Празници са...все още:))

Вкъщи още празнуваме. Не можем да си представим, че празниците траят само между Коледа и посрещането на Новата година и януари сме го обявили официално за празничен. Празникът се задава още на 1-ви декември, когато ни се струва най-подходящият момент за първия сняг, за да ни завладее истинският  коледен заряд. Декември тече бързо и бавно едновременно. Знаем, че остават още дни докато се настроим за коледната украса у дома, за избиране на подаръци, за започването на голямото разчистване на ума със захвърлянето на неприятните преживявания в неоткриеваеми кътчета, и докато успеем да се настроим, 24-ти чука на вратата. Бъдни вечер прекарвам в някакво сънно състояние, в което никога не ми се вярва дали наистина това е поредният 24-ти или просто нищо незначеща дата без очаквания. Усещането се повтаря на 31-ви: "Това ли е този миг? Тази нощ ли ще прекрачим в новия свят?" и изпадам в необуздано вълнение, което тази година се изрази в продължителни крясъци и скачане на домашния балкон. Знаех, че съседите ще разберат, само този ден :))

На 1-ви и 2-ри януари още не знам къде се намирам и се чудя дали да се радвам, че всичко започва отново, но никога като преди, или да съм леко тъжна пред неизвестността. Много усещания, които съм убедена са ви познати, и които винаги отминават заедно с тези първи януарски дни.

Но януари е все пак за добро или лошо дълъг. Дълъг прекалено за онези, които потръпват при мисълта за връщането на работното място, а още ликуват, но и снизходително дълъг за плавен преход към новата година, към която ще трябва да се настроим, все едно само нея сме имали и ще имаме. Ще трябва пак да свикнем да я изписваме, произнасяме и осмисляме приноса й в нашия малък живот ден след ден.

Затова решихме, както всъщност и изминалите няколко години, че празникът у дома продължава и заедно с това нашите коледни трапези, коледни украси, тук-таме коледни семейни филми, свободата да се радваме и прощаваме за времето на пренастройка, и най-вече да засилим надеждата, че наистина това ново ще е по-добро за нас, че ще се променяме, за да не го изпуснем, за да го разпознаем ако ни доближи, да го задържим и предадем и на останалите.

Някак си не можех да продължа със следващите публикации без това въведение, защото още не желая да се разделям рязко с празничната атмосфера, която нося и искам да си подарявам преди да ни връхлети навикът от последващите дни. Нека отдадем дължимото на януари, нашата връзка с миналото, преди здраво да встъпим  и се отдадем на новото. И така, празници са, затова направете онова, за което не сте имали време през изминалите дни, за себе си, за другите, направете своя най-голям подарък и продължете с вдигнат взор и усмивка. Празниците в нас и около нас ще ни въвлекат в други празници.

Първи път и последни мисли за годината

"Бързам, нямам време" както се пееше в една песен не може да бъде никакво оправдание да не напиша нещо следколедно и предновогодишно. И ето че през последните дни се насъбраха идеи и накрая се оформиха в нещо като равносметка, която обикновено си правим в този период на годината и при наближаването на рождените дни.

Миналата седмица беше седмицата на нещата, които правех за първи път и ме изпълниха с огромно удовлетворение, надежда и смисъл за бъдещето. Накараха ме да се почувствам едновременно като зрял човек и  малко дете.

Може би ще изненадам онези, които вършат от години нещата, които са за мен първооткривателство, но съм убедена, че всяко нещо идва с времето си и наистина е въпрос на дни и дори часове дали ще се решим на въпросното действие.

Така например за първи път купувам истинска елха за моя дом. Не си мислете, че досега никога не съм се занимавала с коледни украси. Напротив, аз  украсявах елхата  докато живеех при родителите ми, после преминах към изкуствените елхи, когато заживях сама, а също и като се преместих да живея с Любимия. Но ето че  тази година реших да скъсам с изкуствените елхи след като една приятелка написа убедително обяснение защо едното е пъти по-екологично от другото. Пък и самата идея да купуваш всяка година елха е много по-вълнуваща от това винаги да ползваш една и съща...Все едно да подаряваш едни и същи подаръци. Изобщо не върви! Не можах да устоя, още наум си бях избрала да бъде малка и чаровна, и я открих с трепет в душата. Разбирате ли, ставаше въпрос за това сама да  си я  избера, купя и занеса собственоръчно до домашното огнище за изненада и нажежаване на коледното настроение. Прибрах се озарена, държейки в едната ръка торба с подаръци, а в другата новата дребосъчка, на която прошепнах по пътя, че вече много я обичам....Няма по-хубава от нея и ми се ще да я нацелувам по всяка игличка, толкова е жива и вълшебна...Това е израз на любовта ми към вечното и зеленото!!!

На следващия ден аз, която винаги съм отказвала да прекарвам време в кухнята и живеех в страх, че няма да я заобичам никога, се вдъхнових за приготвяне на коледни сладки...Особено ме поблазни идеята да ги превърна в подарък, удоволствието да подаря нещо, което е излязло изпод ръцете ми. Държах Любимия до късно буден, само и само да усети с мен аромата на прясно изпечени сладки, от които се носи дъх на канела, карамфил, и на вкус меки и сочни като мед. Уводолствието беше неописуемо! Недочакала утрото продължих да се изявявам като коледен сладкар, но предприех и други кулинарни преживявания. Вечерта си подарих ароматно греяно вино без да предполагам, че толкова ще се доближи до вкуса на чудното вино, което пиех преди години в Елзас. Оказах се много добра в тези си изяви и по-странното е че това  не ме изненадваше. Най-вече защото вярвах, че всяко нещо, направено с любов и любознание ще бъде доведено непременно до успешен край.

