сряда, 1 декември 2010 г.

Вечното изкуство

Съвсем случайно миналата седмица попаднах на филма "Вечната Калас". Има филми за известни личности, които избягвам съзнателно, особено когато намирам за тъжна историята на живота им, знам, че те вече не са сред нас и всичко е необратимо, и сякаш не искам да изживявам нечие мрачно минало отново, защото после няма да се изтръгне от съзнанието ми и ще ме боли за героите. Дори да знам, че филмът често съдържа много авторски измислици, лесно се поддавам на внушението му и дълго ме терзае мисълта, че са отразили изключително достоверно живота на Героя.
Онова, което ме задържа онзи ден през екрана, при все че наближаваше краят на филма, беше участието на Фани Ардан и Джереми Айрънс, едни от колосите на европейското и световно кино. По-смело мога да твърдя за последния, когото съм гледала в незапомнени брой филми. Фани Ардан свързвам с период от ранните юношески години, когато за мен беше божествено красивата и недостъпна жена богиня и без спомен за конкретен филм, я пазя неизлечимо в ума си с това звучно и толкова по френски драматично име. Последният е може би "8 жени" на Франсоа Озон, мюзикъл, събрал фаталните жени на френското кино. Препоръчвам горещо. Невероятна наслада за сетивата, много красив и чувствен, разкошен и пъстър.
Трябва да видите Ардан и Айрънс и във филма за Калас, за да усетите, че киното е нещо много повече от изкуство, то е като втора и дори единствена кожа за тези актьори, сякаш играят самите себе си и за момент не си помисляме че могат да имат различен живот извън сцената.
Фани Ардан се беше сляла напълно с образа на Калас, въплъщавайки в едно невероятното присъствие на Артиста. Потрепването на всяка една част от лицето й  - сбръчкване на вежди, разтреперана устна и ноздри от вълнение, онази особена светлина в очите, докато премигват неуверено или се разголват напълно - камерата следеше отблизо в продължение на минути изражението й, създаваха траен образ на вечната Дива. Същото важеше и за изражението на героя на Джереми Айрънс, съпричастен до болка на нейните чувства. Нямаше грим, който да прикрива и най-малкия трепет, пора по лицето, която да не разкрива емоция и да не е в едно цяло с това, което е човекът, когато размишлява в дълбочина за същестуваването си, за смисъла, на онова, което ще остави след себе си, човекът в цялата голота на душата си.

Насладата беше върховна, от тази силна, но леко болезнена наслада, каквато носят красивите и тъжни филм, съдържащи истината за нас хората и за вечното изкуство.
В епилога се казваше, че Мария Калас е починала на 16 септември 1977, деня след моето раждане. Сега няма как да забравя за това. Досега помнех рождените дати, другите не колекционирах в паметта си. Обзе ме странно чувство. Нямало е как да знам, че на тази дата си е отишла жена, оставила името си в световната история завинаги, че 33 години по-късно ще пиша за нея, развълнувана от филм, в който дори не съм гледала истинската Калас, а друг Артист, който я претворява и също толкова силно ме разчувства. Как хората се разминават в годините, но могат да развият много силна връзка помежду си благодарение на изкуството, да изградят усещане за преходното, но и за вечното, красивото, за ролите, които са взаимно заменяеми благодарение на емоциите и преживяното.

Киното и музиката са едни от тях.

Ето и ненадминатата ария "Casta diva" в изпълнение на вечната Калас. Може да ви разтопи и предизвика сътресение. Кара те да плачеш от красота, истински пречистваща.

Няма коментари:

Публикуване на коментар