понеделник, 29 ноември 2010 г.

За обърканите интервюта за работа

Чудех се дали тук е мястото да ви занимавам с явления и лица, с които се сблъскваме в ежедневието, елементи от мястото и времето, в които живеем. Не искам да съм целенасочено и агресивно черногледа като тези, които твърдят, че в България се развива най-благоприятната почва за абсурдни и с-бъркани и о-бъркани ситуации. Напротив, боря се с такива възгледи и с отровата на крайно потискащия им песимизъм. Но има неща, които трябва да се документират, защото са все пак част от заобикалящия ни свят, защото разкриват нагласи, поколенчески разлики, поведения, защото са част от нашия житейски опит тук и сега и могат да бъдат обект на любопитни изследвания от хората, които ще дойдат след нас.

Става въпрос за хората и компаниите като цяло у нас, на които потресаващо им липсват уменията и желанието да намерят път към потенциалните съвестни служители, да ги оценят и привлекат. Темата може да бъде илюстрирана с многобройни примери от моя собствен опит, истории, разказани ми от близки, дочути и т.н. Нямам за цел да систематизирам всички и да правя генерални заключения, макар че засегнатите лица (работодателите или техни представители) със сигурност заслужават да получат като подарък едно огромно помагало за това как да говорят и се държат докато интервюират, да извършват ръкостискане, да се обличат и т.н, същото, което важи и за нас кандидатите, точно толкова и не по-малко. Много са били ситуациите, предизвикали в мен реакция на възмущение и неистова ярост. Най-вече, защото хората от "другата" страна са показвали колко те са неуместни и некомпетентни в ролята си, но са ме карали аз да се чувствам слабата страна в словесния двубой.
Примерът от тези дни е следният: явявам се на интервю в институция с обществени функции и изграждаща националния ни образ пред чуждестранна аудитория, което би трябвало само по себе си да е синоним на престиж. Знам, че каузата е предварително предрешена, от моя страна, защото съм дочула от не толкова тайни източници, че заплащането там е меко казано несериозно и съм взела своето решение още преди да чуя тяхното. По телефона ми бе съобщено, че ми предстои "леко" събеседване. С кого и как ще се проведе това "леко" събеседване ме изгаря отвътре.
Интервюиращият ми направи приятно външно впечатление. Направи презентация на своята организация. Дотук добре. Има ли нещо, което да добадя към написаното в CV-то (съвсем съзнателно употреби чуждицата), беше първият му въпрос. Според мен въпросът беше по-скоро достоен за последен. Прозвуча ми все едно видяното в автобиографията ми не му се е сторило достатъчно завладяващо и до края на разговора ни потенциалният ми работодател не успя да ми зададе въпрос, свързан с моя професионален и житейски опит.
За сметка на това въпроси като : "Откъде (от кой град) сте?", "Семейна ли сте?" - тук отговорих, че се самоопределям като такава, макар да се нъм омъжена и последва снизходително "Аха, според новото разбиране за семеен живот"- и "В какво жилище живеете? Наем ли плащате или е ваша собственост?" - като че ми правиха тест за отпускане на кредит. И аз като възпитан човек отговорих, макар и с огромна неохота. Мога да разкажа и за друго подобно преживяване, при което влязох в открито пререкание с интервюиращия работодател, обяснявайки му, че няма да го удостоя с отговори на въпроси, които не го засягат пряко, но в сегашния случай не го направих и затова се упреквам.
Как да си обясня любопитството към такъв род информация? Та ние отдавна не живеем във времената на отминалата младост на господина, за да има значение дали съм от столицата или не, дали живея в гарсониера (според етимологията на думата, за мъжете над определена вързаст това се е приемало за нормално), дали съм стара еманципирана мома мъжемразка или богата капризна наследница. Господине, може да сте шеф на която си искате дирекция в която си искате национална институция, но това не ви прави автоматично професионалист и отличният работодател, поне не в моите очи. Не бих приела работа при вас преди всичко поради неспособността ви да покажете дори прикрит интерес към събеседника си, да се опитате да разберете защо изобщо се явява пред вас. Като толкова много искате да вкарате свежа кръв във вашата организация, поинтересувайте се  защо събеседникът ви се е явил на конкурса, какво го е привлякло, защо мисли, че ще е добър в предложената работа, вижда ли се там дългосрочно (самият интервюиращ призна, че има немалко текучество). Другите въпроси са просто излишни. Дали плащам наем или не показва до каква степен съм зависима всеки месец от големината на доходите си, но не съдържа отговор на въпроса дали съм добра и подходяща за тази работа. Освен ако въпросният господин не си води някаква своя статистика за това как живеят хората на моята възраст??!!!.
Имаше обаче и друг въпрос, който ме постави "натясно". В някакъв момент от разговора ни споменах думата спорт. Говорех за това, че мога да преведа новина на спортна тематика на чужд език, защото съм слушала и чела безброй пъти такива новини на съответния език. Нито повече нито по-малко, без никаква заявка за професионален или по-дълбок личен интерес.
Явно интервюиращият бе изтълкувал това по свой начин, защото поде с глас, който като че ли целеше да ме спипа някъде по тънкия параграф. "Я, сега ми кажете, какъв е този ваш интерес към спорта?" В първия момент дори не схванах намека. Усетил явно недоумението ми, последна доуточняване - "Тук говорите нещо за спорт". Аха, разбрах най-после аз. Ставаше въпрос за този последен ред в автобиографията ми, озаглавен свободно време или хоби, в който споменавам, че спортувам.
Интересът на господина беше нескрит, обаче съдържаше в себе си предварителна осъдителна оценка. Сякаш очакваше да спомена спортно занимание, което нямаше да бъде по негов вкус и това вече му даваше правото да ме погледне снизходително и омаловажително. Споменах два вида спорт, единият от които като че ли не ме постави в благоприятна позиция в очите му, а другият по-скоро предизвика скептично удивление. Това го казвам с дистанцията на времето, и наистина съжалявам отново, че не отвърнах на удара подобаващо с язвителен глас и контра въпроси като: "Какъв беше правилният отговор на този въпрос?" или "Сега харесвате ли ме повече от началото на разговора ни?". Няма лошо да ме питат какъв спорт практикувам, но от цялата ми автобиография да се заинтересуваш и едва ли не да прецениш кандидата само според тази информация, ми се струва повече от неадекватно. Останах с впечатлението, че интервюиращияг търсеше отговори на въпроси, воден от чисто любопитство, а не от позицията на човек, който иска да си създаде най-пълна представа за уместността на една кандидатура.

