Суета в една столична поликлиника

Този пост бях приготвила преди време, но тогава се въздържах, за да не звуча прекалено критикарски. Днес реших, че не искам да го изтривам, защото чрез всичко написано, независимо кога и защо  си създавам хроника на изживяното;))

Преди време ми се наложи да отида като пациент в една от столичните поликлиники и разбира се не можах да пропусна възможността да поразсъждавам за това как случващото се там всъщност е един малък макет на това, което сме ние и нашият живот в България.

Мислех си колко ли време трябва едно такова държавно учреждение да изглежда например като „Токуда” (там ми се стори, че съм се озовала във Франция и се успокоих, че вече и тук има такива места) и дали ако не съм тук, за да видя промяната ще имам средствата, за да се възползвам от услугите на частната клиника. От една страна стои проблемът с инфраструктурата – наистина има много какво да се желае, за да може поликлиниката да стане по-приветлива и организирана, от друга - човешкият ресурс. Наблюдавах както административния обслужващ персонал, така и лекарите. Представители и от двете групи имаха този маниер да минават и се оглеждат около себе си, все едно са на модния подиум, гледаха, очаквайки да бъдат гледани, държаха се твърде фамилиарно и показно помежду си, разказваха си неща и правеха коментари на висок глас. Това беше тяхната сцена и те искаха да привлекат внимание и да заслужат нашите аплодисменти. Звучи абсурдно, но това изпитах като наблюдател.

Имаше някакво „очарование” в цялата атмосфера, в това, че тези хора са все пак „близки” до теб, говорят твоя език, създават някаква неформална и едва ли не задушевна атмосфера, но същото това поведение може да бъде изключително дразнещо, защото в едно  поликлиника човек иска просто да бъде анонимен, да не става свидетел на проблемите на останалите докато чака на опашката за регистрация, иска организация и професионализъм, които да го карат да се отпусне и довери. Обзе ме онова особено чувство, което родната действителност поражда у нас, от една страна, успокояващо и уютно, защото всичко е малко, битово и по роднинскому тясно, но което същевременно те вбесява, обезсърчава,  и плаши, защото знаеш, че спокойствието може да е символ на зацикляне и да притъпява съпротивителните ти сили.

Мислех си и в малко по-друга насока. В поликлиниката видях много познати лица на хора, които съм срещала на спирките, в автобуса по пътя към вкъщи, хора от квартала, с които съм „израснала”. И ми беше любопитно да видя работните им места, да установя, че всъщност някои са лекари, да допълня пъзела на техния живот. Чудех се дали всъщност може по лицето на хората да кажеш какви са. Дали изражението на онзи мъж, който си припомних, че познавам може да се улови, че лекува хора, дали е добър в това, което прави, дали е добър с пациентите, дали това го удовлетворява. Попитах се дали на един френски лекар например му личи повече че е такъв, отколкото на българския му колега, дали имаме априори основание да се доверим повече на професионализма на първия, само защото работи на по-добро място, а преди това е бил е усърден студент, за който знаем, че не е преписвал, за да си вземе изпитите, че е добре платен и не се налага да му плащаме допълнително, за да ни лекува съвестно и т.н. Така казано, все едно не оставям шанс за друг оттовор, но за щастие нещата не са толкова прости и всичко не винаги е изписано на лицето. Трябва да се съди по действията.

И разбира се накрая свързах всичко това и се понесох във вечните лутания за това какво искам да видя тук в нашата страна и за това, което ще се промени в рамките на моя живот.....Мисля, че съм съгласна да остана тук, ако хората са тези, които ще се променят, ако осъзнаят, че да си лекар е повече от това да си наперена кукла с ярко червило  и  неуместно за мястото поведение (визирам провокативния вид на една лекарка, която видях същия този ден), а от дами с класа, които искат да лекуват и помагат, а външният им вид ти вдъхва респект, същото важи и за мъжете разбира се. Искам да не ми се налага всеки ден да мисля колко време още ще издържа тук и дали да чакам съвсем да се вбеся на всички, за да реша да емигрирам.. Искам да пътувам и живея на други места, но когато аз реша, а не защото тук съм отхвърлена и нямам шанс да оцелея. Искам кварталните поликлиники и всички, които ни обслужват да заслужават своите пациенти и клиенти.

