понеделник, 28 февруари 2011 г.

Пролог 2 и Разказ 1

Между пролога и самия разказ изтекоха цели 3 седмици. Май това ще бъде втори пролог :))
Разказът наистина беше готов за публикуване и трябваше да ви го предложа с достатъчно аванс, за да престои, бъде осмислен, разбран или неразбран...Но като че ли се оказах неспособна дори да ви запратя разказа си и да изчезна за известно време Просто духът ми трябва да присъства в това, което правя, иначе сякаш върша нещата проформа.
И ето ме сега почти в ролята ми на читател, защото сама се изненадвах докато четях разказа си за пореден път. Обичам това усещане, да си забравил какво си създал и да го преоткриваш всеки път. Знаех разбира се какво се случва накрая, но ми беше забавно да прочета как се стига до там, какъв е бил езикът ми, когато съм го писала, защо това толкова ме е вълнувало. Припомних си всичко много добре, върнах се в горчилката, която ме вдъхнови за този разказ и осъзнах, че с него съм си помогнала и съм се освободила.
Тези, които ме познават ще разберат много добре, някои дори ще разберат за кого и какво говоря. За другите си мисля, че със сигурност са изживели или станали свидетели на нещо сходно...Оставям на вас да споделите за начина, по който този разказ  ви е докоснал.
Приятно четене!
......................................................................................................
За малкия живот на МиМ и как той изчезна безследно

Малдушан Мижитарски беше по-известен с прякора Китаеца. И ако името му Малдушан може да мине и за комбинация от славянски и латински корен, където Малдушан би се превърнал в носител не на малка, а лоша душа (мал от латински - лош), то очевидно фамилията Мижитарски всеки свободно би асоциирал с мижав, жмихарски и мижитурково белезникав, за което между впрочем можеше да му се търси единствено и само отговорност на него самия.
За съществуването на своето Чеховско име в унисон с донякъде вродена, но в по-голяма степен придобита природа, Малдушан Мижитарски не подозираше ни най-малко, защото не предполагаше, че има честта и то съвсем безвъзмездно при това, да се сдобие и с литературно прозвище.
В реалния живот той съществуваше като Китаеца или по-скоро просъществува, защото битието му бе прекъснато от странни обстоятелства, което е и поводът да ви разкажа тази история.

Когато се запознах с Малдушан Мижитарски, той вече беше едно от онези същества, които бяха успели да придадат на мижавата си природа успеха и лекотата на втора кожа. Притежаваше толкова естествен намусен и кисел вид, видоизменил цялото му същество, че се беше слял в пълна хармония с  вътрешното му аз. Представете си нещо като уникален ансамбъл, изплетен във вътрешната си част от скучна безцветна материя, а лицевата част от фино обработена естествена непромокаема кожа, тук-таме надиплена с бродерии от горчиви бръчици. Добре издокаран с тази си дреха, той не изпитваше нужда да я сменя, а в редките случаи, в които му се налагаше, сред околните наставаше смут, защото чисто и просто не го разпознаваха. Така му се наложи окончателно да изхвърли от гардероба си всичко свежо и усмихнато и да го запълни догоре единствено със сиви и студени анасамбли в стила на гореописания.

Целият проблем обаче произтичаше от факта, че за повечето хора истинската природа на Малдушан оставаше доста добре скрита, поне при първите няколко срещи с него. Да, зад киселата и намусена гримаса те не подозиража съществуването на нещо душедребно, а по-скоро на човек суров и резервиран, който оставаше в тях дълбокото убеждение, че там се криеше силата на типа г-н Строг, но Справедлив. МиМ осъзнаваше напълно силата на това свое измамливо излъчване и се осланяше на него в отношенията си с околните.

Особено добре се възползваше от него в общуването си с чужденци. За разлика от повечето си сънародници, които имаха навика да подхождат някак лежерно, снизходително и надменно към чуждестранните си партньори, Мижитарски разчиташе на обратното. Той ги посрещаше едва ли не с леко враждебен поглед, преминаваше веднага към основната тема без излишни грандомански встъпления, накратко, искаше и знаеше как да впечатли с лаконично, строго и сурово представяне. Ще ми се да кажа, че направо ги омайваше, но тази дума не би подходила на химичния процес, който протичаше в тези случаи, защото омайването е по-скоро любовен процес. То е търсене на красота, пък била тя и фалшива… Не, тук нямаше нищо красиво, ни най-малък стремеж към него…неговото си беше просто едно мижаво, сухо и умело подлъгване.

Мижитарски вярваше, че никой никога не би съзрял зад неприветливото му излъчване каквато и да било следа от мижитурска природа. Да лъже и примамва беше за него не само важна част от работата му. Това беше втората му кожа и той я понасяше с все по-голяма лекота. Да, защото всички знаем, че да си мижитурка е нещо, което и да си имал като заложба, си имал и избора на някакъв етап да избегнеш или да пребориш…Но в неговия случай тя се беше превърнала в голямо удобно одеяло, в което се загръщаше все по-плътно, за да се защити от евентуален повей на несигурност и заплаха.