Тръгнах си отново с онова чувство на раздразнение от Другия, но и от самата мен, че съм позволила да ме вкарват в псевдо капани, и да карам преценяващата страна да си мисли, че е по-значима и държи последната дума. Всъщност до някаква степен им дадох да разберат, че не приемам тяхното предложение за единствено и безценно, но със сигурност трябваше да изразя по-ясна и твърда позиция, че трябва да се замислят за в бъдеще не само как изглеждат в собствените си очи, но и в тези на кандидатите, защото един работодател не може да оцелее и да се пребори с текучеството без добри кандидати. А за да преценят дали е добър, да се замислят дали не мерят с морално остарял аршин.

6 коментара:

  1. Добре, че не е стигнал и до интимни въпроси! В България нещата са сбъркани и в това отношение. Често интервюиращият далеч не е най-подходящия за това, често няма идея какво трябва да представлява едно интервю, често прекрачва границата на благоприличието и етикета (особено при жените). На такъв бих му казала едно-две неща и бих си излязла!
    Много ми харесва новия дизайн на блога, много графичен и индивидуален :-)

    ОтговорИзтриване
  2. Ето само още едно потвърждение за злощастни случки с интервюта http://www.karieri.bg/karieri/blog/rabotno_vreme/993686_greshen_otgovor/

    ОтговорИзтриване
  3. Мария, факт е, че примерите за абсурдни ситуации са твърде много и всеки път си казвам, че няма да позволя да се държат така с мен. Понякога си замълчавам, защото знам, че ония дори няма да разберат гнева ми, но понякога ставам и демонстративно напускам и тръшкам врата.

    А, за новия дизайн, мерси! Творенията са мои, благодарение на новите технологии, които вече позволяват и на екрана на телефона да си драскаш ;))

    ОтговорИзтриване
  4. Според мен интервюиращият е бил просто некомпетентен не само в областта на професионалния подбор на служители, но което е по-страшното - и в областта на съответната бизнес функция, на която се явява някакъв мениджър.

    Да оставим това, че му липства самоуважение, което е причината да демонстрира неуважение към рецепиента в конкретния процес на комуникация. Ето защо /поради това, че не се уважава собствено лично себе си:)))/ той е провел поредния безмислен разговор, в който е липсвала комуникацията.

    ОтговорИзтриване
  5. За тази категория хора себеуважението минава през това да принизиш другия, за да изпъкнат те. А че всъщност това крие липсата на себеуважение, не мисля, че те могат изобщо да разберат ;))
    Просто виждат света през малките си очила и дори не допускат, че всъщност другият може би не само не е толкова глупав, но дори и по-умен ;))

    ОтговорИзтриване
  6. Мисля, че такъв тип хора напълно съзнателно развиват това свое "уникално" качество - липсата на самоуважение, защото то им помага да оцеляват в градската джунгла. Имал съм доста срещи с подобен тип хора, когато са били от другата страна на барикадата:)))Безпощадни са към ... достойнството си в името на целта да получат работата. А не дай си Боже като я получат благодарение на подобните на тях хора, които вземат крайното решение /в България ги наричат с грумкото име "предприемачи"/ и преминат от другата страна на барикадата, започват да се опитват с неистово олобление да мачкат всеки дръзнал да защити достойнството си и проявил чувство за самоуважение. На барикадата.

    ОтговорИзтриване