Проблеми в работата или проблем в главата

Какво да работя, така че да произвеждам нещо, с което да съм полезна на себе си и околните. Защо е толкова трудно човек да работи работата, която му харесва. Неслучайно се сещам в такива моменти за всички хора, за които съм чела и слушала, една голяма част от тях артисти, които заявяват абсолютно всеки път, ама наистина всеки път, че имат изключителния шанс да работят това, което обичат. И днес, когато за пореден път се чувствам хваната, притисната, вкарана насила, е, почти, в този капан, който първоначално е бил плод на моя избор, осъзнавам силата на това изказване, защото днес познавам не един или двама, които страдат от работата, с която в един момент се оказват в една килия, наказани с дългогодишно, едва ли не доживотно съжителство.

Сигурно и на вас ви се е случвало да работите нещо особено в летния сезон, но не само, когато обемът на работата, за която сте наети да е толково незначително малък, че да не знаете как да запълвате осем-часовия работен ден. А може и без връзка със сезона да започнете работа, за която никой в компанията, освен самият управител, не знае, че започвате и след като така да се каже са ви натресли на останалата част от екипа, се чувствате като в небрано лозе и не знаете какво точно ще правите и си търсите отчаяно занимание.

А има случаи, в които процесът на подбор е траял толкова дълго, че се оказва, че в момента, в който започвате, всички са загубили представа за какво сте там и пак не знаят каква работа да ви прехвърлят. Представете си и и ситуация, в която чакате още компютър на работното си място. Не искам да ви обяснявам как се чудите с какво да запълвате деня си, особено когато сте в отворено пространство, в което всеки вижда какво се случва и не можете дори да се скриете услужливо зад екрана, където да влизате в най-неподходящи сайтове. Неподходящи, защото започвате отново да прибягвате до услугите на сайтовете с оферти за работа при положение, че едва сте се озовали на уж новото желано място.

Дори когато обаче са на налице всички оръдия на труда, се оказва, че за много български работодатели, но сега разбирам, че не само, е едва ли не непосилна задача да осигурят на служителите си запълнен работен ден, за който в крайна сметка им плащат. Непосилно се оказва да координираш предварително работата на своите служители, така че да могат от първия ви работен ден да са съставили план за това какво ще прави, кой ще го обучава ако такава нужда има, кой ще му помага, кой ще му прехвърля работа, на кого ще е пряко подчинен и т.н., все неща, които изглеждат съвсем нормални. Не мога да си обясня каква "непосилна" подготовка може да изисква това, така че крайният резултат за мен като служител да е толкова различен от първоначалните ми представи за конкретната позиция, и то не чисто субективни представи, а изградени изключително и само на база това как ми е била представена позицията от самия работодател, обгърната и завита изцяло в негови думи.

Как така се получава, че там за където сте чакали 2 месеца, за да ви отправят конкретна оферта, всъщност вие едва ли не сте излишното звено и никой не се грижи за това да ви осигури работа. Напротив, държат ви до такава степен в информационно затъмнение, че накрая ви губят напълно за каузата си, защото вие вече дори нямате мотивация да работите и дори да искате да разберете защо се е стигнало дотук. Работодателят губи окончателно авторитета си във вашите очи и ще му трябва много, да не кажа, че ще му е невъзможно да го възстанови и да ви спечели на своя страна. Вие ще се превърнете в поредния служител, нает с неясна цел, неефективен, но за когото колкото и странно да звучи има предвиден бюджет, у когото ще се създадат вредни работни навици, защото липсата на работа ще ви направи апатичен, пасивен и вял мърморко, вреден за самия вас и ненужен на този, който ви плаща.

Тогава изводът е един: или да избягате от работодателя си за Н-ти път или да избягате от себе си, като си кажете, че за това може би сте си винови само вие, че работата ви е наред, но в страха си да не се провалите отново, май пак сте го направили. Почти като в „Oops, I di dit again”.

Едно интервю вместо пролог

Eто, че ме нямаше две седмици и това трябваше да бъде поправено. Преди няколко дни реших, че е дошло времето да извадя на бял свят един разказ, който написах точно преди година, за да запълня празнината в блога, но все изчаквах подходящ момент. Някак си не виждах как ще го пусна в празното без никакви свързващи нишки с отаналото, а не ми се искаше да го оставя безпризорен, защото той ме изразява напълно и е важен момент в прописването ми. И намерих връзката.

