В метрото

Това е малка история за "лудостта" на една непозната в метрото.

Пренаписах я в ума си по хиляди възможни начини, за да не я забравя и въпреки че се разви преди няколко седмици не можа да ме остави на мира, защото е човешка и казва много за нормалността и размитостта на нейните граници в нашите възприятия. И затова реших да я споделя.

В метрото пътуват всякакви хора. Софийското метро не ме притеснява, обичам го по-скоро. Има някак си човешки облик, не ме кара да изпитвам стрес и тревожност, каквато силно ме е обземала докато съм се возила в парижкото или брюкселското метро (това са личните ми примери).

Обичам да сядам по средата на някоя от дългите седалки. Не съм от тези, които избират най-крайните места, за да си спестят риска да се озоват до неудобни непознати от двете страни. Понякога все пак така правя и аз, в нежеланието си да понеса повече от едно присъствие. Смисълът обаче на настаняването по средата ми дава възможност да съм в много изгодна позиция, за да оглеждам на спокойствие всички седящи срещу мен. Не мога да кажа дали го правя нахално, втренчено или привидно равнодушно, но е факт, че не мога да се въздържа, и така от дълги години, да не кажа от ранно детство.

Обожавах да наблюдавам хората в автобуса на път за училище или да гледам през прозореца минаващите коли и да си представям истории за пътниците в тях. Това винаги ме е забавлявало, карало е въображението ми да работи, може би на празен ход биха казали някои, но може би хора като мен просто имат нужда да пофантазират, да си измислят истории и да ги разказват. Признавам, че за някои човешки съдби съм била и съм готова да се обзаложа, че не греша. Вълнуващото е все пак, че човек няма как да знае всичко и че може да се излъже по отношение на много хора, които му се струват на пръв поглед прозрачни, но това вече е друга тема...

Онази вечер се прибирах изморена в час, когато в нашето вагонче хората можеха да се преброят набързо. Празните места бяха в изобилие и пътниците изглеждаха така все едно са сами и не им пука за присъствието на околните. Всеки мислено пътуваше към дома, като започнем от мен самата. Бях притворила очи и се унасях, като се опитвах да си почина. Рядко ми се случва, но като че ли това сънливо състояние беше обзело и останалите. Личеше, че всички мечтаят да стоят в ненарушавана тишина, а влакчето да следва скоростта на мислите им.

И в този момент в тишината изригна женски глас, силен и яден. Веднага се ококорих и опитах да разбера окъде идва гласът. Първата ми реакция бе на гняв. Просто нямам късмет тази вечер и ще трябва да изтърпя това присъствие. Реших, че разговаря с някого и почти се възмутих. Но после се поогледах. Не успях да я видя директно, но отстрани разпознах физиономията на жена, която съвсем наскоро бях засякла на автобусната спирка със същото режещо ломотене. Тогава разбрах, че споделяше на глас живота си.

Така беше и първият път, когато я видях. Не говореше през цялото време, а само на моменти се провикваше като хората, които се бунтуват срещу всичко и вече не са способни да обичат.

Вечерта в метрото гласът не можеше да бъде заобиколен и прекъснат. Той редеше тъжно:

"Онази сутрин си счупих чашата за кафе...Ами в коя чаша да си направя  кафе сега!!??.. Но вечерта все пак успях си направих кафе."

Зарадвах се вътрешно, че е намерила решение на проблема си, който острани звучи ужасно прозаичен, но който със сигурност ако ни сполетеше бихме споделили на първия срещнат сутринта, твърдейки, че денят ни е започнал ужасно. Така беше станало явно и с тази жена.

"Няма нищо по-ужасно от.." - продължи напосоки излиянието. Тук затаих дъх, любопитна да чуя продължението. Ами оказа се, че "..няма нищо по-ужасно от бели ширити, бели ширити около ципа на дънките"...Няма как да ви заинтригувам и с тази споделена мисъл, твърде субективна, за да има ефект върухи болшинството от хората ;))

И така гневът ми към този глас премина в друг гняв, гняв срещу самотата на тази жена. Тя не приличаше на онези луди, които не знаят в кой свят се намират и говорят несвързани и неразбираеми за никого неща. Беше жена 40-50 годишна, свита и пресъхнала като изпушена цигара. Убедена бях, че крие някаква драма. Реших за себе си, че няма пред кого да споделя вечер, когато се прибере у дома, че живее сама, че е разочарована от хората, но не може без тях и търси слушатели, макар и мълчаливи слушатели.

Чувствам се дори виновна сега, че говоря за нея, а тя със сигурност не знае за това и може би не ми би дала правото да се намесвам в света й. Но не можех да не си задам някои въпроси в онзи момент. Кое ни кара да мислим, че едни сме нормални, а други не. Това че едни говорят на глас прави ли ги автоматично по-нещастни или ненормални? По-добри ли бяха тези, които я гледаха осъдително и се възмущаваха, само защото тя се натрапваше в тишината на вагона?!

Ясно беше, че жената просто изпитваше необходимост да мисли в този момент на глас. И това отново го потвърди поредното извисяване, което звучеше по следния начин: "Обаче никой не ми купи шоколад от Била!"

Не мога да ви опиша ефектът върху мен, освен че присвих устни, за не избухна в неудържим кикот. Погледнах младежа пред мен, който също бе осъзнал смисъла на казаното и леко се усмихваше. Да, не ми е целта както се досещате да правя реклама на въпросната верига магазини, но и аз се бях зазяпала в рекламата им пред очите ми, а най-вероятно така беше направила и жената-цигара, която с тази нейна фраза беше изразила като че ли смисъла на цялата й участ. В самотата си и като малко дете, а всъщност и всеки нормален човек, е чакала някой да й купи шоколад, не нещо друго, а нещо което може да подслади деня й, ОБАЧЕ никой не го е направил и тъгата крещеше ясно в интонацията й.

Най-вероятно целият вагон щеше да избухне в смях ако това беше гласът на малко дете, което моли да получи поредното лакомство. Но възрастта на тази жена и нейният дрезгав глас правеха това невъзможно. Нормалността не позволява да се усмихнеш на това, а по-скоро да я погледнеш тъжно и съжалително. Това вече е много тъжно, помислих си.

Дойде последната спирка на метрото. Всички станахме и малко преди да слезем жената-цигара се обърна към нас и от своята трибуна се извини на всички, че е говорила на глас, но искала да даде пример на младите. Точно това каза и аз реших, че тя само иска да предупреди младите, че животът не е така прозрачен и предвидим както изглежда. Сигурно и тя не е предполагала на техните години, че един ден ще говори на глас и ще дразни мълчаливите минувачи, но животът й се е стекъл така и вече не може да се бори срещу желанието си да изкрещи своите неща вечер в полупразния вагон на метрото.

Това е краят на реалната случка от онази вечер в метрото. Тя ме изпълни с тъга и мисъл за  хората, които се нуждаят само от малко шоколад. Обаче и ме накара да осмисля хубавото, което имам. Хубавото, което ми позволи да получа своята доза шоколад още същата вечер. Защото се прибрах и имах на кого да разкажа за това, което разказах и на вас сега.