Едно интервю вместо пролог

Eто, че ме нямаше две седмици и това трябваше да бъде поправено. Преди няколко дни реших, че е дошло времето да извадя на бял свят един разказ, който написах точно преди година, за да запълня празнината в блога, но все изчаквах подходящ момент. Някак си не виждах как ще го пусна в празното без никакви свързващи нишки с отаналото, а не ми се искаше да го оставя безпризорен, защото той ме изразява напълно и е важен момент в прописването ми. И намерих връзката.

Онзи ден чрез споделен линк на приятел стигнах до интервю в сайта на в. "Култура" с бившия редактор на сп. „L’Europeo” Калина Андролова (http://www.kultura.bg/bg/article/view/17981). Прочетете го непременно!!!! И пак се разстроих, възмутих, обезсърчих. Пак изпаднах в онова обземащо ме на моменти и разтърсващо ме колебание дали някога ще успея да си намеря мястото в сегашното българско време и дали трябва да търпя бремето му още дълго. Дали да подължавам да бъда оптимист или да се отдам на негативната низходяща спирала...Ако искам да разсъждавам подробно над това интервю, май ще трябва да повторя публикациите си за щастието, за това доколко е в наши ръце и доколко сами сме отговорни за него, за „Панорама” и пошлостта на медиите, за работодателите, които не умеят и желаят да търсят таланти...А Калина Андролова е казала нещата толкова добре, че ти се ще да викаш с нея от възмущение, омерзение и оскърбление.

И все пак искам да се спра на няколко моменти от интервюто, които са свързани тясно с мен и това, което ще направя като следваща публикация.

Тя говори за причините, поради които е напуснала издателска група QM. Е, представете си, че преди около два месеца кандидатствах по обява за редактор там, вдъхновена най-вече от примера на техните издания МАХ, L’Europeo, Аmica. Разбрах от посоченото лице за контакт, че има много кандидати и разбира се стандартното, че ще се свържат само с одоборените по документи. Моето време така и не дойде. Е, сега можете да се досетите какво си помислих, като прочетох какво казва КА за работодателите си. Останах много разочарована, защото това значеше първо, че нещата там явно не са такива кавито изглеждат. Факт е че се разочаровах много, когато разбрах, че Любен Дилов-син е новият редактор на „L’Europeo” и оттогава не изпитвам желание да си го купувам. Второ, че може би все пак така е по-добре за мен, защото подборът по някакъв начин ме е предпазил от това да попадна на неподходящите работодатели, с каквито вече съм имала възможността да се срещна и не, благодаря, няма да повторя. Обаче от друга страна, ако такива хора като КА напускат, какво остава за нас читателите и изобщо за нас нормалните хора, които продължаваме да се надяваме на промяна. Спирам дотук, за да спра със собственото си раздразнение и да не прерасне в излишен товар за мен и вас.

Другият момент в интервюто, който ми допадна е изказването й за хората, които са послушни и раболепни и се задържат там, където такива като нея не само не умеят, но и презират дълбоко. И тук намерих повода да направя връзката с моя разказ, който говори точно за тези хора и е почерпен от действителни лица.

Така че това интервю се оказа прозрение на много нива. Вдъхнови ме, заради възхищението, което събуди у мен пред думите и поведението на Калина Андролова и едновременно ме натъжи. Обаче за кратко, защото докато съдбата ми в България ме среща с подобни работодатели, колеги, и др. няма да им спестявам презрението си. Е, да, плащам цена, защото те дават хляба, а аз съм тази, която търси работа, но нещата не са статични и необратими. Опитимист оставам, иначе трябва да призная превъзходството им, но знам, че такива като нас не могат да изчезнат, могат временно само да потънат, но не и да изчезнат. Значи надежда има.

