Този пост бях приготвила преди време, но тогава се въздържах, за да не звуча прекалено критикарски. Днес реших, че не искам да го изтривам, защото чрез всичко написано, независимо кога и защо си създавам хроника на изживяното;))
Преди време ми се наложи да отида като пациент в една от столичните поликлиники и разбира се не можах да пропусна възможността да поразсъждавам за това как случващото се там всъщност е един малък макет на това, което сме ние и нашият живот в България.
Мислех си колко ли време трябва едно такова държавно учреждение да изглежда например като „Токуда” (там ми се стори, че съм се озовала във Франция и се успокоих, че вече и тук има такива места) и дали ако не съм тук, за да видя промяната ще имам средствата, за да се възползвам от услугите на частната клиника. От една страна стои проблемът с инфраструктурата – наистина има много какво да се желае, за да може поликлиниката да стане по-приветлива и организирана, от друга - човешкият ресурс. Наблюдавах както административния обслужващ персонал, така и лекарите. Представители и от двете групи имаха този маниер да минават и се оглеждат около себе си, все едно са на модния подиум, гледаха, очаквайки да бъдат гледани, държаха се твърде фамилиарно и показно помежду си, разказваха си неща и правеха коментари на висок глас. Това беше тяхната сцена и те искаха да привлекат внимание и да заслужат нашите аплодисменти. Звучи абсурдно, но това изпитах като наблюдател.
Имаше някакво „очарование” в цялата атмосфера, в това, че тези хора са все пак „близки” до теб, говорят твоя език, създават някаква неформална и едва ли не задушевна атмосфера, но същото това поведение може да бъде изключително дразнещо, защото в едно поликлиника човек иска просто да бъде анонимен, да не става свидетел на проблемите на останалите докато чака на опашката за регистрация, иска организация и професионализъм, които да го карат да се отпусне и довери. Обзе ме онова особено чувство, което родната действителност поражда у нас, от една страна, успокояващо и уютно, защото всичко е малко, битово и по роднинскому тясно, но което същевременно те вбесява, обезсърчава, и плаши, защото знаеш, че спокойствието може да е символ на зацикляне и да притъпява съпротивителните ти сили.
Мислех си и в малко по-друга насока. В поликлиниката видях много познати лица на хора, които съм срещала на спирките, в автобуса по пътя към вкъщи, хора от квартала, с които съм „израснала”. И ми беше любопитно да видя работните им места, да установя, че всъщност някои са лекари, да допълня пъзела на техния живот. Чудех се дали всъщност може по лицето на хората да кажеш какви са. Дали изражението на онзи мъж, който си припомних, че познавам може да се улови, че лекува хора, дали е добър в това, което прави, дали е добър с пациентите, дали това го удовлетворява. Попитах се дали на един френски лекар например му личи повече че е такъв, отколкото на българския му колега, дали имаме априори основание да се доверим повече на професионализма на първия, само защото работи на по-добро място, а преди това е бил е усърден студент, за който знаем, че не е преписвал, за да си вземе изпитите, че е добре платен и не се налага да му плащаме допълнително, за да ни лекува съвестно и т.н. Така казано, все едно не оставям шанс за друг оттовор, но за щастие нещата не са толкова прости и всичко не винаги е изписано на лицето. Трябва да се съди по действията.
И разбира се накрая свързах всичко това и се понесох във вечните лутания за това какво искам да видя тук в нашата страна и за това, което ще се промени в рамките на моя живот.....Мисля, че съм съгласна да остана тук, ако хората са тези, които ще се променят, ако осъзнаят, че да си лекар е повече от това да си наперена кукла с ярко червило и неуместно за мястото поведение (визирам провокативния вид на една лекарка, която видях същия този ден), а от дами с класа, които искат да лекуват и помагат, а външният им вид ти вдъхва респект, същото важи и за мъжете разбира се. Искам да не ми се налага всеки ден да мисля колко време още ще издържа тук и дали да чакам съвсем да се вбеся на всички, за да реша да емигрирам.. Искам да пътувам и живея на други места, но когато аз реша, а не защото тук съм отхвърлена и нямам шанс да оцелея. Искам кварталните поликлиники и всички, които ни обслужват да заслужават своите пациенти и клиенти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар