Разказ 4 - Животът е навсякъде живот

И хората, които живеят така далече от вас, живеят не по-малко силно от вас

Преди месец пътувахме с И. до селото на неговото детство. Вечер той пали огън и седим, когато той има желание да говори, а аз мога да го слушам дълго за това как са прекарвали дните си през училищните ваканции, как са гледали на света около тях, какво ги е карало да мечтаят, да се страхуват. Говорим обширно за баби и дядовци, роднини, които вече ги няма, как са ни повлияли, как сме ги възприемали тогава и в каква светлина ги виждаме днес. А когато прекалено много ни натежи бремето на миналото, леко объркани и замаяни спираме.

И двамата сме обзети винаги, или поне повече от обикновено, от мисли за това колко е различен светът на място, където няма хора, а  много пустеещи къщи. Колко бързо може да бъде забравен стресът на София, тълпата, суетата! Казваш си, че преди време тук е било много различно, преди хората от селото да се преместят в градовете.

Опитваш се да си представиш съвсем първите жители на селото, за избора им на точно тази земя, на определено отстояние от реката, от гората, от мястото на съседа. Питаш се един ден, когато и нас няма да ни има, дали ще има хора, били те свързани с нас роднински или не, които ще искат да идват, да въвеждат ред в забравената  земя, да се борят с избуялата растителност. Природата си взема своето, с или без наше съгласие. Винаги ми е било интересно как, дали и след колко време ще се случи това. Все такива мисли. Всички ги мислим, когато посещаваме разни позагубени места...Неизбежни.

На следващия ден решихме да се разходим до другия край на селото. Минавахме през къщи и места, които оживяваха в спомените на И. Виждаше децата от игрите, бабите, които ги викаха с тревожен глас, местата, до които са се предизвиквали да се надбягват, границата, която не са смеели да прекосят, мястото на първата цигара, случки и вицове, с които са възмъжавали...

Така докато вървяхаме стигнахме до една гледка, която още ясно изниква в спомените ми. Пред вече почти събаряща се къща, стои много възрастна жена. Бабата е с много ясен поглед, седи на пейка пред къщата и си почива. Суха, слаба, сигурно се е трудила цял живот на това място, гледала е животни, сеяла е картофи, жънала е... Гледаше пред себе си, любопитна към нашето присъствие, примирена със съдбата си, съм самотата си, с уязвимостта на годините си. Срещу нея се простираше дворът на съседната къща. Двор, западнал, целият в кал, върнахме се в началото на 20 век. Представихме си, че двете къщи принадлежат на едно семейство, че жената стои пред прага на своя дом, а в отсрещния синът й отглежда животни, които служат за прехраната им. Така и не видяхме „сина”. Остана само въображемият му образ.

Поздравихме бабата. Тя се усмихна дружелюбно, а как иначе в този запустял край. С много ведър и ясен глас се оплака от жегата...Съгласихме се, все така усмихнати.

И отдалечавайки се останахме с мисълта, че животът на тази жена струва не по-малко от нашия и със сигурност за нея има толкова смисъл колкото и нашият собствен. Вселената не ни дели на млади и стари, на живеещи в града или в затънтена местност, на странствали по света или на такива, които не са се отделяли от къщата, в която са израснали.

Въпреки годините си, разсъдъкът, погледът бяха там. Кой знае, може да живее още дълго. Още цели 20 години, за които ще израсне цяло друго поколение в града. Може да живее въпреки молитвите си господ вече да я прибере, както се молеше прабаба ми, когато вече реши, че не иска и няма нужда от повече. А може да се молеше да има още време да изкара още една зима и да посрещне пролетта, а през лятото да излезе на пейката в очакване нещо да се случи, някой да мине, да я поздрави и да създаде събитие в деня, който така прилича на предишния.