А тези дни очаквайте разказа ми!!!

Нетърпящите упреци работодатели

Преди време, някои може да си спомнят, бях споделила вълненията си от едно интервю за работа. Няма и този път да споменавам името, защото предпочитам да ги захвърля в заслужена забрава. Изключвам разбира се всички съвестни служители на организацията и подлагам на критика само заслужилите я. Организацията е с обществени функции, това е важно да се подчертае отново.

Налага ми се да коментирам отново темата, защото тези дни моя близка е изпратила откъс от блога със случката до директора на институцията, която визирах и е споделила, че авторът е човек, която се е явил на интервю в подопечната му структура. Отговорът му ме възмути неимоверно и всъщност само потвърждава това, което критикувах и в първото си включване по темата.

Ами, той е категоричен, че не може да става въпрос за някой от неговите подчинени. Любопитна съм само как можеш да носиш толкова самоуверено отговорността за действията и думите на толкова много хора. Най-вероятно ставало въпрос за, цитирам: "художествената измислица на някой неуспял кандидат".

Очевидно огромният проблемът на тези директори е че те НИКОГА ама НИКОГА не поставят под съмнение правотата си. За тях винаги кандидатът е неуспешен. Те са възпитавани в школата на ШЕФЪТ ВИНАГИ Е ПРАВ, ние сме силната страна. За тях самият факт че търсещият работа ходи на интервю означава автоматично, че той е молителят, а те всезнаещите решават с палеца надолу или нагоре дали ще му дадат шанс. Господа измислени величия, процесът на подбор ВИНАГИ ама ВИНАГИ е двустранен. Нищо не ви прави по-силни автоматично. Както днес сте седнали там, където си мислите че стоите нависоко, така утре може да се озовете в другата позиция, но не само, защото така го иска пазарът на труда, а защото колелото на живота се върти. Носталгично настроените хора към времената отпреди 1989 не осъзнават, че не това са повелите на капитализма да си загубиш работата, а защото животът е динамика, защото обстоятелствата и хората се променят и никой не е вързан за работното си място, само защото е нечиий роднина, протеже или интригант (макар житейският опит навсякъде да показва, че последните статуси се оказват най-успешни и неподатливи на промяна).

И точно защото подборът е двустранен, организации като визираната фалират рано или късно или вечно са закъсали, защото не успяват да привлекат точните хора. Но същата тази организация е първата, която трябва да се подложи на критика поради обществения си характер, защото ние плащаме данъци да съществува и сме длъжни да се съобразяване с нея. Това е разликата между частните и националните организации. Но както казва един мой познат: "Какво искаш, това е също частна компания, поради самия факт че се управлява от една шепа хора, които следват чужди или собствени интереси, а не стриктно обществени".

Според думите на същия приятел горепосочените господа  хора живеят в паралелен свят на нашия. Да, добавих аз, паралелен, но двата свята гонят противоположни посоки, онези вървят към отминали времена и нрави, а ние другите напред, но пак се сблъскваме. Явно по незнаен математико-физичен закон миналото и бъдещето се засичат?!

Знам, че така може да се води едни безкраен спор и размяна на гневни писма, и съм убедена, че онзи дирекор и себеподобните му ще си мислят, че ние с моята близка сме злонамерени граждани, които се чудят къде да си излеят неуспехите. Но докато имаме словото за оръжие и будна съвест ще продължим да ги "тормозим", защото ние плащаме на тях, а не обратното, защото те са длъжни да приемат нашие критики и обществото като коректив. Отхвърляйки критиките ни още повече се компрометират в очите ни.

