Врабчетата парашутисти не винаги са били такива. Животът на това поколение от птичето съсловие беше изпълнен с далеч повече рискове и обрати от този на родителите им.
Врабчетата живееха в храст срещу нашия балкон, в близост до жълтата квартална кофа за „парашути”, без този род съжителство да ги отблъсква. Погледът ми се спираше на тях всеки пък, когато излизах на балкона, а когато не бях там, от ранни зори до мен достигаше неумолим хор от птича вряв.
Храстът с врабчетата наподобяваше зелен букет, осеян с цветни петна-точки, малко като акварелен пейзаж на стилизирано пролетно дърво, което малкото дете рисува през този сезон. Цветните петна-точки отдалече можеха дори да минат за привлекателни и правеха пейзажа около жълтата кофа още по-пъстър и...
Може би би трябвало да спрем дотук, за да поддържаме илюзията за красивото и ако страдаме от късогледство, да не се опитваме да присвиваме очи, за да различим истината. Защото любопитството е нож с две остриета. Без него врабчетата щяха да бъдат акварелни петна, а с него врабчета в амплоа на „парашутисти”.
А истината беше нелицеприятна. Цветните петна бяха всъщност изпълнени с въздух и лепливо пърхащи полиетиленови неразградими торбички, които се издигаха като ореол над всяко врабче като негов собствен парашут. Все едно се готвеха да се приземят с тях в момента, в който вече нямаше да имат нужда от крила.
Врабчетата не искаха или по-скоро не можеха да се разделят по своя воля с парашутите, с които ги беше дарила човешката раса, не толкова в желанието си да ги облагодетелства с цивилизационни придобивки, а по-скоро в нежеланието си да складира „парашутите” в определените за това места.
Моите съкварталци изпитваха непреодолима потребност да виждат разноцветните торбички по близката растителност и нямаха против да се заслушват в приятното им ромолене, което изпълваше въздуха при най-малкия полъх на вятъра. Те не знаеха какво да правят с огромното количество „парашути” в къщите си и в незнанието си избираха да ги оставят свободно да третпят сред природата.
„Защо да слизам - казваше един съсед - до жълтата кофа да изхвърлям парашутите, като мога спокойно да ги пускам през балкона и да гледам как се вплитат в някой храст, за да послужат като практично летателно средство на птичите ни приятели. Пък и нали сами виждате, врабчетата нямат нищо против да обитават клоните под парашутите. Това не им пречи да вдигат обичайната си врява. Тъй че не нарушавам по никакъв начин природосъобразното им съществуване. Вярно е, че храстите изглеждат малко странни, осеяни с тези разноцветни петна, но какво пък, ако природата наистина поиска, тя ще отвее парашутите в друга посока.”
Така разсъждаваше моят съсед и той не бе единственият, толериращ „природно” оправданата гледка. И ако за мнозина тя бе даденост, такива като мен се терзаеха от мисълта как да променят статуквото. Обвинявах се, че се хващах в мисли от типа „Ами ако наистина врабчетата не са чак толкова нещастни в своите парашути”, което само доказваше как останалите бяха успяли да изкривят уж непоклатимите ми разбирания. Как можехме да бъдем сигурни, че разбираме птичия език и дали всъщност не изрича неразбран от нас протест?
Все по-често мечтаех за деня, в който разновидността „врабчета парашутисти” ще изчезне и ще остане само утрешната врява. Тогава когато птичките ще бъдат скрити до неузнаваемост и няма да стават жертви на цивилизационни одежди, които не служат, за да поемат телцата им в полет и да ги приземяват безопасно, а ги оплитат и задушават.
Защото тук наречените „парашути” са създадени, за да се приземяват в кварталните кофи, а не да заместват лекотата на крилете, с които трябва да летят не само врабчетата, но и мисленето на хората по тези земи.
P.S. Когато написах тези си размисли, парашутите все още бяха факт. По-късно станах участник в промяната и днес парашутите са на изчезване, поне що се отнася до храста до жълтата квартална кофа.
Голяма е борбата с парашутите и неблагодарна, но ние продължаваме :)) Иначе скоро и ние ще бъдем в тази роля, с по един, два, три парашута на раменете ..
ОтговорИзтриване