За нея животът винаги е бил там, около къщата, в която е израснала или е последвала мъжа си. И той ще продължи там, докато ние ползваме интернет, за който тя не подозира, защото не изпитва потребност да общува с целия свят, защото нейният е достатъчен с грижите си, със селския труд, близостта на гората, защото за нея светът следва само траекторията на колелото, което не се отклонява от пътя си, което само се изкачва и слиза...И може дори да издъхне един ден без да има кой да я придружи в самотното село, само с гласа на стар работещ телевизор, или с очите на кравата, очакваща някой да я нахрани, защото в смъртта на такова място няма тъга, тя пристига и не взема нищо, не отнема, а само отвежда на друго място, където годините не тежат. В „очите” на вселената тези неща нямат значение.

Разказ 2

Отново съм тук, за да ви представя втория си разказ и постепенно да се върна в релсите на писането, НАИСТИНА ;) Този разказ е нещо като продължение на първия, без търсен ефект, но само идва да покаже, че обстоятелствата, които са го породили са катализатор на емоции, които не търпят отлагане и рано или късно излизат на бял свят. Разказ, отново създаден в "работна" атмосфера, тласнал ме да търся неизменно истинската си природа и усещането за свобода.

Вижте сами ;))

Чуждата маска на свободата

Навън беше горещо по специфичния за лятото начин. Над градския пейзаж тегнеше бяла пелена, която подобно на мъгла намаляваше прозрачността и яснотата на въздуха и скъсяваше хоризонта. Даваше усещането, че нещо горещо те обгръща и не можеш да го разсееш с ръце. А и скоро всичко щеше да затрепти в маранята и да се превърне в бездиханна атмосфера, в която да изгориш като нажежена жичка или да заспиш, за да спреш да усещаш.

Така действаше гледката от балкона на сградата, където Чуждия обичаше да се спира, за да съзерцава градския летен пейзаж. Искаше му се да потъне в него, за да се отърси от хората и нещата, които го обграждаха.

Сградата имаше непоносимо студена и отчуждаваща фасада. Всичко в нея беше чуждо на Чуждия. Погледната отвътре обаче имаше своите очарования. Едно от тях й се криеше във вътрешното й стълбище, което малцина използваха, тъй като вместо да търсят с поглед хоризонта, предпочитаха да се оглеждат насаме в асансьорното огледало.

Чуждият обичаше да изчезва по стълбището и да се спира на всяка възможна площадка, като се опитваше да погълне гледката пред него, да я разбере и разнищи, или просто да потъне в нея.  Оставаше безмълвен, а после ожадняваше от нея и невъзможността да остане там до утоляване на жаждата го натъжаваше.

Вторият оазис място бяха двата балкона, които ограждаха кабинета с „работното му място”. За някои със сигурност Студената беше работно място, може би дори място за живеене и начин на мислене. Но за Чуждия тя не беше нищо повече от няколко квадратни метра, в които временно му бяха отредили да съществува.

От архитектурна гледна точка въпросният кабинет представляваше нещо като полуостров, като нос, който сякаш беше тръгнал напред в желанието си да се отдели от ядрото на сградата, опасан от два големи балкона с неописуема гледка към северната и южната част на центъра –притегателният център на града, в който Чуждият изпитваше най-голям уют и неизменно успокояваше сетивата му.

Полуостровът беше митичен и нереален – Чуждият стоеше и не откъсваше очи. Успокояваше го да съзерцава зеленината на парковете и алеите, покривите и балконите на близките сгради. Откриваше изненадан добре познати монументи, които виждаше в нова перспектива. Погледът му шареше в детайлите на близкото и се губеше в далечината, там някъде, в търсене на илюзорното море, което никъде го нямаше.

 „Работното място” беше малкото му лично пространство, в което обичаше да се спотайва, все едно се озоваваше в средата на горящ обръч, като в някой цирков номер. Огнената стена бранеше Чуждия от чуждите погледи. Състоянието на Незабелязан му допадаше най-много, не защото беше такъв по природа, а понеже обитателите на сградата го принуждаваха да търси убежище от тях самите.