Освен това тези хора забравят, че блоговете са се превърнали в новите медии и "обикновените" граждани често ги използват, не за да споделят "художествени измислици", а ИСТИНИ и това е начинът да се разпространяват много по-бързо сред обществото, а не да чакаме да ни пробутват промити стократно през чужди интереси новини. И най-добре ще е въпросният директор първо, ако не да провери фактите, то поне да се замисли дали все пак в това, което казва "неуспелият" канидат няма зрънце истина. Дори да не понесе изцяло вината, винаги прави по-добро впечатление някой, който се залушва в мнението на другите. Да, нещата винаги са въпрос на гледна точка, но ако има толкова явно разминаване, значи все пак нещо може да куца и при него самия. Но понеже не ги устройва като управници, критикуват опонента. Е, тогава как да продължаваме да ви уважаваме, господа директори, особено на обществени институции.

Незлонамерено искам да ви попитам: "Вие някога търсили ли сте си работа и ходели ли сте на интервю поне веднъж през живота си?" Ако да, със сигурност няма как да не сте попаднали поне веднъж на антипатичен интервюиращ, ако не, значи винаги сте били от другата страна. Как да очаквам тогава да се доближите до моята позиция!?

За обърканите интервюта за работа

Чудех се дали тук е мястото да ви занимавам с явления и лица, с които се сблъскваме в ежедневието, елементи от мястото и времето, в които живеем. Не искам да съм целенасочено и агресивно черногледа като тези, които твърдят, че в България се развива най-благоприятната почва за абсурдни и с-бъркани и о-бъркани ситуации. Напротив, боря се с такива възгледи и с отровата на крайно потискащия им песимизъм. Но има неща, които трябва да се документират, защото са все пак част от заобикалящия ни свят, защото разкриват нагласи, поколенчески разлики, поведения, защото са част от нашия житейски опит тук и сега и могат да бъдат обект на любопитни изследвания от хората, които ще дойдат след нас.

Става въпрос за хората и компаниите като цяло у нас, на които потресаващо им липсват уменията и желанието да намерят път към потенциалните съвестни служители, да ги оценят и привлекат. Темата може да бъде илюстрирана с многобройни примери от моя собствен опит, истории, разказани ми от близки, дочути и т.н. Нямам за цел да систематизирам всички и да правя генерални заключения, макар че засегнатите лица (работодателите или техни представители) със сигурност заслужават да получат като подарък едно огромно помагало за това как да говорят и се държат докато интервюират, да извършват ръкостискане, да се обличат и т.н, същото, което важи и за нас кандидатите, точно толкова и не по-малко. Много са били ситуациите, предизвикали в мен реакция на възмущение и неистова ярост. Най-вече, защото хората от "другата" страна са показвали колко те са неуместни и некомпетентни в ролята си, но са ме карали аз да се чувствам слабата страна в словесния двубой.

Примерът от тези дни е следният: явявам се на интервю в институция с обществени функции и изграждаща националния ни образ пред чуждестранна аудитория, което би трябвало само по себе си да е синоним на престиж. Знам, че каузата е предварително предрешена, от моя страна, защото съм дочула от не толкова тайни източници, че заплащането там е меко казано несериозно и съм взела своето решение още преди да чуя тяхното. По телефона ми бе съобщено, че ми предстои "леко" събеседване. С кого и как ще се проведе това "леко" събеседване ме изгаря отвътре.

Интервюиращият ми направи приятно външно впечатление. Направи презентация на своята организация. Дотук добре. Има ли нещо, което да добадя към написаното в CV-то (съвсем съзнателно употреби чуждицата), беше първият му въпрос. Според мен въпросът беше по-скоро достоен за последен. Прозвуча ми все едно видяното в автобиографията ми не му се е сторило достатъчно завладяващо и до края на разговора ни потенциалният ми работодател не успя да ми зададе въпрос, свързан с моя професионален и житейски опит.

За сметка на това въпроси като : "Откъде (от кой град) сте?", "Семейна ли сте?" - тук отговорих, че се самоопределям като такава, макар да се нъм омъжена и последва снизходително "Аха, според новото разбиране за семеен живот"- и "В какво жилище живеете? Наем ли плащате или е ваша собственост?" - като че ми правиха тест за отпускане на кредит. И аз като възпитан човек отговорих, макар и с огромна неохота. Мога да разкажа и за друго подобно преживяване, при което влязох в открито пререкание с интервюиращия работодател, обяснявайки му, че няма да го удостоя с отговори на въпроси, които не го засягат пряко, но в сегашния случай не го направих и затова се упреквам.

