Неделният следобед имаше вкус на усамотено и вглъбено четене. На един дъх погълнах последните 150 страници от романа "La función Delta" (в оригинал) на Роса Монтеро. Има един ключов етап при всяка книга, който веднъж премина ли, не мога да спра да чета докато не я завърша. Не съумявам да се откъсна и да се отдам на друга дейност докато не сложа край на връзката ми с книгата. Оставам в неин плен докато "договорът" ни не изтече.
Роса Монтеро е едно от големите имена в испанската съвременна литература и много авторитетен журналист. Пропуснах да отида в Института "Сервантес" при нейното гостуване в България в края на миналата година. Щеше ми се да предстои друго, особено сега, когато чувствам, че я "познавам" и ще съм подготвена да й задам въпроси.
Романът ме развълнува неимоверно и ме накара да трептя с неговата честота от самото начало. Една от онези книги с изключително богат език (с наслада преоткривах всички чудни думи, които едно време учех усърдно без да предполагам, че ще ги пазя в паметта си и ще усещам така близки един ден), с тънки нюанси в изграждането на атмосфери, образи, места, които визуализираш с лекота и усещаш с порите на тялото си. Но най-вече ме впечатли с дълбочината на вътрешните преживявания на героите, които го правят затрогващ роман за душевния човешки свят.
Романът ни пренася в два етапа от живота на Лусия: една седмица от живота й когато е на 30 и 30 години по-късно, когато на болнично легло осмисля миналото си, пред неизвестността дали ще оздравее отново. Докато четях си мислех за пореден път за това колко сближават книгите, как те карат да прозреш отново и отново, че не си единствен в своята оплетена вселена от емоции и мисли, колко сходни неща изживявате в отделни периоди от живота си независимо от времето и мястото. Четях, виждах и слушах собствения си глас.
Това е книга за живота с любовите ни, как се зараждат, развиват, трансформират се и изчезват, за хората, които ни обкръжават в трудните моменти, и които избираме да са с нас, за смъртта. Едно силно потапяне в нашите страхове - за страха от самотата преди смъртта, за нищото, което ще ни завладее, за ужаса при мисълта, че животът ще продължи без нас когато няма да ни има. Един ден, казва Лусия в романа, светът просто ще изгасне за нас...Тонът и внушенията на романа обаче в никакъв случай не са тягостни и обречени. Напротив, кара те през цялото време да търсиш отговори заедно с героите и да си припомниш, че всички преминаваме през това, че животът трябва да се живее всеки миг, да не съжаляваш за миналото, да се обичаш и прощаваш.
Е, прекарах неделната вечер в неспокойно състояние на ума и хлипания над човешката участ. Знаех обаче, че на следващия ден, ако животът е още в мен и видя слънцето, ще знам, че трябва да продължа с малките неща от деня, да забравя вечните страхове и да се радвам на мига, докато го има.
Възхвала на живота у Роса Монтеро! Сега искам да я опозная и чрез други заглавия!
Няма коментари:
Публикуване на коментар