Онзи ден чрез споделен линк на приятел стигнах до интервю в сайта на в. "Култура" с бившия редактор на сп. „L’Europeo” Калина Андролова (http://www.kultura.bg/bg/article/view/17981). Прочетете го непременно!!!! И пак се разстроих, възмутих, обезсърчих. Пак изпаднах в онова обземащо ме на моменти и разтърсващо ме колебание дали някога ще успея да си намеря мястото в сегашното българско време и дали трябва да търпя бремето му още дълго. Дали да подължавам да бъда оптимист или да се отдам на негативната низходяща спирала...Ако искам да разсъждавам подробно над това интервю, май ще трябва да повторя публикациите си за щастието, за това доколко е в наши ръце и доколко сами сме отговорни за него, за „Панорама” и пошлостта на медиите, за работодателите, които не умеят и желаят да търсят таланти...А Калина Андролова е казала нещата толкова добре, че ти се ще да викаш с нея от възмущение, омерзение и оскърбление.

И все пак искам да се спра на няколко моменти от интервюто, които са свързани тясно с мен и това, което ще направя като следваща публикация.

Тя говори за причините, поради които е напуснала издателска група QM. Е, представете си, че преди около два месеца кандидатствах по обява за редактор там, вдъхновена най-вече от примера на техните издания МАХ, L’Europeo, Аmica. Разбрах от посоченото лице за контакт, че има много кандидати и разбира се стандартното, че ще се свържат само с одоборените по документи. Моето време така и не дойде. Е, сега можете да се досетите какво си помислих, като прочетох какво казва КА за работодателите си. Останах много разочарована, защото това значеше първо, че нещата там явно не са такива кавито изглеждат. Факт е че се разочаровах много, когато разбрах, че Любен Дилов-син е новият редактор на „L’Europeo” и оттогава не изпитвам желание да си го купувам. Второ, че може би все пак така е по-добре за мен, защото подборът по някакъв начин ме е предпазил от това да попадна на неподходящите работодатели, с каквито вече съм имала възможността да се срещна и не, благодаря, няма да повторя. Обаче от друга страна, ако такива хора като КА напускат, какво остава за нас читателите и изобщо за нас нормалните хора, които продължаваме да се надяваме на промяна. Спирам дотук, за да спра със собственото си раздразнение и да не прерасне в излишен товар за мен и вас.

Другият момент в интервюто, който ми допадна е изказването й за хората, които са послушни и раболепни и се задържат там, където такива като нея не само не умеят, но и презират дълбоко. И тук намерих повода да направя връзката с моя разказ, който говори точно за тези хора и е почерпен от действителни лица.

Така че това интервю се оказа прозрение на много нива. Вдъхнови ме, заради възхищението, което събуди у мен пред думите и поведението на Калина Андролова и едновременно ме натъжи. Обаче за кратко, защото докато съдбата ми в България ме среща с подобни работодатели, колеги, и др. няма да им спестявам презрението си. Е, да, плащам цена, защото те дават хляба, а аз съм тази, която търси работа, но нещата не са статични и необратими. Опитимист оставам, иначе трябва да призная превъзходството им, но знам, че такива като нас не могат да изчезнат, могат временно само да потънат, но не и да изчезнат. Значи надежда има.

А тези дни очаквайте разказа ми!!!

До "Панорама" и обратно

Аз съм от тези зрители и читатели, които изпитват потребността да изпращат понякога писма с коментари. Онзи ден изпратих имейл до екипа на "Панорама", с който да споделя мнението си за предаването им и да изразя благодарността си за това, което правят. Вчера получих отговор лично от Бойко Василев, което страшно много ме зарадва и вдъхнови. Публикувам моето писмо и неговия отговор със съгласието му.

Писмото си озаглавих "Защо трябва да ви има":

"Здравейте на целия ви екип и поздравления за това, което правите и че ви има!

Всеки път, когато ви гледам и попадам на най-добрите репортажи, които изобщо се правят у нас си мисля, че трябва да продължавате да работите в тази насока, а именно да изпълнявате функция на обществена телевизия, каквито други за съжаление у нас няма. Плява има и то много, но тя няма как да възпитава.

Дълго време отказвах и все още е така да гледам редовно Новините откакто се завърнах в Бъргария. След дългогодишен престой във Франция, където следвах, и при завръщането си знаех, че това, което най-много ще  ми липсва от живота ми там са информираността ми и активния ми поглед към света. Там медията за мен беше радиото France Inter. То поддържаше с най-разнообразни програми информираността ми за целия свят, караше ме да се възхищавам на професията журналист и да разбирам защо толкова е важна за нас, гражданите на свободните общества. Всъщност медии като тази те карат да се чувстваш совободен, свободен да избираш, да слушаш гледни точки и да съставяш своя.