Прекарах и една вълшебна вечер в правенето на коледни картички в забавна женска компания. Тогава усетих какво е да забравиш всичко и да мислиш само за това, което вършат ръцете. Изглеждахме точно като децата, които, изплезили език съсредоточено работят над нещо. Чувството за смисленост и удовлетворение се разливаха  в сладостна тръпка из цялото тяло.

И така, през дните, прекарани в празнична еуфория си мислех за изминалата година и за това, че понякога за много кратко време може да се осмисли много дълъг период от време, загубен в гняв и отчаяние. Осъзнах с какво бих могла да се занимавам в следващите месеци и години, за да запълня екзистенциалните празнини. Открих как можем да се преоткрием и съживим ежедневието си.
2010 беше годината на рухване на илюзиите, изградени от мен и за мен самата, оказали се сериозна спънка за много мои начинания. Открих куп неща, с които не искам да се занимавам, но и какво мога да правя добре и кое заслужава вниманието ми. Преоткрих освобождаващата сила на думите, потребност, която нося от дълго в себе си и която бях захвърлила незаслужено и нацупено в миналото. Разбрах, че мога да бъда и друга, по-оптимистична, по-истинска пред самата мен, че трябва да се браня по-силно от грубостта и празнотата на останалите, за да не ме заразят и отровят. Продължих да намирам щастието в малките неща, които правя, наблюдавам и получавам. Преоткрих и изградих нови приятелства, които няма как да са случайни, защото изпълниха със смисъл времето, което иначе прекарвах объркана и обидена от разнообразни разочарования.

Всъщност подобно на много други хора направих равносметка на изминалото време.

Сега ще встъпим в годината на уравновесения, спокоен и духовен заек според китайския календар и се надявам, че ще бъда по-добра, мъдра и изненадваща. Весело посрещане на новата година и много, много здраве, вяра в доброто и промените, и смелост за нови начинания!!!!

Вечното изкуство

Съвсем случайно миналата седмица попаднах на филма "Вечната Калас". Има филми за известни личности, които избягвам съзнателно, особено когато намирам за тъжна историята на живота им, знам, че те вече не са сред нас и всичко е необратимо, и сякаш не искам да изживявам нечие мрачно минало отново, защото после няма да се изтръгне от съзнанието ми и ще ме боли за героите. Дори да знам, че филмът често съдържа много авторски измислици, лесно се поддавам на внушението му и дълго ме терзае мисълта, че са отразили изключително достоверно живота на Героя.

Онова, което ме задържа онзи ден през екрана, при все че наближаваше краят на филма, беше участието на Фани Ардан и Джереми Айрънс, едни от колосите на европейското и световно кино. По-смело мога да твърдя за последния, когото съм гледала в незапомнени брой филми. Фани Ардан свързвам с период от ранните юношески години, когато за мен беше божествено красивата и недостъпна жена богиня и без спомен за конкретен филм, я пазя неизлечимо в ума си с това звучно и толкова по френски драматично име. Последният е може би "8 жени" на Франсоа Озон, мюзикъл, събрал фаталните жени на френското кино. Препоръчвам горещо. Невероятна наслада за сетивата, много красив и чувствен, разкошен и пъстър.

Трябва да видите Ардан и Айрънс и във филма за Калас, за да усетите, че киното е нещо много повече от изкуство, то е като втора и дори единствена кожа за тези актьори, сякаш играят самите себе си и за момент не си помисляме че могат да имат различен живот извън сцената.

Фани Ардан се беше сляла напълно с образа на Калас, въплъщавайки в едно невероятното присъствие на Артиста. Потрепването на всяка една част от лицето й  - сбръчкване на вежди, разтреперана устна и ноздри от вълнение, онази особена светлина в очите, докато премигват неуверено или се разголват напълно - камерата следеше отблизо в продължение на минути изражението й, създаваха траен образ на вечната Дива. Същото важеше и за изражението на героя на Джереми Айрънс, съпричастен до болка на нейните чувства. Нямаше грим, който да прикрива и най-малкия трепет, пора по лицето, която да не разкрива емоция и да не е в едно цяло с това, което е човекът, когато размишлява в дълбочина за същестуваването си, за смисъла, на онова, което ще остави след себе си, човекът в цялата голота на душата си.

Насладата беше върховна, от тази силна, но леко болезнена наслада, каквато носят красивите и тъжни филм, съдържащи истината за нас хората и за вечното изкуство.

В епилога се казваше, че Мария Калас е починала на 16 септември 1977, деня след моето раждане. Сега няма как да забравя за това. Досега помнех рождените дати, другите не колекционирах в паметта си. Обзе ме странно чувство. Нямало е как да знам, че на тази дата си е отишла жена, оставила името си в световната история завинаги, че 33 години по-късно ще пиша за нея, развълнувана от филм, в който дори не съм гледала истинската Калас, а друг Артист, който я претворява и също толкова силно ме разчувства. Как хората се разминават в годините, но могат да развият много силна връзка помежду си благодарение на изкуството, да изградят усещане за преходното, но и за вечното, красивото, за ролите, които са взаимно заменяеми благодарение на емоциите и преживяното.

Киното и музиката са едни от тях.

Ето и ненадминатата ария "Casta diva" в изпълнение на вечната Калас. Може да ви разтопи и предизвика сътресение. Кара те да плачеш от красота, истински пречистваща.

http://www.youtube.com/watch?v=TYl8GRJGnBY&feature=list_related&playnext=1&list=MLGxdCwVVULXfmRO-GMZpz2if9vgOZMhvG