понеделник, 9 май 2011 г.

"Парите разказват"

Макар да не е в мой стил ми се ще да възкликна „Няма такава изложба!” както повелява жаргонът за нещо, което страшно ви харесва, но хубавото в случая е че тази изложба  е реална и смея да кажа, че това е най-хубавата българска изложба, на която съм била. Запомняща се, обогатяваща, модерна!
Изложбата "Парите разказват" се помещава в Банята, което ми даде възможност за първи път да стъпя там. Сградата е с характер и чар, които трябва да бъдат пазени и отдавани само за културни изяви. Мисля че това е идеалният начин цялата зона около Банята да стане по-свежа и привлече повече млади хора в тази така красива част от стара София.
Изложбата е посветена на онези лица  и символи от българската история, които познаваме от днешните банкноти, но за които знаем и помним малко, или нищо, което да ги направи по-близки до нас. Наистина не знам откъде да започна с хвалебствията, защото тя изпълнява блестящо и успешно функциите си на изложба, която: да достига до много широка публика, да ни накара за кратко време да поемем много съдържателна информация, да запомним интересни и любопитни факти, да събуди интереса ни към герои от нашата далечна и близка история, да създаде мостове между поколенията чрез изключително интересни експонати, чрез аудио, видео и други интерактивни инструменти, да се свърже с всеки един от нас, да  породи  вътрешна вибрация към българското и ценното. Убедена съм, че хората са излезли обогатени и са продължили да говорят за това, което най-много ги е развълнувало, защото там имаше за всеки по нещо.
Развълнувах се от гласа, който рецитираше българската азбуката, така както е звучала преди и след Петър Берон, изслушах я 3 пъти, повечето символи и фонеми просто са изчезнали и днес кирилицата звучи направо „постно”; освен като създател на Рибния буквар научих, че П. Берон е бил истински енциклопедист, пътувал и говорел много езици, предприемач, не обичал да го снимат; развълнувах се от романса между Мара Белчева и Пенчо Славейков, които се запознават когато тя е вече на 35, а той 37, вече гледам с други очи къщата на „Хр. Белчев” 12, където живее тя преди да я продадат и заминат за Италия. Изпитах срам, че никоя българска институция не подкрепя кандидатурата му за нобелова награда за литература, предложена от слависта Йенсен, който го избира пред Иван Вазов. Замислих се за нелепата смърт на Ал. Константинов, умрял погрешка от случайно рикоширал в сърцето му куршум на 34 години (едно време ми изглеждаше непреодолимо възрастен зад голямата брада, а всъщност днес съм почти на неговите години). Прочетох недоумявайки колко злоба е необходима за извършването на жестокото съсичане на Стефан Стамболов, който става министър-председател на 33 г. (посочете ми днес политик на такава възраст и с такива умения). Разчувствах се за това колко малко познат е невероятно модерният Иван Милев (картините му могат да се видят в НХГ), умира от инфлуенца преди да е навършил 30. С интерес изгледах кадрите, представящи павилиона на България от различни нейни участия в световни изложения, изслушах прочетени откъси от „История славянобългарская” на славянобългарски, усетих миризмите на тамян и маслодайна роза, видях ръкавиците, носени от Мара Белчева, часовника и кибритница, принадлежали на на Ал. Константинов, личния телефон, използван от Ст. Стамболов, писах на стара печатна машина, видях оригиналния „Рибен буквар”, имаше и още....
Заслугата на изложбата е да ви заинтригува с малко известни факти, които говорят много повече за човека, отколкото сме подозирали, скъсяват разстоянието между тяхното и нашето време, разкриват защо за своето време този човек е бил напредничав и какво го прави толкова гениален, така че да изпитате естествено възхищение, а не да си казвате „Какво толкова?”. Важно е как говорите за тези хора, ако искате обществеността да ги познава, разбира и уважава като символи. Трябва да ги направите достъпни, като същевременно разкриете величието им.
Докато гледах изложбата си мислех, че така би трябвало да се преподава всеки урок по литература и история в училище, за да се доближат максимално учениците до изучаваните образи, а не съзнателно и изкуствено да се затварят в херметични кутии, над които светят ореоли, правещи ги далечни и недостъпни. Ето как се стига до това че не проявяваме нужното уважение и интерес към хората, на които всъщност дължим толкова много.
Благодарение на тази изложба видях в банкнотите онзи паметник на нашето минало, в който може да открием неща, за които преди сме били слепи, и можем да разчетем зад изобразените символи и портрети онова, което ни обединява и днес като народ - език, история, култура. И повод за гордост е че и ние сме носители на част от духа на тези хора или поне се възползваме от наследството, което са ни завещали. Не искам да прозвучи все едно в това глобално време говоря за национални разделения, напротив, духът на всички тези герои от изложбата е носител на черти на универсалния човешки дух, но все пак в техните дела  трябва да бъде видян пример за нагласите, характера и поведението на нас, днешните българи, и трябва се опитваме да им подражаваме ако искаме след нас, ако не парите, то поне хората да разказват.

Няма коментари:

Публикуване на коментар