четвъртък, 18 април 2013 г.

Движение и напред и настрани

Когато спреш да се движиш или се движиш само по едни и същи пътеки, когато седнеш, поседнеш и накрая заседнеш, когато се загледаш в една или много, но все същите точки, когато говориш, поговориш или заговориш едни и същи хора, които също като теб, случайно или не, практикуват по-горния режим, то тогава в теб заудря махалото на Всесъщото, способно да не се отклони и за милиметър от зададената нова траектория.
Тогава се оказваш заплетен, забатачен, затлачен, зациклил, центрофугиран и ужасно скучен за самия себе си. Последното нещо, което те е ядосало все още не си тръгва, превърташ го, предъвкваш го. Стои си там, не се отмива, не го преодоляваш, изяжда те. В момента, в който успяваш да го изтласкаш, разбираш, че не можеш дълго да удържиш победата, защото другите мисли, с които си го заменил, са привидно нови мисли. Те много наподобяват тези от преди връхлетялия те гняв. Пак си гневен, и пак на същите неща. Започва много да ти втръсва от това досадно въртене. Да не си кон, който обикаля хиподрума малоумно. И така да беше, то поне да имаше за какво да се състезаваш.
Трябва да разбереш причината за това в ума ти да се въртят едни и същи вече овехтели и одърпани мисли. Мислите ти са станали клошари. Живеят във все по-стари кашони, понамирисващи все по-недопустимо. И в тая нулева хигиена имат все по-малко почва, вода и слънце. Залиняват, загниват, спаружват се, умират. Но почакай, всъщност не умират така лесно, както би ти изглеждало на теб, който наблюдаваш отстрани и описваш това с черни краски, защото си осъзнат и дистанциран.
Заемат постепенно мястото на онези пухкави, обемни, богати, жизнерадостни и енергични мисли, които преди са се въртяли в ума ти, защото повече или по-малко съзнателно си се грижил за тях. Поливал си ги с нови прочетени книги, с нови запознанства, с пътища, занимания, дори понякога си си позволявал да излезеш от точката си на комфорт, за да не съдиш априори, а да говориш само след като си изпитал нещо на самата си кожа. Впръсквал си в ума си много живителни струи, достатъчно често, за да знаеш вкуса им и да знаеш днес от какво си се лишил.
И ти се ще да са умрели напълно тези прекрасни, добре изглеждащи и елегантни мисли. Защото тези сега, които са ги заменили, са срам за теб. Тези износени мисли тежат на раменете и ума ти, защото са злобни, скучни, претендират че знаят всичко, защото ги мързи да пътешестват като преди, претенциозни са, самодостатъчни, унесли са се на лаврите си отдавна. Придвижват се по един и същи канален ред в главата ти и вече не търсят да разучават лабиринти. Научили са се да сглобяват един и същи пъзел и си въобразяват, че вече са екперти. 
Срамът ти се засилва още повече от това, че противно на собствените ти очаквания, имаш все още познати, с които разговаряш. Да, разбираш, че хора, като теб има и винаги ще има. Седнали, поседнали и заседнали. На тях дори няма да им прави впечатление, че седите по един и същи начин и от едно и също време. Толкова ще си приличате, че няма да се изненадвате, няма да има дори нужда да се изслушвате, защото всичко ще прозира още преди другият да го е изрекъл. Ще спите заедно едни и същи сън и никой няма да знае, че сънувате, защото и сънят и реалността ще са се сляли.
И все пак, ако си способен да измислиш всичко това, да се осмелиш да го напишеш и кажеш на глас, то значи битката не е загубена. Значи е по-добре, че мислите ти, макар и подложени на дълъг режим на отслабване, не са се стопили напълно.
Изхвъли тогава онези, които наистина вече не струват, като лошите листа от пролетната салата. Запази онези, които имат добра основа, но лоши връхчета, и постепенно стигни до младите, още приятно зелени листа, които са пълни са с вкус и чар, и още пазят спомена за твоята същност.
Всеки може да се окаже в плен на своя навик, претенция, мисъл. Да реши, че е намерил пътя, който не води по-далече от собствения му дом, а само криволичи по кварталните пътеки. Важното е в един момент да осъзнае, че виенето на свят не идва от илюзорната умора от движението, а от еднообразното движение, което не е нищо повече от автопилот без мисъл и стремеж за нов обем.

понеделник, 18 март 2013 г.