А, защо ще кажете му трябваха тези предпазни мерки. Както и при много други хора, Малдушан с времето беше умозаключил, че така се напредва по-леко в живота. Издигнал се по-скоро благодарение на обстоятелствата, отколкото на някакви свои лични качества, той преминаваше между капките, като си приписваше заслуги там, където те очевидно не се дължаха на него, и сечеше глави, там където нямаше как иначе да се защити от критиките на висшестоящите. Подчинените му се превръщаха мигновено и лесно в изкупителна жертва за незнанието и нерешителността му.
Стратегията му се беше оказала непогрешима и той вървеше все напред по стълбицата на успеха, а мижитурската му природа под формата на одеяло продължаваше да се уплътнява и удебелява.

Ако все още се питате как е възможно вълшебното му одеяло да не го спаси от злополучното изчезване, за което иде реч, то трябва най-после да ви разкрия как Малдушан се сдоби с прякора си Китаеца...

Всичко започна от това, че една нощ Мижитарски сънува странен сън… Имаше странното усещане, че не той сънува съня, а е герой в нечий чужд сън…Предстоеше му важна среща с партньори китайци и изходът от нея беше от голямо значение за запазването на досегашната му позиция…. През цялото време той се кланяше почтително в съня си, дори чуваше собствения си глас и по-интересното беше, че всички разбираха неговия китайски…

На сутринта се събуди със силна серия кихавици, чрез които все едно се бореше да каже нещо, нещо на китайския, който беше тъй добре говорил насън. И след всяко кихане, като че ли очите му се присвиваха все повече. Какво пък, нима целият му вид не беше такъв един свит и пре-свит…Едва ли някой би се учудил на изражението му. Пък и да искаше някой от подчинените му да се подиграва, знаеше твърде добре какво го очаква. Нямаше място за притеснение.

Малдушан обаче имаше и нямаше едновременно основание да се тревожи. Неколцина служители забелязаха мигновено промяната. Струваше им се, че Мижитарски изглежда необичайно, очите му бяха присвити някак странно, повече от обикновено. Приличаше досущ на китаец. А когато го чуха да говори, едвам се сдържаха да не избухнат в луд кикот. Малдушан накъсваше думите, заекваше, напомняше много акцента на китайците, които идваха при тях на посещение, и на които в действителност предстоеше да идват отново. За тях беше очевидно, че Мижитарски се подготвя за важните преговори и понеже бяха от малцината, прозряли тясната му душа, намираха тази промяна по-скоро в реда на нещата. Така МиМ се сдоби с прозвището си Китаеца.

Останалите служители обаче продължаваха да се взират във важните си дела и се държаха, все едно не бяха забелязали нищо непривично в поведението на Мижитарски. Те не можеха да си позволят да покажат обидно или подигравателно отношение към „новия” Китаец, защото МиМ беше за тях като баща. Те му дължаха твърде много, за да го наскърбят. Пък и разчитаха на едно друго свое умение, което ги беше спасявало неведнъж в превратни ситуации.
Умееха невероятно добре да овладяват чужди езици. Отличаваше ги това обаче, че ги научаваха също толкова бързо колкото и ги забравяха, когато им се наложеше да сменят местоработата си. Дочули новия акцент на своя началник, трябваше да потърсят най-прекия път към сърцето му, а той неизменно минаваше през това да научат неговия китайски.
Досега в подобни ситуации се бяха справяли чудесно и нямаше причина да си мислят, че не би им провървяло и сега с овладяването на този екзотичен език. Щяха да го научат възможно най-бързо и когато им се наложеше тьй бързо да го забравят. Е, трябваше да прекарат следващите седмици във вечерни уроци, но пък знаеха, че едно такова обучение е сигурна инвестиция, ако искат да спечелят любовта на Китаеца или поне да опитат да пробият до душевното му одеяло.
Те нямаше как да видят колко дебело е то и какво се крие зад него. Никой не ги беше научил как да разпознават малките души на себеподобните си, или по-скоро бяха имали тази възможност, но този урок никак не им допадаше. Предпочитаха да виждат само маските на хората и да се съобразяват с изражението им, като научаваха или забравяха нови езици в последователността, която им се налагаше.

И скоро болшинството подчинени започнаха да подражават на китайския акцент, с който Мижитарски се беше събудил след онзи странен сън. Той се успокои, или по-скоро хареса за пореден път влиянието, което имаше над околните. Що се отнася до малцината, разсмели се на екзотичния му акцент, тях нямаше как да пощади. Малдушан скоропостижно се раздели с тях, защото те представляваха потенциална заплаха за добруването на неговия малък свят, където всички владееха чужди езици, днес китайски, утре, нещо друго, според съня, който сънува….

Но това не беше краят на чуждоезичните сънища за МиМ. Скоро Китаеца участва в друг необичаен сън. Този път освен усещането, че някой друг го сънува, имаше неприятното предчувствие, че е последният му сън. Какво пък? Нали казват, че хората, които не сънуват спят по-спокойно, успяват повече и живеят по-дълго, или поне така му се искаше.