Най-ного ми тежи нежеланието на българите да научават и разсъждават над света около тях, на равнодушието им към собствения им, особено на младите хора. Та в моите приятелски среди във Франция нямаше купон, който да мине без да обсъдим предстоящите избори, противоречиви социални въпроси, културния афиш и т.н. Това те държи буден, жив, кара те да се чувстваш пълноценен гражданин на съвременния и цивилизован свят.
С това отклонение исках само да покажа, че днес макар и да не гледам ежедневно Новини, следя с интерес седмична преса и ТВ предавания, които ми позволяват да се информирам в по-резюмиран вид чрез репортажи, интервюта и анализ на събитията, а не само тенденциозно представяне на нищо незначещи жълтини.

И тук е големият проблем, който лъсва в повечето медии, били те печатни или електронни. Непростима е за мен очебийната липса на компетентни, любознателни, ерудирани кадри (репортери, водещи на новини и др.). Та едва ли не всеки млад човек без капка здрав разум и мотивация може да стане репортер (още по-трагично е ако съвсем не е млад), без да знае да говори, пише грамотно, задава смислени въпроси и без да се интересува искрено от това, кето му възлагат като тема на работа. Ако има нещо, което ме възмущава като нагласа у хората, особено с такива професии, то е липсата на любознателност, на вътрешна потребност да проявиш интерес към това, което те изхранва и реализира.

И ето че не виждам никъде други такива репортажи каквито гледам в "Панорама" с човешко, а не комерсиално измерение. Няма за мен подобни на "Референдум" предавания, където чрез представяне на различни гледни точки мога да си създам мнение за важни за обществото и моето време въпроси.
Вие в "Панорама" имате моите комплименти! Така ще бъде докато има журналисти като Бойко Василев (шапка свалям и на всичките му колеги), който не задава благосклонни и услужливи въпроси към гостите си, който търси категорични позиции с едно кратко Да или Не, който иска да накара самодоволните ни политици да се признаят поне веднъж за виновни. Ако не успява, то вината със сигурност не е негова. Ясно е колко кухи лъсват те пред нас, и пак се ужасявам от мисълта, че повечето хората, които един ден ще гласуват трябва да гледат "Панорама", а не някое от поредните издания на "Танцувай, скачай и рони крокодилски сълзи" и сие предавания, за да си съставят истинско мнение за това дали една партия заслужава гласа им. Но истината е една навсякъде по света. Ограниченият, тесногръдият и непросветен няма очи да види и уши да чуе. Доброто образование е един от начините това зло да се поправи, но без да съм песимист съм убедена, че винаги ще има хора, неподатливи на просветление, защото не искат, защото е по-удобно да не правиш усилие, когато телевизии като btv сдъвква най-пошлото и вулгарното и те заливат със самодоволни лица на псевдо-звезди водещи, изразяващи псевдо-заинтересуваност и компетентност.

Затова вашата функция е да продължавате в жаден за истина и професионален дух, да пазите ресурса от кадри, който имате, да ги откривате, развивате и задържате. Хората са най-голямото богатство на всяка организация, не казвам нищо ново, но то трябва да бъде осмислено и и превърнато в реален актив.

Ще се радвам ако мога да допринеса с нещо към постигането на вашите цели. Както каза Бойко Василев в последното предаване на "Панорама", перифразирам, след като искаме да живеем тук и се чувстваме бълари, трябва да намерим начин да живеем заедно и което е най-важно, искам да добавя, е да направим всеки по силите си онази промяна, която ни е нужна. Всеки, вярвам на своето ниво, но истината е в това се се сплотим сред хора, които сме сродни. Това ме крепи и кара да съм тук, все още."

Ето и отговорът на Бойко Василев:

"Трогнахте ни с Вашето писмо. Възхитителното е, че Вашите възгледи за събитията, България и българската журналистика напълно съвпадат с нашите.

Ние вярваме – и дори знаем, че има още много като Вас. Това че те си мълчат, не означава, че искат да гледат чалга, простотии и навеждане. Вие сте много – ние сме много – и просто трябва да повярваме в това.

Подкрепата във Вашето писмо за нас е много – тя прави седмицата ни смислена и пълна. Аз и моите колеги ще се радваме да останете наш зрител – и да ни пишете включително за това, което не Ви харесва в „Панорама”.

Ваш,

Бойко Василев"