Вятър за зло и за добро

Покрай новината за ураганните ветрове, вилняли преди няколко дни в тревненския Балкан, и необходимостта, която ще изпитат много жители в региона да поправят нанесените щети по имотите си, си представих наум следния сценариий. Сценарий, който сигурно е повлиян от нещо чуто, прочетено, или просто сценарий за нещо, което може да се случва тук и сега, или като фон на един разказ.
"Трима приятели имат малка фирма за строителни дейности. Добри са в това, което правят и оставят там не ръцете си, а сърцето си. Не печелят много, защото обичат да са в помощ на приятели, съседи и приятели на приятели, и не са хора, които ще ти одерат кожата. Това ги отличава от другите в бранша.
Вкъщи обаче често ги корят, че се раздават твърде много. Обичат ги въпреки това и знаят, че няма да ги променят. Всяко зло за добро, казват си. Тези думи обаче отекват някъде над тях...
Ураганните ветрове преди няколко дни са оставили многобройни щети в града. На тримата строители започват да им звънят не само от града, но и от околностите. Хората имат нужда от тях. Създават си контакти, име. Доброто се отвързва за тях." Следва продължение без край...
Вятърът, отнесъл покрива на едни, е донесъл образно казано подслон за други. Мисля, пределно ясно е, че не търсех пример как се правят пари от нещастието на други. Това е бедствие, което никой е не могъл да предвиди и никой не би го пожелал, за да се облагодетелства от него.
Реших чисто и просто, когато отправих наум мисъл за пострадалите, да дам шанс на равновесието в природата по-бързо да се възстанови чрез малко по-добро, та било и за шепа хора.

четвъртък, 14 февруари 2013 г.

Показност на повърхността

В днешно време не може да си бездеен и безидеен. Това непременно ще те доведе до изолация и изключване от социума и социалните мрежи. Не може да не харесваш и да не не харесваш, или да не споделяш на глас и публично мисли, случки и занимания.

Трябва да показваш профила си, повече или по-малко режисиран, да показваш вкусовите си рецептори и да споделяш с приятели и общественост колко точно палачинки си изял тази сутрин, кой ти е подарил сладкото, с което си ги полял и да се облизваш в слова, да показваш номера и цвета на обувките си, цвета на кухненската покривка, като изтриваш с някое приложение петната, причинени от сутрешното пиршество, да показваш уж спонтанно захвърлените вещи и книги (когато има такива) на нощното шкафче, името на летището, от което си дошъл и бара, към който си се запътил, да показваш плочките, които би залепил в идеалната за теб баня, предаването, което ще гледаш след малко и какво слушаш в момента, за да създадеш усещането, че си жив, че струваш и интересуваш. Често обаче като резултат предизвикваш смут и потиснатост у хората, не споделящи необходимостта от такова ежечасно излагане, понякога и нездраво любопитство към теб и твоя свят, и не на последно място илюзията, че си по-загадъчен, дълбок и смислен отколкото всъщност си. Хората започват неизбежно да си създават диктатура на стандарти, които малцина могат да покрият.
В днешнно реме не се котира това да си спокоен и едностранен. Трябва да притежаваш най-разнородни и разнообразни интереси, да си ултра- и мега- динамичен и активен, да ти се завива свят от най-нестандартните хобита. Ако не консумираш редовно багета-бри-божоле, ако не мечтаеш да пътуваш до Виетнам, Танзания или Боливия, ако не обичаш в свободното си време да лееш свещи, танцуваш салса, бродираш, сърфираш, доброволчестваш, грънчарстваш, пишеш поезия и приготвяш аюрведически хляб, и по възможност всичко това заедно, със сигурност ще си скучен събеседник и няма да те коментират. Няма да си модерен, глобален и вълнуващ. Трябва непременно да намериш за пред останалите нещо, което да те прави оригинален и различен. Трябва да си инициатор, лидер, да не спираш да блестиш с другост, да остроумничиш. Да си интересен на всяка цена. Да се продаваш. Да се показваш и котираш.
Много съм се изкушавала да мисля, че това е верният път, за да ти обърнат внимание и да имаш "смислено" съществуване. Не е нужно обаче, за да живееш добре и модерно вечно да си навън, на показ, да присъстваш във всяко чуждо поприще, ако не го усещаш като свое, да си свръх-активен, ако всъщност изобщо не си.
Да, светът е пълен с много много избори и това го прави често така объркващ. Място има за всеки. То е там, където си, независимо че другите не го виждат, не го коментират и не им се струва популярно. Важното е да се интересуваш искрено от другите, а не само заради това, че те привидно са по-интересни от теб, а за да споделяте това, което ви сближава  в ДЪЛБОЧИНА и НА ЖИВО.

четвъртък, 24 януари 2013 г.