Как да си обясня любопитството към такъв род информация? Та ние отдавна не живеем във времената на отминалата младост на господина, за да има значение дали съм от столицата или не, дали живея в гарсониера (според етимологията на думата, за мъжете над определена вързаст това се е приемало за нормално), дали съм стара еманципирана мома мъжемразка или богата капризна наследница. Господине, може да сте шеф на която си искате дирекция в която си искате национална институция, но това не ви прави автоматично професионалист и отличният работодател, поне не в моите очи. Не бих приела работа при вас преди всичко поради неспособността ви да покажете дори прикрит интерес към събеседника си, да се опитате да разберете защо изобщо се явява пред вас. Като толкова много искате да вкарате свежа кръв във вашата организация, поинтересувайте се  защо събеседникът ви се е явил на конкурса, какво го е привлякло, защо мисли, че ще е добър в предложената работа, вижда ли се там дългосрочно (самият интервюиращ призна, че има немалко текучество). Другите въпроси са просто излишни. Дали плащам наем или не показва до каква степен съм зависима всеки месец от големината на доходите си, но не съдържа отговор на въпроса дали съм добра и подходяща за тази работа. Освен ако въпросният господин не си води някаква своя статистика за това как живеят хората на моята възраст??!!!.

Имаше обаче и друг въпрос, който ме постави "натясно". В някакъв момент от разговора ни споменах думата спорт. Говорех за това, че мога да преведа новина на спортна тематика на чужд език, защото съм слушала и чела безброй пъти такива новини на съответния език. Нито повече нито по-малко, без никаква заявка за професионален или по-дълбок личен интерес.

Явно интервюиращият бе изтълкувал това по свой начин, защото поде с глас, който като че ли целеше да ме спипа някъде по тънкия параграф. "Я, сега ми кажете, какъв е този ваш интерес към спорта?" В първия момент дори не схванах намека. Усетил явно недоумението ми, последна доуточняване - "Тук говорите нещо за спорт". Аха, разбрах най-после аз. Ставаше въпрос за този последен ред в автобиографията ми, озаглавен свободно време или хоби, в който споменавам, че спортувам.

Интересът на господина беше нескрит, обаче съдържаше в себе си предварителна осъдителна оценка. Сякаш очакваше да спомена спортно занимание, което нямаше да бъде по негов вкус и това вече му даваше правото да ме погледне снизходително и омаловажително. Споменах два вида спорт, единият от които като че ли не ме постави в благоприятна позиция в очите му, а другият по-скоро предизвика скептично удивление. Това го казвам с дистанцията на времето, и наистина съжалявам отново, че не отвърнах на удара подобаващо с язвителен глас и контра въпроси като: "Какъв беше правилният отговор на този въпрос?" или "Сега харесвате ли ме повече от началото на разговора ни?". Няма лошо да ме питат какъв спорт практикувам, но от цялата ми автобиография да се заинтересуваш и едва ли не да прецениш кандидата само според тази информация, ми се струва повече от неадекватно. Останах с впечатлението, че интервюиращияг търсеше отговори на въпроси, воден от чисто любопитство, а не от позицията на човек, който иска да си създаде най-пълна представа за уместността на една кандидатура.

Тръгнах си отново с онова чувство на раздразнение от Другия, но и от самата мен, че съм позволила да ме вкарват в псевдо капани, и да карам преценяващата страна да си мисли, че е по-значима и държи последната дума. Всъщност до някаква степен им дадох да разберат, че не приемам тяхното предложение за единствено и безценно, но със сигурност трябваше да изразя по-ясна и твърда позиция, че трябва да се замислят за в бъдеще не само как изглеждат в собствените си очи, но и в тези на кандидатите, защото един работодател не може да оцелее и да се пребори с текучеството без добри кандидати. А за да преценят дали е добър, да се замислят дали не мерят с морално остарял аршин.