Съвсем не минаваше за особняк, но с нищо не показваше желание да комуникира с мнозинството и да загуби блясъка си в общата сплав.  Ако се оставеше да се претопи, щеше да затрепти с друга енергия, чужда на сетивата му. Накрая щеше да предпочете асансьора със самотното огледалото, което да му изпраща леден и безкръвен образ.

Един ден, докато търсеше безуспешно комфорта в работния периметър, се запита по-тревожно от обикновено „Защо изобщо играя тази роля? Усещам, че моето аз ме е напуснало. Сгушил съм се като уплашено животно. Единственото очарование на Студената е в гледките, но то далеч не ме утешава.”

Този монолог продължаваше да го терзае с всеки изминал ден: „Изчезвам. Губя се. Няма ме. Някой друг е заел мястото ми. Някой друг ме живее мен. Всеки ден, прекарал в моята кожа той ограбва моето време, моето щастие, моето аз. Изземва ме. Изтрива ме безследно. Има ли ме още???”

Мисълта всеки ден да застава чинно на поста си, да сяда на онзи стол, от който непрекъснато се изплъзваше, за да се скрие от чуждите погледи, ставаше непоносима. Докато пътуваше към Студената се усещаше свободен, движенията му бяха плавни и надъхани. В кръвта му проблясваха искри надежда, радваше се на живота и тази радост изпълваше всичките му сетива. Колкото повече наближаваше Студената, тези искрици започваха да трептят с по-малка амплитуда, крайниците му изстиваха бавно и той събираше всички запаси позитивна енергия, за да съхрани първата си кожа. Веднъж прекрачил прага, загубваше естествения си плам, пускаше изкуствената усмивка в действие и се вледеняваше напълно.

Без да си дава сметка беше отново прибягнал до маската. Беше я захвърлил преди време в един куфар у дома с мисълта, че няма да му се наложи скоро да я носи. Маската беше спасение и терзание едновременно. Спасение, тъй като защитаваше истинската му природа от очите на чуждите, но и терзание, тъй като пречеше на първата да диша и се развива.  Често двете му лица се сливаха толкова плътно, че не успяваше да разбере къде започва едното и свършва другото. И се учудваше неведнъж колко приспособима е човешката природа, която те кара да бъдеш така Чужд на себе си в собствената си кожа. Не подозираше как успяваше да изглежда толкова толерантен и словоохотлив с хора, на които при други обстоятелства би се присмял в лицето и заплюл. Наистина ли и неговото лицемерие стигаше до там, че мереше лицата на хората с различен аршин в зависимост от това дали се намираше на територията на Студената или извън нея. Къде беше истинското му лице?

Не можа да си отговори на последния въпрос. Неговото Аз отслабваше. Маската го изсмукваше и му прилягаше все по-плътно, като почти и не му оставяше протранство да диша. Сутрин усещаше един постоянен хлад. Беше забравил да бъде топъл, да потреперва от смяната на емоции. Сега те бяха все  умерени и дъждовни като вечна есен, но без топлината на златистия листопад и меката шума в краката.

Месеците минаваха. Сезоните не се сменяха. Есента беше нахлула навсякъде.

Веднъж в асансьора се озова до един от чуждите и за  пореден път лицето му се разтегли в блудкав смях, за да придружи бевкусно пуснатата шега. Веднага след като остана сам потърси погледа на огледалото. Малкото пъти, в които му се случваше се забавляваше, като издърпваше маската нагоре, за да припомни истинския си лик и да се наслади на контраста, неподозиран от останалите.

И този път се опита да отдели слоя от лицето си, но не успя. Маската продължаваше да го гледа отсреща с онзи фалшив смях и бръчици  около устата, както когато се смеем насила. Опита отново и отново, но напразно. Маската не само стоеше неподвижно, но като че ли се кикотеше подигравателно и упорито не слизаше. Чуждият изстина. Един от старите му страхове изплува. Този, че един ден няма да може да се раздели с маската. От  безсилие, че не може да стопли Студената.