Импресия за един сив прозорец

Разходка по "Витошка". Обичам да вдигам поглед и да се взирам в живота на жилищата над магазините. Когато в тях има светлина или пък украса, която привлича взора, обичам да надзъртам от висотата на моето улично ниво и  да си представям как изглежда жилището отвътре.
Онзи ден на един силно осветен балкон с празнична украса, май там се помещава никога непосещавано от мен кафе, бяха излезли двама трима младежи. Там цареше живот. Жилище, приспособено да бъде оживено място за външни хора. Няколко метра встрани, на отстояние един-два апартамента също видях живот, но в друга светлина. Не знам как погледът ми падна там, беше случайност или желание да видя нещо повече от познатото.
Зад стъкло, в сива светлина, видях лице на жена, облакътена, с лице събрано в една от дланите й, която гледаше живота навън. Тя не е искала да бъде видяна и едва ли предполага, че някой може да проявява любопитство към нейната Страна. Защото интересната Страна е тази на улицата. Така мислят всички, които минават по нея и които не живеят на нея. Тя знае, че светлината ще привлече погледите към нейния живот за времето, в което някой минувач я забележи, а няма какво интересно да покаже. Тя желае да се смеси със светлината на случващото се на улицата. Търси да оцвети своето сиво. Там долу има върволици хора, цветове, звуци, движение, неща, които привидно се случват. Любопитна е да остане в течение с модата, със суетата, с лежерността на търсещите развлечение в неделя хора, с новите вкусове и аромати, дeстилирани от предлагащите храна заведения. Тя вярва, че там долу нещата са по-живи, по-занимателни и струващи внимание.
А аз се питах какъв живот е всъщност е нейният. Защо е решила да загаси светлината в своя прозорец. Тя ни вижда толкова многобройни и решава, че ние тържествуваме в нашите пъстрота и разнообразие. Да, понякога тя би имала право. Но докато свеждам срамежливо поглед от това, че съм я разкрила и притеснила в нейното любопитство, си мисля, че тя има предимството на човека, който е няколко етажа над нас и който не трябва да забравя, че може да включи светлината в своята наблюдателница и да ни замете под килима.

понеделник, 7 януари 2013 г.

Старите досадници


Понякога те навестяват старите досадници. Толкова стари и толкова досадни, че не знаеш как още не са го разбрали.
Повече от ясно е за теб, че не сте на едни и същи вълни. Защо тогава още те преследват? Явно не става въпрос само за честотата на вълните. Вие сте отдалечени и във времето.
Ти си извървял немалко път от последната ви среща и гледаш всичко с нови очи. Те са останали да живеят приютени в общото ви минало, неспособни да видят промяната, която ви дели. 
Те не са лоши и ти не искаш да ги обиждаш и нараняваш. Но не изпитваш никаква потребност от тяхното присъствие. Как да им кажеш, че вече не те разсмиват същите шеги, че други са твоите идеали и други, хората които будят твоите адмирации. И още нещо. Харесваш тази промяна в себе си. Избрал си да бъдеш по-добрия в себе си и си доволен да го покажеш.
Но те искат да общуват на същия минал език и искат да чуят твоя стар глас. Тебе те дразнят техните гласове, защото не съответстват на зрелостта им.
Преследват те като призраци, неспособни да разберат желанието ти да избягаш далеч. Вменяват ти вина за твоята дистанцираност. А ти усилено ги отбягваш и не доумяваш как още не са се отказали да видят очебийното.
Те са се превърнали в твоите пожизнени досадници. Проблемът е че ти плащаш пожизнената рента от фонда на твоите нерви.

вторник, 1 януари 2013 г.

По пътя на промените

Макар и условен 1-ви януари е ден за ново начало. Всъщност възможно ли е да има старо начало? Ами да, ако започвахме всеки път едно и също нещо или старата песен на нов глас. Затова сигурно сме измислили ново начало, защото не само искаме да се радваме на промяната като такава, а на истинската, добра промяна.
И вчера като всяка година, минути преди да настъпи новата отделих време не толкова, за да направя равносметка на изминалото, а да се опитам да изкристализирам в думи пожелания за близкото бъдеще. И като се вгледах в тях, разбрах, че не са свързани толкова със спечелване на повече благоволение от страна на околния свят към мен (изразяващи се в получаването на всякакви по вид придобивки), а в дозата благоволение, с което обикновено се отнасям към себе си. Или по-скоро как моят вътрешен свят да промени околния, така че да постигна желаната хармония между двата.
И стигам до етапа на признанието за провала на нашите мечти. Много често поради това, че сме се самозалъгвали. Залъгвали сме се, като сме следвали предписан от другите път, който сме смятали, че ни приляга. Тъпчели сме на едно място и късметът всеки път ни е отминавал, защото сме призовавали нечий чужд късмет. Без да разберем сме въставали срещу самите нас и никога не сме стигали до очакваното удовлетворение. Лесно е да сбъркаш истински доброто за себе си с онова предполагаемо добро, което си пожелаваш, повлиян от останалите. Нашият късмет дреме в самите нас и чака да бъде разтърсен.
Аз самата не искам нещо на всяка цена, ако то не е моето нещо и го получавам без да съм го заслужила. Искам да постигам нещата, като извървявам пътя си до тях, моя собствен път до тях. Така ще съм узряла за тях, бих ги оценила подобаващо и няма да ги изгубя лесно. Доброто за нас самите е намирането и насърчаването на онази част от нас, която ни прави трайно щастливи.
И така новото начало заприлича на приказката за това как щастието се оказва в нас самите и няма нужда да пътуваме далеч, за да го намерим. Така че и да имам материална нужда от нов автомобил, нека първо построя пътя вътре в мен, по който той ще се движи, а после той сам ще ме намери ;)