Не мога да се въздържа да не зачекна отново темата за вълните на хората. Вълните, които излъчваме, за да влезем във взаимодействие с околните и изобщо със света. Много често я обсъждам с близки приятели, ще се повторя със сигурност, но всеки път, когато имам повод да се замисля, разбирам колко е важно човек да осъзнае какво му се случва, за да може в моя случай по-доре да се предпази и да възвърне комфорта си.
Поводът - разговор с познат, който проявяваше "загриженост" към моето състояние, но ей богу, след това не почувствах никакво облекчение и не усетих прилив на заряд. Първоначално се обвиних за генералната си негативна нагласа към събеседника ми и в предубеденост. И продължих да разсъждавам защо съм толкова "лоша", когато от другата страна са "добри" с мен. Преповторих си разговора ни наум. Не исках да анализирам съзнателно, за да намеря непременно дразнител, но докато връщах лентата назад изведнъж лъсна същата истина - реално ние не бяхме провели диалог. Човекът отсреща искаше да наложи своите преживявания и знания. Всъщност той задоволяваше някаква егоистична нужда да блесне, а не да ми помогне. После се замислих, че може да изразиш съпричастност без дори да използваш най-окуражителните думи, защото когато си положително настроен и искрен, другата страна го усеща, дори само по нотките в гласа и моментално ти се подобрява състоянието. А при мен стана обратното. Разговорът ми донесе смущения, затлачи ме в негативни размисли. Накрая възвърнах първоначалното си отношение към човека, а именно на отхвърляне от моето енергийно поле.
Същия ден ме връхлетяха спомени за една баба от моето детство. Често да си призная, дори не знам как се казваше, защото никой май не се обръщаше към нея по име. Наричахме я "баба кумица", защото моите баба и дядо са били нейни кумове, но нали се сещате, че на тези години колкото и да ви повтарят каква е роднинската връзка между тях, за вас си остава тъмна и непонятна. Важното в случая е че макар и да не се обръщахме към нея по име, ми беше не по-малко мила и симпатична. Ставаше ми приятно само като я зърнех и тогава се навъртах наблизо покрай двете с баба ми, сякаш за да черпя от позитивната енергия, която струеше около тях. Сега се замислям какво е имало освен благия й поглед и нрав. Първо със сигурност съм усещала, че двете с баба ми са се харесвали. Спомням си също, че "баба кумица" ми обръщаше внимание, а знаете, че не всеки възрастен е способен на такова отношение. Не на всеки са му интересни децата. Но тя ми се е радвала, правела ми е комплименти и това ми е било достатъчно.
Подобни примери има много. Всеки знае като малък кои приятели на родителите си и роднини е харесвал и кои не е обичал. Не говоря за тези, към които сме имали предубедено отношение само поради това, че родителите ни са го предавали още преди да сме ги видели. Говоря за чисто физическото привличане и отблъскване, на които сме ставали свидетели. Винаги усещаш кога човекът отсреща е искрено заинтересован от твоята малка персона, дали го прави от куртоазия или с искрено внимание, неща, които не може да обясниш, но усещаш с тялото си..Тогава не знаеш, че и по-късно ще бъде така, когато ще си свободен да избираш сам с кои да се срещаш и с кои не...или поне така си мислиш.
Случвало ми се е да общувам неведнъж с хора, в чието присъствие чисто физически изпитвам дискомфорт, да не кажа, че се разболявам. Не сме стигали до конфликт, но неприязънта е очевидна и за двете страни.
Всеки път, когато тези хора застанат на хоризонта ми, усещам началото на някакво "страдание" и започвам да си измислям "филми", в които изливам мислено агресията си срещу тях.
Опитвам се и днес, когато това ми се случи да си изградя бариера, но понякога преди да успея да я поставя, вече съм се самоизяла. Питам се защо тогава си налагаме да поддържаме контакт с такива хора, когато те със сигурност усещат, че чувствата са взаимни и знаят, че трябва да се избягваме. Защо едната страна се опитва напразно да се хареса на другата, когато е повече от очевидно, че това нямам как да се получи...Защо да се самообвинявам в това, че съм несправедливо предубедена, че съм твърде крайна, когато на другия най-вероятно не му пука, мислено му отделям такова внимание. Не мисля, че трябва да е оправдание за лошо отношение по принцип към хората, които не ни харесват, но не смятам, че трябва да се насилваме да "обичаме" хората, с кото не трептим на една честота.
В заключение си казах, че един човек, на когото дори не помним името може да е внесъл много повече позитивна енергия в нашето енергиийно поле от човек, с когото си принуден да общуваш и обменяте енергия, която ви удря в лицето и от която ви боли.
Няма коментари:
Публикуване на коментар