предстоеше да идват отново. За тях беше очевидно, че Мижитарски се подготвя за важните преговори и понеже бяха от малцината, прозряли тясната му душа, намираха тази промяна по-скоро в реда на нещата. Така МиМ се сдоби с прозвището си Китаеца.

Останалите служители обаче продължаваха да се взират във важните си дела и се държаха, все едно не бяха забелязали нищо непривично в поведението на Мижитарски. Те не можеха да си позволят да покажат обидно или подигравателно отношение към „новия” Китаец, защото МиМ беше за тях като баща. Те му дължаха твърде много, за да го наскърбят. Пък и разчитаха на едно друго свое умение, което ги беше спасявало неведнъж в превратни ситуации.

Умееха невероятно добре да овладяват чужди езици. Отличаваше ги това обаче, че ги научаваха също толкова бързо колкото и ги забравяха, когато им се наложеше да сменят местоработата си. Дочули новия акцент на своя началник, трябваше да потърсят най-прекия път към сърцето му, а той неизменно минаваше през това да научат неговия китайски.

Досега в подобни ситуации се бяха справяли чудесно и нямаше причина да си мислят, че не би им провървяло и сега с овладяването на този екзотичен език. Щяха да го научат възможно най-бързо и когато им се наложеше тьй бързо да го забравят. Е, трябваше да прекарат следващите седмици във вечерни уроци, но пък знаеха, че едно такова обучение е сигурна инвестиция, ако искат да спечелят любовта на Китаеца или поне да опитат да пробият до душевното му одеяло.

Те нямаше как да видят колко дебело е то и какво се крие зад него. Никой не ги беше научил как да разпознават малките души на себеподобните си, или по-скоро бяха имали тази възможност, но този урок никак не им допадаше. Предпочитаха да виждат само маските на хората и да се съобразяват с изражението им, като научаваха или забравяха нови езици в последователността, която им се налагаше.

И скоро болшинството подчинени започнаха да подражават на китайския акцент, с който Мижитарски се беше събудил след онзи странен сън. Той се успокои, или по-скоро хареса за пореден път влиянието, което имаше над околните. Що се отнася до малцината, разсмели се на екзотичния му акцент, тях нямаше как да пощади. Малдушан скоропостижно се раздели с тях, защото те представляваха потенциална заплаха за добруването на неговия малък свят, където всички владееха чужди езици, днес китайски, утре, нещо друго, според съня, който сънува….

Но това не беше краят на чуждоезичните сънища за МиМ. Скоро Китаеца участва в друг необичаен сън. Този път освен усещането, че някой друг го сънува, имаше неприятното предчувствие, че е последният му сън. Какво пък? Нали казват, че хората, които не сънуват спят по-спокойно, успяват повече и живеят по-дълго, или поне така му се искаше.

…………………………………………………………………………………………………

Благ Свободомислов (другият литературен герой в нашата история с Чеховски образ и антипод на основния) беше от част от освободените от Китаеца служители. Чувстваше се наистина по-свободен сега, когато беше загърбил вселената на МиМ и колегите полиглоти, но от известно време сънуваше странни сънища, в които героят беше неизменно Китаеца.

Полагаше неимоверни усилия да изтрие образа му от съзнанието си…Една сутрин се събуди и почувства, че за първи път от дълго време се е наспал пълноценно и си беше отпочинал. Събуди се със серия от кихавици. Все едно се опитваше да се освободи от нещо или от някой. Кихаше накъсано, все едно говореше китайски. Последната напомняше особено името на Мижитарски, произнесено с китайски акцент… „Добре ли си?” попита жена му, обезпокоена от нескончаемата серия задушаващи го кихавици. „Да, отговори Благ. Някак по-леко ми стана, много по-леко.. Все едно съм се освободил от някакво чуждо тежко и зловонно одеяло.”

Когато после Благ Свободомислов разказваше историята на свои приятели, установиха, че моментът на неговото освобождение съвпада с безследното изчезване на Малдушан Мижитарски, известен още с прозвището Китаеца.