Разказ 4 - Животът е навсякъде живот

И хората, които живеят така далече от вас, живеят не по-малко силно от вас

Преди месец пътувахме с И. до селото на неговото детство. Вечер той пали огън и седим, когато той има желание да говори, а аз мога да го слушам дълго за това как са прекарвали дните си през училищните ваканции, как са гледали на света около тях, какво ги е карало да мечтаят, да се страхуват. Говорим обширно за баби и дядовци, роднини, които вече ги няма, как са ни повлияли, как сме ги възприемали тогава и в каква светлина ги виждаме днес. А когато прекалено много ни натежи бремето на миналото, леко объркани и замаяни спираме.

И двамата сме обзети винаги, или поне повече от обикновено, от мисли за това колко е различен светът на място, където няма хора, а  много пустеещи къщи. Колко бързо може да бъде забравен стресът на София, тълпата, суетата! Казваш си, че преди време тук е било много различно, преди хората от селото да се преместят в градовете.

Опитваш се да си представиш съвсем първите жители на селото, за избора им на точно тази земя, на определено отстояние от реката, от гората, от мястото на съседа. Питаш се един ден, когато и нас няма да ни има, дали ще има хора, били те свързани с нас роднински или не, които ще искат да идват, да въвеждат ред в забравената  земя, да се борят с избуялата растителност. Природата си взема своето, с или без наше съгласие. Винаги ми е било интересно как, дали и след колко време ще се случи това. Все такива мисли. Всички ги мислим, когато посещаваме разни позагубени места...Неизбежни.

На следващия ден решихме да се разходим до другия край на селото. Минавахме през къщи и места, които оживяваха в спомените на И. Виждаше децата от игрите, бабите, които ги викаха с тревожен глас, местата, до които са се предизвиквали да се надбягват, границата, която не са смеели да прекосят, мястото на първата цигара, случки и вицове, с които са възмъжавали...

Така докато вървяхаме стигнахме до една гледка, която още ясно изниква в спомените ми. Пред вече почти събаряща се къща, стои много възрастна жена. Бабата е с много ясен поглед, седи на пейка пред къщата и си почива. Суха, слаба, сигурно се е трудила цял живот на това място, гледала е животни, сеяла е картофи, жънала е... Гледаше пред себе си, любопитна към нашето присъствие, примирена със съдбата си, съм самотата си, с уязвимостта на годините си. Срещу нея се простираше дворът на съседната къща. Двор, западнал, целият в кал, върнахме се в началото на 20 век. Представихме си, че двете къщи принадлежат на едно семейство, че жената стои пред прага на своя дом, а в отсрещния синът й отглежда животни, които служат за прехраната им. Така и не видяхме „сина”. Остана само въображемият му образ.

Поздравихме бабата. Тя се усмихна дружелюбно, а как иначе в този запустял край. С много ведър и ясен глас се оплака от жегата...Съгласихме се, все така усмихнати.

И отдалечавайки се останахме с мисълта, че животът на тази жена струва не по-малко от нашия и със сигурност за нея има толкова смисъл колкото и нашият собствен. Вселената не ни дели на млади и стари, на живеещи в града или в затънтена местност, на странствали по света или на такива, които не са се отделяли от къщата, в която са израснали.

Въпреки годините си, разсъдъкът, погледът бяха там. Кой знае, може да живее още дълго. Още цели 20 години, за които ще израсне цяло друго поколение в града. Може да живее въпреки молитвите си господ вече да я прибере, както се молеше прабаба ми, когато вече реши, че не иска и няма нужда от повече. А може да се молеше да има още време да изкара още една зима и да посрещне пролетта, а през лятото да излезе на пейката в очакване нещо да се случи, някой да мине, да я поздрави и да създаде събитие в деня, който така прилича на предишния.

За нея животът винаги е бил там, около къщата, в която е израснала или е последвала мъжа си. И той ще продължи там, докато ние ползваме интернет, за който тя не подозира, защото не изпитва потребност да общува с целия свят, защото нейният е достатъчен с грижите си, със селския труд, близостта на гората, защото за нея светът следва само траекторията на колелото, което не се отклонява от пътя си, което само се изкачва и слиза...И може дори да издъхне един ден без да има кой да я придружи в самотното село, само с гласа на стар работещ телевизор, или с очите на кравата, очакваща някой да я нахрани, защото в смъртта на такова място няма тъга, тя пристига и не взема нищо, не отнема, а само отвежда на друго място, където годините не тежат. В „очите” на вселената тези неща нямат значение.