Прилоша му и побърза да избяга от асансъора на своето нещастие. Затича се по стълбището, което досега никога не го беше лъгало. Искаше да се огледа в прозореца. Ако и прозорецът сега му върне образа на безкръвната маска, това ще означава края му.

Застана на една свободна площадка и впери поглед през стъклото – този път не виждаше пейзажа, а само търсеше да направи контакт с огледалния си образ.  И тогава се видя. Да, това беше неговото лице, лице без маска, свободно, трептящо от живот, по което преминаваха всички възможни сенки на човешките чувства. Беше се освободил от задушаващата маска и заживял нов живот, но там навън, зад стъкления свят на Студената. Значи имаше надежда.

Но кой беше тогава този в Студената?

Лицето, което видя в асансьора принадлежеше на безсилния, избрал да вирее в Студената. А лицето навън беше неговото, не на Чуждия, а на Близкия на себе си човек. Онзи, който оставаше топъл и истински по всяко време, независимо от близостта на Судената.

Близкият продължаваше да му се усмихва отвън.

Проблеми в работата или проблем в главата

Какво да работя, така че да произвеждам нещо, с което да съм полезна на себе си и околните. Защо е толкова трудно човек да работи работата, която му харесва. Неслучайно се сещам в такива моменти за всички хора, за които съм чела и слушала, една голяма част от тях артисти, които заявяват абсолютно всеки път, ама наистина всеки път, че имат изключителния шанс да работят това, което обичат. И днес, когато за пореден път се чувствам хваната, притисната, вкарана насила, е, почти, в този капан, който първоначално е бил плод на моя избор, осъзнавам силата на това изказване, защото днес познавам не един или двама, които страдат от работата, с която в един момент се оказват в една килия, наказани с дългогодишно, едва ли не доживотно съжителство.

Сигурно и на вас ви се е случвало да работите нещо особено в летния сезон, но не само, когато обемът на работата, за която сте наети да е толково незначително малък, че да не знаете как да запълвате осем-часовия работен ден. А може и без връзка със сезона да започнете работа, за която никой в компанията, освен самият управител, не знае, че започвате и след като така да се каже са ви натресли на останалата част от екипа, се чувствате като в небрано лозе и не знаете какво точно ще правите и си търсите отчаяно занимание.

А има случаи, в които процесът на подбор е траял толкова дълго, че се оказва, че в момента, в който започвате, всички са загубили представа за какво сте там и пак не знаят каква работа да ви прехвърлят. Представете си и и ситуация, в която чакате още компютър на работното си място. Не искам да ви обяснявам как се чудите с какво да запълвате деня си, особено когато сте в отворено пространство, в което всеки вижда какво се случва и не можете дори да се скриете услужливо зад екрана, където да влизате в най-неподходящи сайтове. Неподходящи, защото започвате отново да прибягвате до услугите на сайтовете с оферти за работа при положение, че едва сте се озовали на уж новото желано място.

Дори когато обаче са на налице всички оръдия на труда, се оказва, че за много български работодатели, но сега разбирам, че не само, е едва ли не непосилна задача да осигурят на служителите си запълнен работен ден, за който в крайна сметка им плащат. Непосилно се оказва да координираш предварително работата на своите служители, така че да могат от първия ви работен ден да са съставили план за това какво ще прави, кой ще го обучава ако такава нужда има, кой ще му помага, кой ще му прехвърля работа, на кого ще е пряко подчинен и т.н., все неща, които изглеждат съвсем нормални. Не мога да си обясня каква "непосилна" подготовка може да изисква това, така че крайният резултат за мен като служител да е толкова различен от първоначалните ми представи за конкретната позиция, и то не чисто субективни представи, а изградени изключително и само на база това как ми е била представена позицията от самия работодател, обгърната и завита изцяло в негови думи.