…………………………………………………………………………………………………

Благ Свободомислов (другият литературен герой в нашата история с Чеховски образ и антипод на основния) беше от част от освободените от Китаеца служители. Чувстваше се наистина по-свободен сега, когато беше загърбил вселената на МиМ и колегите полиглоти, но от известно време сънуваше странни сънища, в които героят беше неизменно Китаеца.
Полагаше неимоверни усилия да изтрие образа му от съзнанието си…Една сутрин се събуди и почувства, че за първи път от дълго време се е наспал пълноценно и си беше отпочинал. Събуди се със серия от кихавици. Все едно се опитваше да се освободи от нещо или от някой. Кихаше накъсано, все едно говореше китайски. Последната напомняше особено името на Мижитарски, произнесено с китайски акцент… „Добре ли си?” попита жена му, обезпокоена от нескончаемата серия задушаващи го кихавици. „Да, отговори Благ. Някак по-леко ми стана, много по-леко.. Все едно съм се освободил от някакво чуждо тежко и зловонно одеяло.”
Когато после Благ Свободомислов разказваше историята на свои приятели, установиха, че моментът на неговото освобождение съвпада с безследното изчезване на Малдушан Мижитарски, известен още с прозвището Китаеца.



понеделник, 7 февруари 2011 г.

Едно интервю вместо пролог

Eто, че ме нямаше две седмици и това трябваше да бъде поправено. Преди няколко дни реших, че е дошло времето да извадя на бял свят един разказ, който написах точно преди година, за да запълня празнината в блога, но все изчаквах подходящ момент. Някак си не виждах как ще го пусна в празното без никакви свързващи нишки с отаналото, а не ми се искаше да го оставя безпризорен, защото той ме изразява напълно и е важен момент в прописването ми. И намерих връзката.
Онзи ден чрез споделен линк на приятел стигнах до интервю в сайта на в. "Култура" с бившия редактор на сп. „LEuropeo” Калина Андролова (http://www.kultura.bg/bg/article/view/17981). Прочетете го непременно!!!! И пак се разстроих, възмутих, обезсърчих. Пак изпаднах в онова обземащо ме на моменти и разтърсващо ме колебание дали някога ще успея да си намеря мястото в сегашното българско време и дали трябва да търпя бремето му още дълго. Дали да подължавам да бъда оптимист или да се отдам на негативната низходяща спирала...Ако искам да разсъждавам подробно над това интервю, май ще трябва да повторя публикациите си за щастието, за това доколко е в наши ръце и доколко сами сме отговорни за него, за „Панорама” и пошлостта на медиите, за работодателите, които не умеят и желаят да търсят таланти...А Калина Андролова е казала нещата толкова добре, че ти се ще да викаш с нея от възмущение, омерзение и оскърбление.
И все пак искам да се спра на няколко моменти от интервюто, които са свързани тясно с мен и това, което ще направя като следваща публикация.
Тя говори за причините, поради които е напуснала издателска група QM. Е, представете си, че преди около два месеца кандидатствах по обява за редактор там, вдъхновена най-вече от примера на техните издания МАХ, LEuropeo, Аmica. Разбрах от посоченото лице за контакт, че има много кандидати и разбира се стандартното, че ще се свържат само с одоборените по документи. Моето време така и не дойде. Е, сега можете да се досетите какво си помислих, като прочетох какво казва КА за работодателите си. Останах много разочарована, защото това значеше първо, че нещата там явно не са такива кавито изглеждат. Факт е че се разочаровах много, когато разбрах, че Любен Дилов-син е новият редактор на „LEuropeo” и оттогава не изпитвам желание да си го купувам. Второ, че може би все пак така е по-добре за мен, защото подборът по някакъв начин ме е предпазил от това да попадна на неподходящите работодатели, с каквито вече съм имала възможността да се срещна и не, благодаря, няма да повторя. Обаче от друга страна, ако такива хора като КА напускат, какво остава за нас читателите и изобщо за нас нормалните хора, които продължаваме да се надяваме на промяна. Спирам дотук, за да спра със собственото си раздразнение и да не прерасне в излишен товар за мен и вас.
Другият момент в интервюто, който ми допадна е изказването й за хората, които са послушни и раболепни и се задържат там, където такива като нея не само не умеят, но и презират дълбоко. И тук намерих повода да направя връзката с моя разказ, който говори точно за тези хора и е почерпен от действителни лица.
Така че това интервю се оказа прозрение на много нива. Вдъхнови ме, заради възхищението, което събуди у мен пред думите и поведението на Калина Андролова и едновременно ме натъжи. Обаче за кратко, защото докато съдбата ми в България ме среща с подобни работодатели, колеги, и др. няма да им спестявам презрението си. Е, да, плащам цена, защото те дават хляба, а аз съм тази, която търси работа, но нещата не са статични и необратими. Опитимист оставам, иначе трябва да призная превъзходството им, но знам, че такива като нас не могат да изчезнат, могат временно само да потънат, но не и да изчезнат. Значи надежда има.
А тези дни очаквайте разказа ми!!!