Как така се получава, че там за където сте чакали 2 месеца, за да ви отправят конкретна оферта, всъщност вие едва ли не сте излишното звено и никой не се грижи за това да ви осигури работа. Напротив, държат ви до такава степен в информационно затъмнение, че накрая ви губят напълно за каузата си, защото вие вече дори нямате мотивация да работите и дори да искате да разберете защо се е стигнало дотук. Работодателят губи окончателно авторитета си във вашите очи и ще му трябва много, да не кажа, че ще му е невъзможно да го възстанови и да ви спечели на своя страна. Вие ще се превърнете в поредния служител, нает с неясна цел, неефективен, но за когото колкото и странно да звучи има предвиден бюджет, у когото ще се създадат вредни работни навици, защото липсата на работа ще ви направи апатичен, пасивен и вял мърморко, вреден за самия вас и ненужен на този, който ви плаща.

Тогава изводът е един: или да избягате от работодателя си за Н-ти път или да избягате от себе си, като си кажете, че за това може би сте си винови само вие, че работата ви е наред, но в страха си да не се провалите отново, май пак сте го направили. Почти като в „Oops, I di dit again”.

Рецепта за из-пълнени желания

Тази тема отново ме връхлетя след като прекарах неделната вечер в задушевен разговор с приятелка за това какви действия да предприемаме, така че нещата да се случват според нашите желания. Тема, позната на всички ни, а на мен особено близка в последните месеци до степен че ми се е превърнала  в перманентно състояние на духа и тялото и кара всички околни да ми отправят пожелания, свързани със: запълването на тази празнина, която ме е обзела, изпълнила и която накрая просто започва да тежи заради растящия си обем и незнанието ми как да я редуцирам или запълня с нещо по-леко, защо не и с баварски крем. (Не подозирах, че докато пиша може да излязат наяве толкова съставки, които са по-скоро типични за приготвянето на нещо вкусно, а не за разсъждения над житейски въпроси, но явно самото заглавие, което се появи уж само на шега започна да влече след себе си кулинарни находки:)).

И така, за да спра да говоря иносказателно за нещо толкова прозаично, искам само да кажа, че в себе си нося една огромна кухина, свързана с това че се чувствам непълноценна в професионално отношение. Не намирам работата, която ме мотивира, развива и кара да съм полезна на себе си и околните. Обобщавам, защото не самата работа е темата в случая. Тя е пример за това какво на мен ми липсва и как се опитвам да се справя с това състояние на безтегловност, но и на парадоксална тежест. Тоест явно тежа само на себе си, но не и на мястото си ;))

И ето аз търся работа, някой нещо друго, и всеки докато търси и се стреми да преодолее липсата, се опитва да разбере какво не е наред в самия него, какво не прави както трябва и как да действа, за да промени нещата в своя полза.

Та, разговорът тръгна за това каква е рецептата или ако щете съветът, който човек би дал в такива случаи и се оказа, че май съм се изчерпала откъм идеи. Аз, която, не мога да си представя да мълча и да не се опитвам да съветвам, но не за да се чувствам значима, а защото търся да помогна чрез опита си, вярвайки че той е приложим в някаква степен и за останалите. Но след като аз самата се оказвам един недобър пример за това как да постигна своите желания, се разколебах вече в даването на препоръки.

Да, бива ме все още в общите приказки за това как човек трябва да бъде търпелив, защото всяко нещо с времето си, че ако нещо не си случва, то е защото не сме готови за него или наистина не го искаме достатъчно, че трябва да пожелаем нещо с цялото си същество, и чрез духа и действията си да вървим в желаната посока. Все неща, в които наистина вярвам, защото са свързани с пренасочването на енергията ни. Разбирам също и принципа на визуализацията, според който до такава степен даваш реални измерения на желанието си наум, че накрая се радваш на конкретни резултати.

Ала все пак нещата просто не се случват, тоест по-скоро не се случват във времевите рамки, които сме поставили за тяхната реализация. И когато излизат от зададения план това е способно да ни съкруши, защото не само променя нашия средносрочен хоризонт и обрича и останалите ни намерения на провал, но и защото превръща нашето настояще в кълбо от нерви и всъщност сме на косъм от омагьосания кръг на негативните преживявания.

В такива ситуации даваме съвет, който според любимата ми приказка гласи, че ако планината не идва при Мохамед, то Мохамед трябва да отиде при планината. Чувала съм хора, които цитират приказката в обратен ред, мислейки, че ако нещата не се случват, то е нужно да стане чудо и планината ще дойде при Мохамед. Но всъщност хубавото в тази мъдрост е че нещата зависят от човека и неговата воля и той е този, който определя дали ще се остави в ръцете на съдбата си или сам ще я вземе в ръце.

Да, и аз самата знам от опит, че тази мъдрост помага. Понякога осъзнаваш, че просто трябва да пренасочиш мисленето си и да се приспособиш към ситуацията и да не се инатиш, а да потърсиш друго решение, дори да противоречи на моментните ти разбирания. Да, но с цената на какво се стига до тук? И как разбираш дали настина си стигнал до дъното и е дошъл моментът на промяна? Има ли праг за това колко дискомфорт да понесеш, колко неуспешни опита да направиш, колко нерви да скъсаш?

Казват, че промяната винаги идвала и те удряла в най-неочаквания момент. Добре, ама ако пък съвсем нищо не правиш и си седиш вкъщи и с никого не се срещаш, тази промяна пак ли ще ти се случи!? То, каквото е речено да става, ще става, твърдят старите хора. Човек сам си кове нещата, не вярвам в обратното, обаче без да съм фаталист знам, че има някаква част, която не контролираме, или поне не изцяло и за нея говоря.

Човекът оптимист принципно знае, че все пак нещата ще се оправят, но не знае кога и как и дотогава все пак живее със съмнение. Ами, ако все пак НЕ? Ако просто животът те подлага на изпитание и накрая всъщност не получаваш това, което търсиш, а само междувременно си се научил на повече мъдрост и неуязвимост към провалите. Ама на кой му се живее само с тази утеха и му се плаща такава цена? Защото ти я плащаш в настоящето, а то е реалното и неговият вкус е важният.

И така, въпроси с някакви частични отговори мога да измислям докрай, докато на мен и на вас ви втръсне и накрая разбера, че това не води до никъде, а само боли глава и накрая просто ви напушва смях, защото то само така с подобни разсъждения не се живее.

Тогава, какъв извод да направя? Ще ми се да ви убедя всички и себе си, че ще намерим това, което търсим, защото това е въпрос на вяра. Вярата в това, че сме направени и се стремим към неща, които всъщност вече сме постигнали, защото в себе си знаем кое ни прави щастливи, но ни трябва време и малко изпитания докато ги намерим. То е като да си осъзнал, че искаш да се занимаваш с рисуване, но не знаеш къде е твоят учител и твоето ателие. И важното е че докато ги търсиш срещаш други хора, други учители, други ученици като теб и други ателиета или места за мечтаене. Нещата са просто в самите нас, и всъщност май, за да ги намерим във външния свят, трябва да ги открием първо в себе си. Е, това на първо време няма да ми носи пари (казвам го в моя случай, защото все пак трябва да се храня и живея, докато търся работата мечта). Но пък знае ли човек?! Може пък и парите да са в мен :)) Нали самата аз съм едно малко съкровище, хихихи

И ето за накрая едно кулинарно възклицание, за да си кореспондира добре със заглавието:))

Ако можеше само желанията да се изпълняват както се приготвят пълнени чушки!!!

Всъщност удоволствието трябва да идва от самото приготвяне. (Това го знам от приятелка кулинарка :))

http://www.youtube.com/watch?v=t7ONNVpinjQ

Това е предложение за малко музика за щастието, типично по френски разбрано.